За ученика /Теми литература 12 клас / Атанас Далчев
КОПНЕЖЪТ ПО КРАСОТА И ДОБРО В СТИХОТВОРЕНИЕТО „ПРОЗОРЕЦ”
Отдавна вече литературните изследователи са преброили, че в стихотворенията, които ни е оставил Далчев - 74 на брой, думата прозорец се среща 32 пъти. Първата му стихосбирка също е озаглавена „Прозорец”. Всичко това ни кара да се взрем в този предметен образ с повече внимание, да потърсим зад веществената му конкретност онзи засекретен смисъл, който Далчев придава на сетивния свят край себе си. Древните египтяни вярвали, че през очите се вижда същността на човека. Затова всички египетски фигури са с изрисувани очи, докато гръцките и римските в повечето случаи са като слепи. Дали прозорецът при Далчев не заменя очите при древните египтяни? Може би! Строго предметният образ прозорец се е трансформирал в условен символ или просто е възприел символна роля, още повече, че в ежедневната реч се е наложил изразът „прозорец към света”. За лирическия субект в Далчевата поезия, затворен зад стените на стаята, при книгите, прозорецът е почти единствената реална връзка с живота - настояще и много повече минало.
Перфектен живописец на видимото възприятие, в това стихотворение поетът рисува заскреженото стъкло с изящността на естет съзерцател. Като видение минават пред очите му силуетите на „мойто братче и мойта сестра”, които се появяват миражно и изчезват в пространството сред белия сняг. От този свят ли са те, или от някой друг? Живи ли са те, или вече не? Откъде идват и накъде отиват? Така ли минава пред очите ни целият живот - подобно на техните силуети? Това са незададени пряко въпроси, но струящи от миражната картина. Поезията на Далчев е изпълнена с неизказани въпроси, почти реторични, защото отговорът е заложен в самите творби, в цялата поезия на твореца. Отминава светът - като представа за всичко скъпо, близко и далечно, което си отива, преди още да е видяно. Реално ли е то, или въображаемо?
Кристалната изчистеност на фразата и поетическият образ напълно хармонират с фантастично приказната картина. Там, зад прозореца, са чудесата на живота, лирически разгърнати като поетична митологичност: „Вълшебната птица с лъчезарните златни пера”. Дори поетическата игра с числата три и седем ни отвежда към приказната традиция: трикратните повторения: „мойто братче и мойта сестра”; вариантното „бяла гора от сребро”, „посребрената бяла гора”, „сребърна бяла гора”; седем дни търсят вълшебната птица, седем пъти се повтаря думата сребро. Това е едно от малкото красиви романтични видения в поетическия свят на ранния Далчев.
Пред поезията не се поставят конкретни въпроси, още по-малко се търси конкретен отговор. И все пак. Тази приказна картина дали е опредметеният копнеж на лирическия субект, или опит да се докосне до тайнствената красота на света? Полет на въображението? Каприз на фантазията? Или връщане към светлата наивност на детството, което единствено може да повярва и във вълшебството на света, и в красотата.
Лирическият субект е сам зад прозореца. Той е свидетел съзерцател, не участник в пиршеството на живота. Не той търси „вълшебната птица”, той само наблюдава. Сякаш поетът ни внушава - всичко е преходно, дори виденията. Ледената феерия на зимния стъклопис угасва, светът отново е обикновено предметно конкретен: „И отново изникват къщята/и изплува познатият път”. Позицията на съзерцател при Далчев е духовна нагласа, а копнежът по красота и добро - нетленен живец.
