В поетическия свят на Далчев не човекът, а вещите са представители на истинското битие. Тук времето е опредметено, а не живяно. кръговратът на живота оставя материална следа чрез вещите. Те говорят за живян, но и за идващ живот. Чрез предметния детайл се срещат поколенията. Времето, отредено за един живот, изтича. Часовникът остава. Започва да отброява миговете на нов житейски кръговрат. Между началото и края, между раждането и смъртта винаги застава предметният свят на Далчев. Той избира онзи предметен образ, който свързва в общо философско битие живота на поколенията. Създава усещане за вечни стойности. Такъв е образът на часовника в поезията на Далчев: „И ден и нощ, и ден и нощ часовникът люлее свойто слънце от метал. Понякога аз се оглеждам в огледалото, за да не бъда винаги самотен. А по стената се изкачват бавно и догоряват на потона дните ми: без ни една любов, без ни едно събитие животът ми безследно отминава.” Предметният свят е привидно безразличен към изтичащото време на човешкия живот. Догоряват залези, превръщат се в спомен красиви изгреви. Но материалната следа от преживяното остава. Предметите ще разказват за нея. Но само Далчев разчита техните приказки. Те са изпълнени с вечност и приказката за човека и неговия живот няма край. Тя е без финал. Човекът присъства като вечна даденост, но твърде често наблюдава своето реално отсъствие. Той е излишен в своята конкретна битийност и винаги необходим като изначална същност на човешката екзистенция.
Далчев търси философския смисъл на човешкото битие. Темата за смъртта присъства активно в неговата поезия. Биологическият край на човешкия всекидневен „ад” носи философски прозрения за екзистенциалните стойности на живота. Човешкото битие има свой разумен порядък. Смъртта напомня за вечната власт на неотменимия природен разум, отредил тленност за плътта и вечна неудовлетвореност за духа. В сянката на вечното догаря слънцето на живота. Остава незримата следа от преживяното сред материалния свят, затворен между четирите стени на стаята.
Това е предметният битиен свят на бягащия от сянката на смъртта човек. Вещите в стаята, пространство - наситено с мисъл за догарящите дни на човешкия живот, са единствени свидетели на мъчителните срещи на духа със зловещия дъх на смъртта. Тежко е тяхното мълчание. Тайната на битието е част от тъжната повест за недоизживените дни на човешкия кръговрат. Голямото и значимото, философски непостижимото от битийната истина Далчев скрива в мълчанието на предметния свят. Но в тази тишина ясно отеква болката по догарящите, изтичащи дни на живота. И преживяното става нереално, сякаш човекът не е съществувал и никога не е живял. Той е чакал смъртта, изпитвал е ужас от среща с нея:
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
(„Повест”)
Човекът научава за смъртта чрез живота на другите. Повестта за чужд живот е критерий за екзистенциално пребиваване. Книгата на живота е предметна следа за преживяното, а не за случващото се. Тя винаги се чете с известен смут. Тревога и предупреждение идват от нейните редове:
Пред мене е книгата разтворена и денем, и нощя;
Все сам, аз не познавам хората, не зная и света.
Години да четеш за чуждия живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,да мине глух и пуст.
(„Книгите”)
В предметния свят на Далчев човекът е вещ между вещите. Отвъдните селения на духа не съществуват. Дори самият дух намира съизмеримост с камъка, с вратите, балконите, чекръците. Същински обект на художествено съзерцание остава предметният свят, а кръговратът между живота и смъртта се разчита чрез материалните следи, оставени от човека върху вещите. Те говорят за неговия „път” към края на дните, за мъчителното „пътуване” към смъртта. Срещата с нейния грозен лик е истинското откровение за човешкото битие. Знанието за тленността на живота Всяко поколение вписва в материалния обем на заобикалящия го предметен свят. Вещите скриват тайната на битието и разказват тъжната повест за човешкия живот. Светът носи знаковата определеност на предмета, в който има скрит смисъл. Появява се „говорещото” метафорично пространство на „душата-стая”. Духовността е опредметена. Посланията имат свой пространствен интериор за действие. За тях говорят предметите. Пожълтели портрети, спрели часовници, прашни огледала разкриват ужаса от прекъснатия ненавреме живот. Всичко е спряло. Времето не съществува, човекът - също. Предметният свят напомня само за страшната среща със смъртта. Тя е основен еквивалент за човешката екзистенция:
Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.
(„Дяволско”)
„Дяволско” е усещането за безизходност. Мисълта за смъртта се надмогва с мъдрата сила на духа. Страданието е излишно, съжалението - ненужно. Съзнанието е в дълбок стрес, но „дяволската” среща с отвъдното предстои. Тя е Вечна и неотменима истина. Всеки човек опознава сам, но и чрез болката на живелия преди теб.
Мъдрата, тайна сила на живота е в човешката близост, в приемствеността. В стихотворението „Молитва” Далчев изповядва духовния уют от човешкия контакт:
Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!
Завръщането към простите неща от живота е преодоляване на своеобразен екзистенциален „катарзис”, разтърсил духовните сетива на поета, но донесъл пречистване и успокоение на мисълта пред вечните тайни на битието.
Поезията на Далчев изправя човека пред необозримата философия на собствения му живот. Сложните трансформации на духа откриват простотата на обикновените неща. В тях е скрит и смисълът на човешкото битие. За това говори и Атанас Далчев в своите поетични изповеди. Човекът разпознава истината за света в своето страдание. Простотата на битието подсказва големия смисъл на живота. Самото осъзнаване на битийната трагичност е спасение. И животът разкрива в обикновената случка, в незначителния епизод своето очарование. Такива са стихотворенията „Неочакваният дъжд”, „Задните дворове”. Случайното, привидно незначителното, периферното спасяват духа от тежестта на екзистенциалните въпроси на живота.
Далчев засвидетелства своята жизненост и виталност на духовните си сетива чрез творби, посветени на обикновените житейски неща от човешкия бит. Любовта е сила, възкресяваща усетите и желанията за живот. Поетът изповядва красивото тайнство на мига в стихотворението „Пролетна нощ”:
Аз забравям и пътя, и хижите:
аз забравям скръбта;
и една от небето дошла хладина
ми измива лицето от грижите.
Намерен е нов „път” - към просветление на духа. Картината на света е обгърната с всички сетива на поета. Тя е асоциативно провокативна, но тъгата е надмогната:
Падат тежки зърна и поникват от тях дълги класове
от земята дори до високото сиво небе
и сред тях като дяволски гибелни гъби израстват
много черни чадъри над локви от мръсна вода.
(„Дъжд”)
