За ученика /Теми литература 12 клас / Атанас Далчев
ДУХОВНОТО „ПЪТУВАНЕ” НА МИСЪЛТА В СТИХОТВОРЕНИЕТО „ПОВЕСТ”
Далчевата поезия винаги търси най-точния художествен образ, който да изрази мълчаливите вълнения на лирическия АЗ за смисъла на човешкия живот. Преживяното получава метафоричен израз. То е вписано като конкретен художествен образ сред привидно зрима, поетическа реалност, прецизно очертана от Веществения обем на предметни детайли от действителността: „прозорци”, „Врата”, „Къща”, „Книги”, „часовник”, „огледало”.
Тези фрагменти от битовата реалност са максимално натоварени с философско съдържание и в различни варианти изразяват Далчевите философски прозрения за божествения синтез между дух и материя. Незримият „път” на човешкия размисъл оставя материална следа в Далчевия поетичен свят на опредметени философски прозрения. Всеки метафоричен образ е символен знак на преживяно духовно „пътуване” към смисъла на „свръхземните въпроси”. Той е синтезирал страданията на духа, философски съотнесени към техния образ - двойник в реалните измерения на веществения, материален свят.
Мисълта „пътува”. Изпреварва човека в земния му път. Духовната „пътека” на мисълта слива минало и бъдеще с настоящия момент на размисъл, който също неусетно отминава. Остава само символният знак на метафоричния образ: „прозорците”, въплътил „дирята” на вечната духовност. Но този образ е само част от Далчевата овеществена реалност на поетическите мисловни светове.
В стихотворението „Повест”, писано през 1925 г. и включено в стихосбирката „Прозорец”, творецът проследява като своеобразно разказана „повест” отминалия „живот” на духа чрез настоящите философски прозрения на мисълта. Времето на отминал живот и на настояща духовна тревога за миг „спира” своя ход в символния обем на мисловната вселена на поета, деликатно загатната от художествените образи на „прозорците - затворени” и на „вратата” - „черна и затворена”. Те очертават „началото” и „края” на едно духовно „пътуване” из безкрая на човешката мисъл, изразена чрез пространствения „интериор” на друг поетичен символ - „къщата”. Така чрез маркираните, символно натоварени „предметни” образи: „прозорците”, „вратата”, „къщата”, неусетно поетическото действие навлиза във вътрешния, невидим свят на човешкия духовен живот. Действието е насочено отвън - навътре. Предметният реален свят става условие за навлизане в „пространството” на духа. В неговата условна „битова” среда вещите „разказват” „повестта” на един колкото живян, толкова и нереален - сякаш измислен - живот. Той има своя художествена среда, място за изява: „Къщата”, Въплътила духовното битие на мисълта. Именно „живота” на мисълта и нейното дълго „пътуване” към земното битие на човека разказва Атанас Далчев в стихотворението „Повест”.
Озовал се в света на вечно питащата и търсеща духовност, сякаш затворен в художественото пространство на „къщата”, Далчевият лирически АЗ „поглежда” към зримо реалното в човешкия живот чрез новите сетива на поета. Те отдавна са открили мисловното усамотение, което едновременно открива необятни нови хоризонти пред човека и неговия неудовлетворен дух, но и в същия миг го отдалечава от обикновените земни радости в живота. Темата за отчуждението активно присъства в изповедта на „затворения” в своя свят на мисли, в своята „къща”, лирически АЗ:
Прозорците - затворени и
черни
и черна и затворена
вратата,
а на вратата - листът със словата:
„Стопанинът замина за Америка.”
И аз съм сам стопанинът на къщата, където не живее никой, ала не съм аз заминавал никъде и тук отникъде не съм се връщал. Отчуждението е реално, а отпътуването - мнимо. Пътуването: „Стопанинът замина за Америка”, е мисловно отдалечаване от действителността. „Потъване” в самотните пространства на размисъла, който води винаги „отвъд” битийната същност на земния кръговрат. Тогава всички пътища водят „отвъд” хоризонта на познатото и известното. Потънал дълбоко в света на своя размисъл, „затворен” зад „прозорците” на своята интелектуална вселена, т. е. на „Къщата”, Далчевият лирически АЗ осъзнава самотата на духовното търсене, на духовното „пътуване”, което отдалечава човека от реалността. Затова „и черна и затворена” е „вратата” към пространството на неговата мисъл, но същата тази „врата” е „черна и затворена” и към външния обективен свят на действителността.
Тъжна е „повестта” за човешкия духовен живот. Тя е обгърната от самота и интелектуално вглъбение. На границата между дух и материя живее човешката мисъл. Тя приобщава лирическия АЗ към вечното битие на духа, но и го отделя от земния, битиен порядък на материалното и предметното в реалния живот: Аз не излизам никога от къщи и моите еднички гости са годините, а много пъти пожълтяваха градините и аз не съм навярно вече същият.
Усамотението и мисловното отчуждение от земно-тленното и предметно-реалното Далчев изразява чрез минорната тоналност на притихналата през есента в дълбок размисъл природа: „а много пъти пожълтяваха градините”. Настроението е „есенно”, изпълнено с тишина и мъдрост жълтият цвят в поезията на Далчев е символен знак на вечността, на вечно духовното. В него има тъга по отминалото, горещо „пладне” на живота, но и последен лъч светлина от все още незалязлото слънце, от непомръкналото желание за ново „пътуване” към светлите първоизвори на човешкото битие.
Отминалото време оживява. То е „гост” в мисловната самота на поета, който долавя в „топящата” се светлина на есенното слънце духовната промяна на сетивата си:
и аз не съм навярно вече същият.
„Повестта” за мисловното битие на лирическия АЗ е оставила материална следа чрез написаното и изречено слово. То е опазило спомена за отминалото време. Книгата на живота винаги стои разтворена пред човешките духовни сетива. Поколенията се сменят, но споменът за духовните пътища, изминати от мисълта в житейския кръговрат между раждане и смърт, остава. Споменът е опредметен. Духът на предците „гледа” от портретите:
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
Времето също присъства чрез черно-бялата гама на раждането и помръкването на светлината. Ходът на времето е вечен като неизменния ритъм в движението на слънцето. Неговият вечен живот е опредметен в жълтия люлеещ се диск на стенния часовник:
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Отново в сянката на предметите: „слънце от метал”, застава вечната духовна същност на живота. Той е навсякъде. Но единствено поетичното съзнание на Далчев се докосва до неговата тайна изповед, за която „разказват” предметите. Те са обгърнати от самотното безмълвие на мисълта. А в това художествено пространство на философско прозрение два свята: на материя и дух, на условност и реалност, се оглеждат един в друг. Търсят близостта си, за да преодолеят мълчанието и натрупаната самота от Вечния бяг на Времето в мисловния свят на човека.
Лирическият АЗ на Далчев е сам сред покоя на своята мисъл, „дочула” сред тишината на предметния свят тайните трепети на духа, „разказващ” безспир „повестта” на своя живот. Неговото вечно „екзистенциално” битие за миг иска да улови поетът, съзирайки отразения образ на вечността в предметния свят на вещите. Духът напомня за себе си чрез видимото и реалното. Отразеният живот на човешкия дух е тленен миг, но самотата отстъпва и съзнанието „открива” своя реален, материален двойник - човека от плът и кръв:
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
Материалното, земно присъствие на Далчевия лирически АЗ е пронизано от мисловната тревога за кратколетието на човешкия живот. Неговият земен път е ясно очертан като „догарящи”, изтичащи дни към вечността. Отново усещането за неизменност в хармоничната смяна на светлина и мрак, на изгрев и залез внушава Далчевото разбиране за философската същност на човешката смърт - неотменима и неизбежна спътница на живота му:
А по стената се изкачват бавно
и догарят на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
Философски отчужден от суетата на тленния живот е Далчевият лирически АЗ. Самотно прозрял тъжната „повест” на земните дни преброени, той усеща ритъма на вечно изтичащия живот. Мисълта непрекъснато „пътува” между два свята: на зримо реално и на духовно субстанционално. Земното и тленното се стреми към духовното и вечното. Между тях застава човекът със своя мисловен свят. Той на-всякъде е чужд и самотен:
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Духовните прозрения на АЗ-а го изпълват с отчуждение. Той се чувства далечен, понякога и излишен на самия себе си, на своята мисловна същност. Тя го дарява с мъдрост, но и с дълбока скръб. Отчуждението расте. Мисловният хоризонт на съзнанието, търсещо отговор на тревожно напиращи въпроси, се отдалечат животът на духа губи своето реално отражение, своя двойник - човека в битовата, екзистенциална рамка на времето. Лирическият АЗ осъзнава своето отсъствие и от света на мисловното, субективно безплътие и в реалната предметна действителност на битийното си съществуване. Той е мълчалив свидетел на своето странно „отпътуване”, на отчуждението от самия себе си: Ако случайно някой влезе в къщата, там няма да намери никого, ще види само прашните портрети, коварното и празно огледало, а на вратата листът пожълтял: „Стопанинът замина за Америка.” Лирическият АЗ отново е на път и отново тръгва да търси материалните, веществени следи, оставени от мисълта в реалния свят на живота. По тях ще разчете отново „повестта” за своето духовно пътуване към себе си и философската същност на човешкото битие.
