За ученика /Теми литература 12 клас / Атанас Далчев
ОБРАЗЪТ НА СМЪРТТА В ТВОРЧЕСТВОТО НА АТАНАС ДАЛЧЕВ
Творчеството на Далчев, разглеждано в неговата пълнота, е концентрирано в предметната образност, която се явява отправна точка на един вглъбен философски размисъл за смъртта. Поетът създава обективни, пластични, пренаселени с предмети лирически картини. Вещите в стиховете му обаче не са натоварени с обичайните си ежедневно-битови функции, а са превърнати в знаци на човешката субективност, в символи на екзистенциалните проблеми на човека. Чрез образите на тези предмети е визирано монотонното и безсмислено човешко съществуване, пораждащо непреодолимо страдание. Ето защо лирическото пространство, в което са разположени Далчевите вещи, може да бъде характеризирано като затворено, ограничено, неподвижно, зазидано - стая, къща, заден двор, библиотека, зазидан балкон.
Човекът в стиховете на Далчев е загубил всякакви ориентири в един чужд, странен и непроницаем свят. Загубил е своята сигурност и е подвластен единствено на екзистенциалния страх - страх без ясни измерения и конкретна причина, страх, че човешкото съществуване е обречено на смърт. Самият вещен свят, който пресъздава поетът, носи белезите на тленността и разложението:
...стени с опадала мазилка,
като че ли с белези от струпеи.
(„Хижи”)
Вратите, мокрени от дъжд,
изгнили от вода и зима,
гризат ги червеи безброй...
(„Вратите”)
Тук има миризма на вехто
и прах по всичките неща.
(„Стаята”)
Пластично-изобразителната картина, в която доминират предметните детайли, изгражда стихотворението „Хижи”. Значенията на разруха и разпад са разкрити чрез подчертания акцент върху тленността на човешкия свят, подвластен на отнемащото живот време. Всичко е тленно, обречено на смърт. Неумолимият ход на времето превръща живота в монотонно и безплодно съществуване, убива бъдещето, чертае контурите на тоталната безперспективност. В контекста на тази смазваща безизходица се мяркат човешки същества, на които е отнето тъкмо човешкото. Те „не живеят” и не са „нито хора, нито божии чеда”, а само „сенки” и „маски”. Философският размисъл на Далчев е представен чрез последователно изграждане на значения, свързани с представата за живот, който не се живее, за хора, Които се лутат и страдат, без да са се докоснали до сладостите на съществуването. Тези разсъждения довеждат до идеята за абсурда на света. В този смисъл съвсем различна изглежда констатацията, че сред обитателите на бедните хижи „за щастлив се смята само/студения и блед мъртвец”. Чрез настойчиво маркираните в стихотворението знаци на смъртта Далчев дава израз на мрачния си размисъл за трагичния жребий на човека. Удивително е как поетът пресъздава тази безизходица чрез ежедневните предмети, които човек дори не забелязва. В Далчевото лирическо пространство контурите на предметите са подсилени от праха и следите на времето. По такъв начин те се открояват ярко, придобиват индивидуалност и сякаш престават да бъдат просто вещи.
Прави впечатление, че особено настойчиво е връщането към определени предмети - врата, прозорец, огледало. Във философията на Далчев тези вещи са асоциирани с граничност, с преграда между два свята. Вратите и прозорците, които обикновено предизвикват представи за защитено пространство и домашно огнище, тук са „входове” към други пространства и измерения. Далчевата поезия разкрива философското прозрение на поета за невъзможността на къщата да бъде дом, който да подслони човека, защото не успява да му осигури защита от смъртта. Часовникът монотонно отмерва миговете съществуване, отмерва остатъка от един живот без събития, труд без смисъл, човек без индивидуалност, за да дойде накрая „вечната разбойница”. Така е визиран образът на смъртта във „Вратите” - поредното стихотворение със заглавие, визиращо предмет. Тук отново предметната образност е максимално разгърната и детайлизирана. Вратите са символ на края на човешкото битие:
Вратите с хиляди резби -
цветя и знакове без име
със гвоздеи, халки и скоби
с ръждата като кръв по тях.
Неумолимият ход на времето безспирно руши целостта им, разгражда устойчивостта им. Прогнилите, проядени от червеи, ръждясали врати са ужасяващият знак на грозния и отблъскващ абсурден живот. Песимистичният финал на творбата е отново философско прозрение за уязвимостта на човешкия свят, за безпокойството на едно съществуване, обречено на смърт. Далчев използва предметите за един вглъбен философски размисъл. Сред пространството на вещите образът на прозореца е ключов както в едноименната стихосбирка, така и в цялото Далчево творчество. В известен смисъл закритите, недопускащи светлината и външния свят прозорци са израз на желанието за отсъствие от реалността:
То не е, то не е сякаш същото,
няма ги вече ни пътя, ни къщите:
само бяла гора от сребро.
(„Прозорец”)
В други творби стъклото губи своите способности и се превръща в обикновена вещ:
И чер прозорец, изпочупен...
(„Хижи”)
Предметната образност в лирическия свят на Далчев показва безизходността на човека. Той е притиснат от своята драма и трагично усеща парализирането на волята си за живот. Неподвижният, отчужден, така близо и така далеч от небето човек у Далчев е подвластен само на разложението:
...и аз умирам в стаята под покрива
тъй близо до самия небосвод.
Статичната неподвижност на Далчевия лирически герой, задушаващ се от самотата, умиращ сред затворилата го със смазващото си пространство стая, е в Контраст с шумния и активен живот навън. Там са хората, там е движението, там е преодоляната от другите алиенация.
Драмата на отчуждението рефлектира и в Далчевата интерпретация на мотивите за дома и пътя. Тези два образа присъстват в лириката на много български поети и писатели - Христо Ботев, Алеко Константинов, Багряна. Далчевото разбиране за тях обаче е коренно различно. Той осмисля тези метафорични образи като две еднакво безперспективни и безсмислени страни на човешката екзистенция. Неговият лирически герой е тотално отчужден от света и житейската му драма не намира своето решение нито в границите на дома, нито в излизането на пътя. Далчевият модел на битието е песимистичен и гради потискащите послания за къща без стопанин, дом без уют, съществуване без събития, завръщане без тръгване, човек без идентичност. Дом и път са два различни свята, разделени единствено от образа на философски осмисления живот - една прогнила врата. Тези два свята обаче са еднакво безсмислени и безперспективни. Ето защо вратата не е символ на ново начало, тя предизвиква асоциации с безизходицата в човешкия живот, тя е врата, която не води до никъде, граница между безсмисленото съществуване и още по-безсмисленото битие.
Застинала в своята неподвижност и мъртвост е „Стаята”. Това не е уютният обитаван и споделен дом за човека. Това са четирите стени, заграждащи неговата самота. Всъщност в творбата откриваме само отсъствия - стая без топлина, интериор без живот, дом без стопанин:
Би казал, че в тази стая
не е живял отдавна никой.
В това стихотворение предметната образност отново се явява основата на един задълбочен размисъл. Значенията на пустота и смърт са вплетени в покритите с прах вещи, в застиналото махало на стария часовник.
Стаята съхранява спомени от миналото, когато е била изпълнена с живот, Когато 6 огледалата са се мяркали отражения, а жените от портретите са били живи. Този живот обаче е вече отдавна изтлял, а сегашността е мъртва. Населеното с предмети-спомени и вещи-знаци пространство на дома е всъщност битието на човешкото отчуждение или по-точно казано - небитието на човешкия живот. Домът за Далчев е символ на безизходицата. Оттук логично следва и неговият философски размисъл за другата алтернатива - пътя. Стихотворението „Коли” изгражда една предметно-пластична представа за път, по който бавно, тъжно, монотонно се движат „стари и груби коли”. Този път е дълъг и потискащ с неяснотата си. Безцелността му въплъщава В себе си дезориентираността на човешкия живот. Той е мрачният знак на човешката алиенация - път, който не свързва, а разединява: „ ... като меч разсякъл света.”
Пътят, не предлага промяна, а убийствена еднаквост:
Като спиците на колелата Ви
едносъщите дни се въртят...
Далчев е творец с нееднозначно поетическо светоусещане. Неговият сложен интелектуален и емоционален свят кара читателя да се замисли за смисъла и стойността на човешкия живот.
Чрез образа на „мъртвия часовник” Далчев интерпретира проблема за емпиричното време, за монотонния ритъм на ежедневното човешко битие. Това е времето, застинало в спрелите часовници, времето, което прави дните еднакви. То е поставено в един смислово-асоциативен ред със символиката на „ад”, „зид”, „смърт”:
Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад...
(„Дяволско”)
Своеобразен вариант на темата смърт представлява интерпретирането на времето като хронологически отрязък между раждането и умирането. Какво ли би могло да спре безметежния ход на времето? Само „последният жених”, т. е. смъртта. Тя е единствената сила, имаща власт над времето на човека, способна да го прекъсне. Мотивът за кръговото, лишено от начало и край време звучи в „Коли”, където се говори за път, коли и „песен размерна/на скриптящи безспир колела”, за да се достигне до печалния извод, че:
Като спиците на колелата ви
едносъщите дни се въртят.
По такъв начин Далчев, опирайки се върху ежедневните предмети, успява да разкрие душата си, да отрази своите философски прозрения. Чрез поетичния размисъл за същността на екзистенциалните проблеми Атанас Далчев успява да направи самопреценка на постигнатото в странния свят на „опредметената” мисловност. В него леката ирония и заявеното творческо самочувствие маркират деликатно едно ярко присъствие в българската поезия - предметната философска лирика на Атанас Далчев.
