През 20-те години на XX в. Атанас Далчев въвежда в нашата поезия своеобразен художествен свят, в който предметите имат свой живот. Техните образи (стая, балкон, врата, прозорец, огледало, часовник) не са изградени по традиционния начин. Обективната предметност е субективирана. Тя крие лирически субект със свои психосъстояния. Границите между обект и субект се стопяват. Предметите започват да изразяват субективното виждане на АЗ-а. Те са натоварени психологически, добиват философска дълбочина.
Далчев търси скритите същности и значения на вещите, създава напрежение между външна форма и вътрешен психологичен пласт. В света на затвореното пространство, където те живеят, значенията се сгъстяват. Предметният свят се превръща във „вход” към други светове, който дава възможност на човека да стигне до изначални истини за битието. Така предметите стават израз на метафизически поглед към битийни тайни. В поезията на Багряна предметната среда е естествен декор на човека. При Далчев, зад реалистичната предметност се крие духовна среда, предразполагаща към метафизически размисли.
В стихосбирките „Прозорец” (1925) и „Стихотворения” (1928) поетически обект са именно вещите. В техния свят лирическият субект формално изчезва. Обикновеното, делничното, отблъскващото, дори грозното се превръща в източник на поезия. „Болница”, „Хижи”, „Коли”, „Вратите”, „Стаята”, „Прозорец”, „Къщата”, „Балконът” - прозаични заглавия, които са като сигнални фрагменти от сложна светогледна система. В предметния свят на тези стихотворения вещите губят своята прозаична същност и добиват екзистенциален смисъл. Олющените стени и изпочупените прозорци, оплютите от мухи стени на старата болница, проядените врати на изгнилите къщи и т. н. създават необичайни художествени внушения. Отвсякъде лъха тъга по отминал живот, болка от самотата, от чувството за несъстоял се пълноценен живот..
Един от централните мотиви в поезията на Далчев е мотивът за самотата. Най-силен художествен израз той намира в стихотворенията „Стаята” и „Повест”.
В „Стаята” изолираността от хората и света и усещането за отминал живот са внушени чрез затвореното пространство на стаята, населена с килими, часовник, огледало, с портрети на жени, които са си отишли от този свят, с миризма на вехто и прах. Тази застинала в своята безжизненост стая има „биография” в измерението на времето. Тя оживява като одухотворено минало на човешкото битие, протекло и съхранено в отделните предмети. Обстановката на обезлюдената стая натрапва усещането за преходност (имало е живот, но си е отишъл), но същевременно и усещането за вечност, дишаща в предметите, в които е останало нещо от нетленното у човека. Това авторът постига чрез описание на излъчваната от предметите запазена емоционалност, дължаща се на отишлите си обитатели на стаята. Например огледалото получава двоен образ - на конкретен експонат в стаята, но и на „прозорец”, отворен към един отминал свят, като ревнив пазител на спомена за обитателите й.
В стихотворението „Повест” образите са същите, както в „Стаята”: прозорец, врата, портрети, часовник, стена, огледало, но в това затворено пространство на стаята има човешко присъствие. То е относително, поради своята материална „незримост”. Лирическият субект е тук, зад „черните затворени прозорци” и „черната” затворена врата, и същевременно отсъства. Табелката съобщава, че той (означен с безличното „стопанин”) е заминал за Америка, и същевременно (субектът вече е от първо лице) отрича заминаването си:
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Две несъвместими твърдения: „той” е заминал, АЗ-ът е останал. Всъщност „той” не съществува, не е живял никога. Идентичността на личността се разпада. внушава се усещането за безвъзвратно отминал живот - всички книги отдавна са изчетени, всички пътища на спомена са изминати. Животът се е изнизал без нито една любов, без нито едно събитие.
Чувството за безжизнен живот, за безсмислено съществуване е съчетано с чувството за самота. Мотивът за самотата, характерна за цялата поезия на Далчев, тук се разгръща многостранно. Човекът, затворен в пространството на стаята, е сам, отчужден от хората и от себе си. Той принадлежи на миналото. Единствен негов събеседник са портретите (образ-метафора на това минало). В тях „говори” миналото. Трагедията на самотата се подчертава в стиховете:
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
Образът на огледалото тук отразява човешката самота. Ето защо то е „празно” и „коварно”. Заедно с „прашните портрети” допълва представата за духовна самота:
И сякаш аз не съм живеел никога
и зла измислица е мойто съществуване.
Тази е „повестта” на съществуването на човека, според Далчев - повест тъжна и трагична.
Огледалото е постоянен персонаж в поезията на Далчев. Ако в стихотворението „Стаята” този образ отразява миналото на обитателите на къщата, а в „Повест” (както и в „Пан”) представя срещата на лирическия субект със собствената му самоличност, в, други стихотворения се явява с нови функции. В „Нощ” то едновременно свързва и разделя различни пространства. А в стихотворението „Огледало” образът събира като във фокус мисловната вселена на човека, отразява осъзнатата представа за света в разкривени и разлюлени образи. Заиграват странни образи, отразени в огледалото, на улици, къщи, стобори, разлюшкват се площади, дървета, балкони, от светлото му дъно изхвръкват хора и автомобили. Кой е всъщност истинският свят - сякаш пита авторът - познатият, спокойният, неподвижният или този раздвижен, „нов и дивен свят”? Своята метафорично осмислена функция, каквато имат и другите вещи в Далчевата поезия, огледалото изразява с особена сила на внушение поради отразяващата си способност.
Други постоянни образи в поезията на Далчев, изпълнени с философско съдържание, са образите на прозореца и вратата.
Образът-метафора прозорец има различни превъплъщения. В стихотворението „Повест” прозорците са „черни” и затворени - израз на мъчителната изолация на субекта от реалността. В „Дяволско” чудакът замерва хората от прозореца с пръст от саксии, изразявайки своята скръб и отчуждение от тях. В стихотворението „Смърт” прозорецът е отворен, сякаш за да излети душата на умиращия в стаята човек. Друго метафорично значение има прозорецът в едноименното стихотворение - през него се вижда един чуден, светъл свят на обич (образите на братчето и сестричето), обгърнат с приказност и вълшебност.
Вратата е също постоянен образ-метафора, носещ философско съдържание. В стихотворенията „Стаята” и „Повест” вратата е затворена - метафора на изолираността на субекта от външния свят, при това в „Стаята” тя е затворена от години (самотата и изолацията на човека от другите сякаш е изначална).
В „Повест” и „Хижи” вратата е черна, символизирайки с цвета си трагиката на човешкото отчуждение. Тази трагичност на самотата е визирана и в стихотворението „Къщата”:
...затворена е всякога вратата
и мракът спи и през деня във стаите.
В стихотворението „Вратите” този характерен образ носи нов богат смисъл - това са вратите на живота, през които ние минаваме през годините, но колкото и да ги заключваме, „те не могат да ни предпазят от „Нея” - съпътстващата ни към вечността смърт.
Далчев въвежда философските проблеми (и мотиви) за отношението между човека и битието, между човека и вечността, между материалното и духовното. Тези проблеми Взаимно се допълват в стихотворенията „Камък” и „Метафизически сонет”. В „Камък” поетът осмисля отношението между материя и тленност. Стихотворението е изградено върху двойната съпоставка между камъка, който остава неизменно във времето, и злочестата плът на човека, която е подчинена на законите на остаряването и смъртта. Съпоставката се разгръща, като се въвеждат нови различия между вечното и тленното, между бездушната материя (камъкът нито греши, нито ражда, нито е роден - той е лишен от живот) и крехката душа на човека, която носи човешкото неспокойствие и съвест. Кулминацията (същевременно и поанта) на стихотворението разкрива истината:
Вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.
Камъкът въплъщава и символизира вечността и светостта. Човекът в своята тленност и преходност винаги се стреми Към живот. Топ греши, но е жив. Животът му е обречен на смъртност, но е богат със своята психологическа безкрайност, със своите духовни и нравствени измерения. В това се състои и значението на човешкия живот.
Стихотворението „Метафизически сонет” съдържа философска прослава на материята и на човешките сетива. Поставен е проблемът за отношението между духовното и тленното. Изразена е непосредствената радост от живота на човешкото тяло, от сетивата, които поетът нарича „прозорци” и чрез които душата изпитва наслада от съприкосновението с външния свят.
В някои стихотворения на Далчев се прокрадват и оптимизиращи, и хуманистични мисли. Пример е стихотворението „Балконът” (1928). Това е творба, която, от една страна, съдържа абсурдна екзистенциална ситуация - железният каменен балкон е зазидан („един балкон без всякаква врата”). Това е мотивът за безнадеждно отчуждения и затворен в себе си безсмислен човешки свят, чието съществуване не подозират дори и неговите стопани (характерното за екзистенциализма чувство за абсурдна трагична самота). От друга страна, абсурдът се превръща в хуманистична категория. От водите на балкона птичките „пият дъжд”, а скитниците се приютяват под стрехите му в дъждовна вечер. Така балконът става източник на малки чудеса. Далчев обича нещата, които не блестят, обича да открива чудесното под незначителното, да намира човешките и художествени ценности в света на баналното.
Поетът е чужд на националноисторическата тематика, но преоткриването на простите истини за човека и света го отвежда към нов за него мотив в творчеството му - патриотичния. За разлика от класическата традиция на патриотичната тематика, която се движи по линията на тържествена приповдигнатост („На теб, Българийо, свещена” - Вазов, или „Ще бъда твой - кълна се, майко...” - Яворов,), Далчев подхожда към темата в стихотворението си „Към родината” с една трезва аналитичност и художествена простота:
Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб…
Далчев демитологизира образа на родината от поезията на своите предходници, които изтъкват нейните прелести и богатства като източник на патриотичните си чувства (Например Вазов: „Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата...” Далчев изразява своята обич към родината си просто и непретенциозно:
Аз те обичам, не защото си богата,
а само затова, че си родина моя.
Патриотичното чувство у Далчев ражда от трагизма в националната история - ослепените войници на Самуила (най-тежкото наше военно поражение). Финалът ни връща към настоящето. Патриотизмът на лирическия субект е израз на интимно и безкористно съпричастие към страданието на родината. Дълбоката връзка на поета с родината е не възторгът, а страданието.
Въпреки промените в светогледното си развитие, Атанас Далчев остава вглъбен в проблемите на човека и живота. И в най-мрачните стихотворения, пропити от усещане за самота и безсмислие на съществуването, се чувства копнежът му човек да се приобщи към потока на живота, да излезе от ада на отчуждението. Късният Далчев разкрива човешката близост като най-голяма жизнена ценност. С духовното богатство на своята екзистенциална проблематика, с таланта си да открива необикновеното в обикновени неща, с пластичното си майсторство и оригинален предметен език Далчев се нарежда сред големите имена на българската поезия.
