...Прозаичните заглавия - в отличие от гръмките наслови, над които авторите са мъдрували дълго, за да постигнат някакъв заинтригуващ естетически или поетичен ефект - представят сигнални фрагменти от сложна мирогледна система, която се разгръща не изведнъж, а в последователен или случаен контакт с външните дразнители. Контактът поражда емоционален шок, а той задвижва творчески реакции. Тогава предметът загубва своята прозаична същност, превръща се в първооснова на вътрешен трус със социална окраска или екзистенциален размисъл. Едва тогава предметът започва да говори със закодирания си подтекст, със своето метафорно внушение и загубва конкретния безличен характер на експонат в интериора или екстериора на постановката. "Мъртвата поезия" от предмети се оказва по-животрептяща в своето битие и въздействие, стига човек да може да разчете и да почувствува в отделните предметни звена от общия композиционен комплекс емоционално-философски закодирания подтекст. Да вземем като пример стихотворението, озаглавено "Стаята". Първият сигнал в този архитектурно неодушевен елемент от общия план на по-големия комплекс "къща" изведнъж получава биография в измерението на времето и оживява като одухотворено минало на човешко битие, протекло и съхранено в отделните предмети в нея. Без мъчително съчинителство и високопарен патос, без натруфена фраза или орнаментално фразьорство и витаене в надзвездни висини, а само с простите словесни средства на прозата, и то на едно все още обективно възпроизведено впечатление се въвеждат първите четири стиха:
Би казал, че във тази стая
не е живял отдавна никой,
че е заключена стояла
с години нейната врата.
Един чисто повествователен увод, но той съдържа толкова характерното за белетристиката понятие "интрига". Създава се напрежение като в криминален роман с намеците за заключената врата, и то с години. Следните четири стиха задълбочават във философски аспект понятието "време", което в четвъртия стих на първата строфа привидно е без акцент, а сега вече се натрапва в тази обстановка на обезлюдената стая като категория на преходност, наложила своя отпечатък върху нещата в нея, но и като категория на вечност, съхранила непреходното в тях, нетленната субстанция от хората, живели тук и сега възкръсващи чрез спомена в предметите, дори в миризмата на вехто и безжизнения прах, едно отшумяло минало и все пак живо настояще. Неусетно читателят бива въвлечен в атмосферата на стаята, но едновременно и в друг вътрешен активен процес, породен от нея: чрез нагледа за тази стая, за есенното слънце, което вехне по килимите на пода и жълтите дюли, наредени като голяма броеница от кехлибарени зърна, в спомени за своето собствено минало или подобни впечатления:
Тук има миризма на вехто
и прах по всичките неща,
тук бавно времето превръща
във прах безжизнен сякаш всичко...
Напрежението се поддържа, но вечерната дрезгавина създава подготовката за лирично настроение и емоционално-философски шок, защото има ли някой, който да не е изживявал вълнуваща среща с подобна стая или с някогашната гостна стая на българската къща със старинни огледала, килими и семейни албуми и с миризмата на вехто или нафталин? Настроението вече е създадено, но само като чиста живописна интродукция към емоционално-философския шок, поддържан динамично от присъствието на категорията "време". Все още не е разкрито подтекстовото съдържание и не е поставен акцентът върху времето като обект, но то се налага с присъствието си именно като категория на преходност, която разрушава или покрива всичко с безжизнен прах, но и като категория на непреходност, на вечност, която съхранява нещо от нетленната субстанция на човека. Всичко това се постига незабелязано чрез одухотворяването на предметите и включването им в емоционално единство с обитателите на стаята. Въвеждането в тази именно част от стихотворението се извършва с въпросително изречение, което изведнъж раздвижва белетристичната плът към ескалация на емоционално-философския шок. Предметите оживяват, метафорите не са дадени в стила на "епитета орнанца", т. е. като естетически накити към предметите, а като емоционални субстанции, един похват, който, без да е съзнателно постижение, просто се налага от творческото възприятие на света:
Какви лица ли отразило
ревниво пази огледалото?
То сякаш е един прозорец,
отворен в друг предишен свят.
Часовникът е вече млъкнал
и в неговия чер ковчег
лежат умрели часовете
и неподвижно спи махалото.
Глаголите и техните определения съдържат метафорно внушение: есенното слънце "вехне", огледалото "ревниво" пази ликовете, то е сякаш прозорец, отворен в друг предишен свят, часовникът е замлъкнал, часовете лежат, "умрели" в неговия ковчег, неподвижно "спи" махалото. Върху тази патина на отшумялото време се проецира живата субстанция на живота, протекъл в нея. Стаята е "печална" - една великолепна, одухотворена метафора, - а е "печална" поради нетленната субстанция, съхранена в предметите, тя лъха от всеки предмет и навява печал в здрачната тишина, "заспала тежко върху пода":
Портрети на жени, които
са си отишли от света,
висят от слънце пожълтели
окичени върху стената,
заспала тежко върху пода,
сънува в здрача тишината...
От своята субективна даденост стаята изведнъж се превръща в общо изживяване. Автор и читател се сливат в едно чрез метафорните внушения на предметите в нея, събудени сега от дългогодишния си сън. Огледалото получава двоен образ: на конкретен експонат в стаята, но и на прозорец, отворен към отминал свят, като ревнив пазител на спомена за обитателите й. Така получава и то своя човешка биография. Човешка биография получава и часовникът, съхранил в черния си ковчег трепетните мигове на живите хора, а махалото неподвижно спи. Съживяването на емоционалната сфера от миналото, биографията на предметите и хората сгъстява лиричното настроение в един емоционално-мисловен синтез, който постепенно се стопява в здрача на настъпващата вечер като заключителен акорд от някакъв тъжен сантиментален романс:
и цялата печална стая
залязва бавно с вечерта.
Потъва в здрача на стаята и заспалата върху пода тишина, потъват в мрака и лицата, замръзнали на портретите в малко изкуствена поза...
© Жана Николова-Гълъбова 2002
===========================================
© Литературен форум, брой 31, 15.10.2002
