АТАНАС ДАЛЧЕВ - МИРОГЛЕДНО-ЕСТЕТИЧЕСКИ АСПЕКТИ

За ученика /Теми литература 12 клас / Атанас Далчев

АТАНАС ДАЛЧЕВ

МИРОГЛЕДНО-ЕСТЕТИЧЕСКИ АСПЕКТИ

Димитър Аврамов

Ако приемем, че философската проза е упражнявала определено влияние върху поета Далчев, мисля, че ще си обясним и съмненията, които понякога са го сполитали, в автентичността на собствената му поетическа дарба. Бе убеден, че "истинският поет не облича мислите си в стихове, а мисли в стихове". За себе си признаваше, че първо съчинява в проза, а след това превръщал прозата в стихове. Възразявах му, че техниката на създаването едва ли е толкова важна - важен е резултатът и му цитирах оценката на Фердинанд Брюнетиер за Бодлер. Във втория том на "Развитие на френската поезия през 19-и век" (лекции, четени в Сорбоната) Брюнетиер казва: "Бодлер първо мислеше, създаваше, пишеше в проза, а след туй римуваше прозата. Но той беше наистина поет." Далчев се усмихваше, струва ми се, доволно и от своя страна посочваше Вергилий и Расин, които също тъй пишели произведенията си първо в проза, а после в стихове, но въпреки това продължаваше да твърди, че "роденият поет мисли и чувства в стихове", за какъвто не смяташе себе си и посочваше в това отношение като образец в българската поезия над всички Иван Вазов.

Към личните съмнения се прибавяха и други, бих казал, по-общи, от философско-теоретическо естество: нашият поет споделяше възгледа, че прекомерните занимания с книгите, всепоглъщащата грижа за рафинирана интелектуална култура с всичко ценно и възвисяващо, което носят, съдържат една опасна страна: те са в състояние да откъснат индивида от социалните общности, пречат му да живее цялостно, интензивно, нарушават нормалния ритъм на пълнокръвното биологично съществуване, отнемат му възможността да изживява непосредствено елементарните човешки радости, да се отдава свободно на своите естествени желания - с две думи: превръщат го в половинчат, осакатен, непохватен и следователно тъжен и самотен индивидуалист, неспособен да долови пулса на битието и да нагоди живота си към неговите вечни, първични сили и към многообразните социални нужди. В този смисъл книжната култура, ерудицията не само че не е тъждествена с мъдростта, но най-често може да се окаже нейна противоположност. Тя оперира с абстракции, с интелектуални фантоми, с понятия, категории и готови дефиниции, а битието и човекът са винаги конкретни и неповторими. Тя дори собственото Аз превръща в абстракция - картезианското Соgito - ergo sum, - в безлична, едва ли не метафизическа сила, с главно А, като във философията на Фихте. Ето защо, изправена пред съдбоносните проблеми на живота и смъртта, тя се забърква в неразрешими противоречия, антиномии и абсурди. Тук в голяма степен е и коренът на "трагичното чувство за живота", за което говорят много руски и европейски мислители. Във връзка с това заслужава да се отбележи, че Далчев особено ценеше труда на Унамуно "Трагическото чувство за живота".

Всъщност тази философия има дълга история. Срещаме я в Библията (в книгата на Еклесиаст с неговото знаменито: "Голяма мъдрост - голямо страдание; който трупа познания, трупа тъга"), виждаме я у Данте (Песента за Паоло и Франческа в "Ад"), Сервантес ("Дон Кихот"), у романтиците, Ницше, Андре Жид, дадаистите и всички форми на съвременния култ към примитивното. Срещу тази традиция се противопоставя не по-малко древното: Рrimum vivere, deinde philosophari - "Първо да живеем, а после да философствуваме"...

Ранната поезия на Далчев е отглас и илюстрация на въпросното трагично чувство за живота; то рефлектира едва ли не във всяко негово стихотворение, но особено демонстративно, с една почти "програмна" категоричност, е изразено в "Книгите" от 1926 г.:

Пред мен е книгата разтворена
и денем, и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света.

Прелитат и отлитат птиците,
изгрява ден, залязва ден:
аз дните си като странґците
прелиствам уморен.

Години да четеш за чуждия
живот на някой чужд,
а твоят, никому ненужен,
да мине глух и пуст.

До мене ти не стигна никога,
о зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света.

Тук "животът и светът" са едва ли не идентифицирани с любовта. И струва ми се, че няма да сгрешим, ако отдадем значителна част от изразеното екзистенциално недоволство на неосъществени първични копнежи, нещо напълно естествено за един младеж. Живеейки в света на книгите, младият Далчев е потискал съществена част от своята здрава природа. Казваше ми, че бил много стеснителен и дълго останал такъв - стеснявал се от очилата си, от походката си, от непохватността си, от присъствието си. Седем години бил влюбен в едно хубаво момиче, водел с него безкрайни разговори, пишел й красиви литературни писма, а не посмял да й каже най-важното - че я обича. "Колко бяхме различни с брат ми Любен (скулпторът Любомир Далчев - Д.А.)! Когато през есента на 1928 г. отидохме в Париж, той веднага побърза да се свърже с най-големите и най-популярни френски художници: показа свои живописни платна на Бонар, срещна се с Бурдел; посещаваше техните ателиета. Аз също носех препоръчителни писма до известни поети, но не посмях да отида при тях и си ги отнесох обратно в София. Посещавах курс на учители по френски език. Веднъж по зададена тема описах впечатленията си от Париж и Франция. Преподавателят ми отличи моето съчинение като най-добро, заяви, че под него може да се подпише всеки френски писател, и ме попита какъв съм собствено, и с какво се занимавам. Отговорих: инспектор в основните училища. - Добре, това като професия, като занаят - апострофира ме той, - а иначе, като влечение и призвание? - Не посмях да му кажа истината - че пиша, че съм поет. Стеснявах се. Всъщност бях написал съчинението заради една красива шведка - Маргарет, която страшно харесвах и държах да привлека вниманието й. Естествено, че и тя не разбра това. Навремето бях прочел едно научно изследване от немския психолог Едуард Шпрангер - "Психология на юношеската възраст". Там той твърдеше, че докато възрастният оперира с всекидневни емпирични представи, коригирайки ги непрестанно в контакта си с действителността, юношата е романтик - той живее в собствен, затворен, субективен и имагинерен свят, изпълнен с мъчителни копнежи. Аз бях такъв романтик - винаги занесен, съзерцателен и крайно непрактичен - никога не ме е привличало прагматичното, външното и материалното".

Ето портрета, който Далчев сам си е направил в стихотворението "Младост" (на 21-годишна възраст):

...аз излизах тихо
и тръгвах в утринните улици,
и скитах, без да мисля нищо,
до късна вечер из града;
четях, вървейки, гласно фирмите
и гледах спрян под някой покрив
как по трамваените релси
тече дъждовната вода.

Или минавах край витрините
и отминавах безразличен,
защото сплитах в дълъг ритъм
внезапно звъннали слова,
и ме изпращаха с очи,
и ми се смееха момичетата
за очилата и за унеса
и за нехайния вървеж.

По тъмно аз се връщах вкъщи
и носех своята умора.
Вечерята бе сладка всекога
и меко - твърдото легло,
над мен една горяща лампа
и две в стъклата на прозореца,
и за да виждам ясно сънищата,
аз лягах си със очила.

ГЛАСУВАЙ ЗА НАС