Далчев изстрада мълчаливо и стоически драмата на духовно целеустремения човек. Знам, че той не обичаше Фридрих Ницше, но тук ми се ще да цитирам нарочно една Ницшева мисъл: "Целият идеализъм на досегашното човечество е на път да се превърне в нихилизъм - с вярата си в абсолютната липса на ценности, а това ще рече - поради безсмислието". Преди всичко сътвореното от Далчев беше противопоставяне на нихилизма. На онзи от времето на Втората световна война и на другия, който беше наложен у нас като официална идеология. Стихотворенията на Далчев бяха защита на човешката уникалност. Той твърдеше, че "Човекът е незаменим" и ни внуши идеята за онази безусловност на големите ценности, без които се изгубва смисълът на съществуването.
Още на младини Далчев е страдал от своята "прекалена духовност", за да потърси излаз към свежия въздух на всекидневния живот. Обременен от товара на познанието, той закопнява за разтворени прозорци. Нещо му подсказва и то се разбира от ранната му поезия, че той трябва да избяга от тази "зла измислица", както е нарекъл собственото си съществуване. Далчев ще развие необикновен вкус към естественото, към простотата, усетил интуитивно гибелните последствия от човешкия стремеж за тотално познание, за постигането на Абсолюта. И ако той ще отхвърли така скандално аксиомите на символизма, това се дължи на собственото му прераждане. Неговата "Молитва" беше чута. Казаното от него, че "Трябва да се придържаме о конкретните неща", става неговото естетическо и нравствено кредо. Далчев отхвърля "строгите фасади" на живота и изкуството, защото изпитва огромна неприязън към празната риторика, към всичко преувеличено и патетично. Трайното му общуване със света на Бодлер и Достоевски, на руските философи от началото на този век, усвоеното от Кроче, бездната от познание, трагизъм, скептицизъм в мислите на Монтен и Паскал - всичко това му създава високи критерии. И той няма да им измени до края на живота си, въпреки че беше нападан и унижаван до последните си дни.
Всъщност след онази криза на младостта, свързана с неговата "прекалена духовност", с агресията на демоничното в нашия "подлунен" свят, с мъчителното чувство поради бързопреходността на живота, от който няма как да пропъдим мисълта за "вечната разбойница", сиреч за смъртта, Атанас Далчев стига до едно смирение. Той ще се примири с невъзможността "да бъдем / и тук, и там - навсякъде, където / могъщо и безкрайно бий животът" ("Вечер"). Той се примирява сякаш с участта си да бъде "Нищий духом", но в това примирение е неговото духовно самонадмогване. Нали той смята, че поезията трябва да се основава на "съчувствието, на сливането ни с хората и нещата"? В Далчевото смирение на поет и човек всичко представлява това сливане с битието. Онзи долетял от катедралата в Шартър ангел благославя неспокойния му ум и Далчев ще открие "отново пътя към света". Не пътят към далечните звезди, които карат духа му да зъзне, а пътят към "чудото на задните дворове", към онази "безсмисленост щастлива" на тайната, наричана от нас с многозначителната дума "живот". Далчев става според собственото му определение един метафизик на конкретното. Той няма да се откаже от възгледа си, че въпреки всичко сме обречени да минем през света като чужденци, но "чужденецът" Атанас Далчев направи възможното, за да скъсим дистанцията между себе си и непонятното битие. След като наистина е невъзможно да постигнем Смисъла в отвлеченото и вечното, защо трябва да отхвърлим греховността на света. Далчев няма да я отхвърли, защото разбира, че "вечно и светµ е само мъртвото" ("Камък"). Така поезията му се добира до смисъла, че животът е това, което е. И в това е неговата божественост...
И аз го видях за последен път в ковчега му. На лицето му ги нямаше очилата, с които в годините на своята "Младост" си е лягал всяка нощ, за да вижда по-ясно сънищата си. Все си мисля, че не ги взе със себе си, защото е поискал да ни ги завещае. С тяхна помощ трябваше да виждаме по-истинно светлите и тъмни страни на живота, за да избродим по-смислено заплетените лабиринти на собственото си съществуване.
© Божидар Кунчев 2002
=============================
© Литературен форум, брой 31, 15.10.2002
