За ученика /Теми литература 12 клас / Елисавета Багряна
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - „РЪЦЕТЕ”
ПОЕТИЧНИЯТ ОБРАЗ НА МАТЕРИАЛЕН БИТ И ДУХОВНО БИТИЕ
Стиховете на Багряна, понесли болните светове на духа й, в по-късните етапи от творческото развитие на поетесата отразяват мъдрото смирение на душата пред изстраданата тайна на живота. Тя е в одухотворения поетичен детайл, „притаил” зад обикновеното тихата радост от всекидневния досег на човека до собственото му духовно битие.
В поезията на Багряна, особено в стихосбирката „Сърце човешко” (1932-1936 г.), е очертана естетическата и духовна граница между поетичните категории бит и битие. Отхвърлила ограниченията на бита в ранните си поетични търсения, поетесата се връща към битовите реалии на живота, в които открива духовното битие на емоции, чувства и размисли. Потокът на човешките дни е „затворил” кръга на живота. Радости и мъки са „изтекли” като „пясък между пръстите. Човешките ръце са докосвали духовното битие на живота, но са оставали в пряк допир до бита. Дирята на живота има двойна следа. Битово реалното и духовно битийното се сливат при срещата между раждане и смърт.
Темата за духовното битие на живота, оставил реална следа в човешкия бит, интерпретира Елисавета Багряна в стихотворението си „Ръцете”. То е включено в поетичната книга „Сърце човешко”.
Притихнала е човешката душа пред „отпътувалия” завинаги към света на отвъдното „дъх” на живота. Неговия прощален „поглед”, „уловен” от сключените в „предсмъртна прегръдка” човешки ръце, търси лиричният поглед на Багряна. Той е „смълчан” пред „тихата” победа на смъртта:
Ето ръцете - с блестящо-прозирната кожа,
с тънката, нежно синееща мрежа на вените, -
меките, топли, магнитни ръце - обожавани,
с толкова шепоти плахи и жарки желания,
с толкова топли сърца в тях туптящи положени -
Образът на човешките ръце получава самостоятелен художествен живот в мига на инобитийното смирение на духа. Човешкият бит отстъпва, за да даде право на втори живот на все още неугасналата топлина на преживяното. То „разчита” своето минало по „нежно-синеещата мрежа на вените” и „блестящо-прозирната кожа” на човешките ръце. Духовното битие на живота, скрито в „толкова шепоти плахи и жарки желания”, прозира от всеки стих на Багряна. Погледът открива вечната истина за полетите и паденията на духа, оставени от „толкова топли сърца” В реалния допир на живота до човешките ръце. Те създават усещане за красив покой на отлитащия към инобитието дух. Художественият образ на човешките ръце е обгърнат със святост, превърнат в древна, чудотворна икона:
сякаш ръце чудотворни на древна икона
(както ония, в сребро що облича народът,
своята вяра, съдба и живот в тях положил).
Живота като древен библейски завет, „положен” в човешките ръце, търси душата. Открива надбитовия, духовен смисъл на човешки обикновеното, в което е истинската вяра в живота. За поетесата това е иконописният образ на реално преживяното. Всеки човек носи „иконата” на живота, неговата святост в душата си. Роденият, получил право на живот, е вече белязан със святата му истина. Но едва в края на дните си той осъзнава смисъла му. Затова и човешките ръце стават символен знак за мъдрата святост на живота. Те са светли, боговдъхновени знаци на преживяното, чертаещи дирята на човешката съдба:
Нявга се вдигаха - лилии бели към слънцето,
клюмваха после, обрулени клони под бурите,
тези ръце - те познаха трудът и умората,
тежкото блюдо и знойния плод на живота,
топлата, кръвна, света материнска прегръдка,
страшния, леден досег до любимия мъртъв. . .
Образът на човешките ръце е въплътил контраста на живота. Те са, от една страна, благодарствен тотемен знак - „бели лилии”, вдигнати към слънцето, а от друга - „обрулени клони под бурите”. Метафорично изразяват тържеството на духа и житейската несрета на бита. Отново поетичните категории бит и битие се срещат в художествения синтез на метафоричния образ. Богато оркестриран е вътрешният обем на символните послания, имплицитно присъстващи в поетичния образ на човешките ръце. Те носят и изразяват силата на живота. Тя е богат дар, донесен чрез труда и умората като „тежко блюдо” и „зноен плод”. Многозначната семантика на метафорите „блюдо” и „плод” асоциативно обвързва житейски обикновеното в човешкия бит с библейски универсалното в духовното битие на съзнанието. Контрастите на живота, изразени с глаголните форми „вдигаха”, „клюмваха”, са вътрешен художествен двигател на поетичното дирене. Отново Багряна открива вечното в библейската истина за човека, въплътил „слънцето” и „бурята” на своя живот не само в духа, но и в „труда и умората”. Тази странна диалектика на символните значения на изградените образи очертава противоречивото единство между житейски бит и духовно битие. Двете поетични категории - бит и битие - са в основата на лирическата виталност на символните послания. Багряна събира в едно топлината на „света материнска прегръдка” и ледения досег „до любимия мъртъв”. „Докосва” две страшни истини за живота, за да разпознае сърцето духовните плодове на своята обич сред битовите реалии на човешкото всекидневие. Действително в обикновеното, незначителното от бита понякога животът оставя най-истинската диря на духа. Тогава той получава зрим, земен образ. Събира „слънцето” и „бурите”, топлината и студа на преживяното, за да поднесе на своето тежко блюдо „знойния” библейски „плод” на човешката греховност. Но тя е свят дар, изстрадан в библейския и вечен, като раждането и смъртта, кръговрат на житейските дни. Човекът определя „греховната” святост на своята съдба. Държи я в ръцете си:
Тези ръце - те държеха невидими тайнство,
тънките пръсти завързваха пламенни възли -
нявга на тях се любовните пръстени нижеха,
сякаш неземно-горящи, мистични звена.
Ето ръцете, в чиято верига трептяща
бягство не жаждаха, волност затрита не диреха. . .
Съдбовната нишка на живота започва да „изприда” самият човек. Тя е изтъкана от „невидими тайнства”, скрити в „пламенните възли” на любовта. Пронизана е от духовна светлина, но и от пламенната страст на плътта. Срещата между духовно святото у човека и земно тленното в неговия живот сплита съдбовните възли на житейския кръговрат. Той има свой символен знак - „любовните пръстени” на съдбата. Нейният образ е неземно, мистично одухотворен. Съдбата чертае картината на живота, нижейки прокобни знаци върху човешките ръце. Забързва „пламенни възли” в душата. Те горят с мистична вяра в живота. Образът на съдбата става одухотворен символен знак на човешкия дух. Неговото художествено битие обвързва в „любовен пръстен” живота и смъртта. Те се сливат. Човешкият бит се одухотворява, а интимното битие на духовните преживявания намира сетивната, земна тръпка на любовната ласка.
В нея е и обичта към живота. За вечния кръговрат между духа и материята, раждането и смъртта „разказват” човешките ръце. Те носят плода на живота. Откъсват го от земния му корен в съдбовната среща със смъртта, за да го предадат на Вечността:
Днес те са скръстени, тъй безразлично спокойни,
тъй безразлично самотни и толкова празни,
празни от зло и добро, от тъги и радости.
Тъй ще заминат, самотни, безпомощни, празни
там, дето никой от нас не е нищо занесъл.
Стихотворението „Ръцете” на Елисавета Багряна е мъдър философски размисъл за духовно-материалния смисъл на живота. Материален бит и духовно битие се срещат в художествената символика на поетичния образ на човешките ръце.
