Първите лирически изповеди на Елисавета Багряна донасят непознатия „дъх” на нова „чувствена” мисловност в българската поезия през 20-те години на XX век. Тогава, когато художествената словесност търси метафоричния език за досег с реалния ритъм на живота, една поетеса властно заявява волните стихии на духа си. Те разкриват виталността на неподозирана интелектуална вглъбеност, на съкровени интимни трепети. Багряна открито и без свян извиква болката на душата си, изповядва вечния грях на сърцето си. Забраненият плод на любовта е красиво споделена „тайна” на стихиите на природата, оказали се идентични с поривите на чувствената женска душевност.
Прадревни езически страсти бушуват в непокорния поетичен свят на Багряна. Чудото на новосътворението на човека и неговата душа изповядва поетесата. Разбунена е мисълта, плътта е вакханално опиянена, но чувството пречиства всички сетива. Остава святата, вечна истина за живота и неговото начало, което е винаги в обичта. Затова и първата стихосбирка на Елисавета Багряна, излязла през 1927 г., носи заглавие „Вечната и святата”.
Синонимната връзка между „Вечната повятата” жена и „Вечната и святата” обект на нейната човешка природа е ясно очертана във всички лирични изповеди на поетесата. Лирическата героиня се стреми към надмогване тленността на човешкия живот чрез вечните, изначални стойности на любовта. Тя винаги сътворява живот. Грехът да обичаш носи тревожни размисли задуха. Свято е желанието на лирическата героиня да извоюва свобода за своя чувствен свят, в който доминира болката от наложените ограничения на бит и общество. Да воюва за свободата на най-светлото в греховността си чувство, даряващо живот на духа, но и повтарящо вечния битиен „кръговрат” между разум и емоция, е съдба за лирическата героиня - „двойница” на Багряна:
През улиците здрачни, през къщите, стените,
през плачещия ромон на есенния ден,
през този град, погребан в желязо и гранити -
усещам, че ме чакаш - ликуващ и смутен.
,,Съд6а”(1925г.)
През реално очертания пространствен бит на човешкия живот: „улици”, „къщи”, „стени”, преминават лирическите усети на търсещото любовта поетично съзнание. Чувството се ражда в предчувствието за среща с обичта. Тя е вечен пристан за душата: „усещам, че ме чакаш-ликуващ и смутен. „ Греховен е трепетът, духът е „смутен”, но цялата човешка същност ликува. Чувството е осветено от природните закони на хармонията между тленно и вечно в зачатието на живота. Художественото пространство се изпълва с тези вечни усети на любовното предчувствие:
Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината,
усещам ти ръцете, протегнати насън,
усещам как се вслушваш за стъпките познати
и как сърцето трепва при всеки шум отвън.
Интимният трепет на зараждащото се чувство има материален обем. Той е „шум отвън”, „стъпки познати”, но той е и духовно очакване: „ръце, протегнати насън”. Така обектът на любовното предчувствие става „зрим”, усетен от интимните пориви на лирическата героиня. Той има сетивно присъствие на „границата” между реално и нереално чрез „поглед, отправен в тъмнината”. Трикратната глаголна анафора: „усещам”, въвежда темата за очакването, за тихите размисли на тревожното предчувствие преди далечен и дълъг път. Душата на лирическата героиня е „скитница”, търси пътищата на вечното „духовно пътуване”, което е нейна съдба:
И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат
и теглят мойта воля, ръце, нозе, очи.
И повече не мисля, и тръгвам, и не питам
в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий.
Духът пожелава своята скиталческа съдба. Тя е част от тревожното предчувствие за вечна неудовлетвореност и безкрайно духовно пътуване към любовта. За нея „дом”ъ поезията на Багряна няма: . ,,...и тръгвам, и не питам/в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий.”
Лирическата героиня е винаги на път и винаги търсеща среща с любовта в съдбовните кръговрати на своя живот. Тревогата е постоянна спътница на душата. Тя е осъзната. Но нейната власт е по-голяма от желанието за покой. Тишината и застоят носят тревожно предчувствие за духовна смърт. Мисълта за спиране вечния „бяг” на сърцето измъчва лирическата героиня на Багряна. Покоят и тишината тя изживява като нова тревога:
Каква тревога в тази ветровита нощ души?
Защо така се люшкат голите тополи?
Какво се кърши и събаря, и руши,
и кой тъй охка, плаче и се моли,
за миг замлъкне и застене пак.
„Безумие” (1926)
Поетическото съзнание на героинята се вслушва в „предчувствието” за буря в природата, в която ясно долавя разрушителните стихии на своята душа. Тя „охка, плаче и се моли”, но изповедите й остават безмълвни. За тях говори само „безумният?”вихър на мисълта, търсеща изход задуха сред „безпътицата”на любовното чувство. То е като жарава, която непрекъснато гори и поддържа драмата на духа и тревогата на съзнанието:
В такава нощ, навярно, заговорниците бдят,
неугасимите пожари се разгарят,
самоубийците решават своя път...
Как свири вятъра във жиците... Почакай!
Защо пръхтят конете, сепнати и зли,
какъв е този вик, преследва ли ме някой?
Волен като вятъра е поривът на любовното чувство. Но предчувствието за идващо зло драматично раздвоява усетите. Изпълва ги с тревога и скиталчеството на духа се превръща в бягство: „...какъв е този вик, преследва ли ме някой?”
Неясен е пътят и безумно - бягството от реалността. Свободата на чувството е отнета и волният порив на сърцето - спрян от мисълта за ненужна, натрапена вина. Не пътуване към святата обител на любовта, а бягство от греховната съблазън на заробващо чувство изпитва душата на героинята.
Тя носи чужда вина, натоварена е с нечий чужд грях. Радостта от волното „пътуване” на духа към светлите извори на любовта е отнета. И героинята изповядва тревогата на душата, „безпътно”скитаща в нощта:
Но аз не съм принцеса, ти - владетел и деспот,
не искаме ни скиптри, ни корони,
не ни тежи греха за ничий взет живот,
не носим царски хрисовул - не гоним
и никому не ще мъстим в света...
Тя търси път към простите неща в живота, в които е истината за любовта. Тя е реален досег с обикновено земното пътуване към болката, а не бягство от тревожните трепети на сърцето. Лирическата героиня на Багряна не мечтае за любов, тя търси нейния реален горчив привкус. Иска да „улови” в „сянката на любовта” битийната истина за смисъла на тревожните интимни полети на душата:
Ний тръгнахме, с очи разтворени и влажни.
да уловиме - сянката на любовта,
да спрем - на щастието кулите миражни.
И се унася във вихъра на ново духовно пътуване. Тя цялата потъва в сънната, красива омая на любовния порив, събран в гласа на най-интимната изповед, която звучи в стиховете на стихотворението „Унес”:
Говори, говори, говори! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...
Трикратното повелително заклинание „говори!” преобразява вътрешния свят на лирическата героиня. Тя „потъва”в светлината на словото, което я понася над „гори”, „морета и суша”. Издига я над бита, дарява я с волност на духа. Започва ново пътуване, сляло любовния унес на две души:
Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?
Красива е самотата на любовното духовно скиталчество в стихотворението „Унес” на Елисавета Багряна. Миражното бягство от реалността е единственият възможен път към любовта. Тя е в словото. И както в Библията словото е любов, така и в поетичните унеси на Багряна единствено в духовния безкрай на словото, като негово вътрешно мисловно пространство, е реалната възможна среща на две влюбени души. Условна е риториката на зададените въпроси. Лирическата героиня не губи връзка с реалността. Тя не търси отговор за любовната безпътица на сърцето в странния унес на поетическото изживяване.
Отговор няма, както изход от кръстопътната среща с любовта: Този път накъде лъкатуши?
Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?
- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!
