За ученика /Теми литература 12 клас / Елисавета Багряна
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - „КУКУВИЦА”
„КУКУВИЦА” - САМОДИВСКАТА ПЕСЕН НА БАГРЯНА
Стихотворението „Кукувица” е самодивската песен на Багряна, код за разгадаване магичната сила на нейната поезия. Тук лирическата дързост на поетесата дръзва да се изправи срещу естествените закони на природата.
Творбата отразява духовния ренесанс на жената у нас, включила се особено активно в социокултурния живот след Първата световна война. Започвайки с интенцията за диалог, „Кукувица” прераства в най-революционния монолог, изричан дотогава от жена в българската поезия, монолог-вик. Може би само народ, в чиито обичаи съществува традицията на говеене на невястата, т.е. мълчание и подчиненост в новия дом, може да роди поетеса, чиито стихове звучат като вик. В „Кукувица” гласът се откроява със своята категоричност и повторителност. Даже в баладичното превъплъщение на лирическия субект поетесата избира птицата, която „цял ден кука”, а звуците й наподобяват викове. Предизвикателно, провокативно и кощунствено прозвучава:
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
вкъщи край огнището да шетам...
За тези стихове не е достатъчно да отрекат къщата, а да конкретизират огнището! Творбата взривява най-интимното и свещено място за българина в дълголетната родова традиция. Огнището е сърцевината на патриархалната българска къща, магичен топос, където битово и духовно се преплитат във възел, пазещ тайната и светостта на неща изначални. Огнището често е строено в центъра на вътрешното пространство и със своята „кръговост” изразява семантиката на вечния кръговрат. Свързано с многобройни обреди и религиозни празници - от раждането до смъртта на човека, символ на традиция и приемственост, то е и духовен център на къщата и рода. Младата невяста при влизането си в новия дом му се е покланяла, разравяла е огъня с машата или го е наклаждала. Монологичното, лирическо АЗ на героинята от „Кукувица” не само че не желае да го гради, но го и руши, гаси („недогаснал огъня потушвам...”) - нещо, което според нормите на българина дори се смята за грях. Стрелата е насочена към убиване на родовата цялост в градиращия тристепенен отказ от интимност, деца и дом. Думите й звучат като клетва.
Може би точно такъв „стил” е бил необходим във време, когато трябва да се преодолеят ориенталските наслоения в манталитета на българина, за да може, свалил духовното си фередже, да погледне към Европа.
Патриархално-здравомислещото е преодоляно чрез необикновения, изпепеляващ копнеж на лирическата героиня за свобода и самоизява, който няма еквивалент в реалния живот, а само в митологичното пространство. Затова точно тук се явява „веда”-та. В творбата си Багряна отключва и извежда образа, който дава лице на поезията й. Редица поетични образи и мотиви в цялата й първа книга асоциират с него: вихрушката, стихиите, амазонката, отказът от дом и семейство, неприемане на нормите, според които протича човешкият живот, невъзможността да бъде променен, копнежът по младост и волност и т.н. Самодивата е тази, Която младото момиче в своя реален и смъртен живот не може да бъде. Лирическото изповедно АЗ на героинята от „Кукувица” носи самодивските крила на жена, устремена към битийните пространства, с волята да надскочи робството на нормите, да преодолее сама себе си. Багряна постига това, за което мечтае Боян Пенев - българският творец да превъзмогне природата си и клопките на ежедневно-битовото, да устреми поглед към хоризонтите на духа, към универсалните и вечни въпроси - с повече фантазия, стигаща дори до безумие. Властният й копнеж за свобода я оттласква от телесно-инстинктивното „рожби румени да ти отгледам” - така смислово близко до Ботевия саркастичен отказ „род да въдиш” („Странник”) - и я пренася в самодивските пространства на духа. В българския фолклор самодивите не изразяват в такава степен еротично-демоничното, както змейовете и змеиците. Самодивите са поетическа светкавица в умореното и потиснато колективно съзнание, опит за скъсване на веригите на бита, за потапяне в кладенеца с „живата вода” на духовното. Те живеят накрай света, на „територия”, която наричат „хубост на света”, имплицираща творческия дух, устремен към естетичното. Погледът на лирическата героиня от „Кукувица” е насочен именно натам: Дай ми мене по света да скитам, дай ми сборове, хора, задевки” Сборовете”, „хората” са колективни форми в социума. Изявата на волното лирическо АЗ сред „обществото” илюстрира и една тенденция в новия социален статус у нас след Първата световна война - промяна в светоусещането на българката, желанието й за по-активна социализация. Но приобщаването към „колектива” не означава за лирическия субект накърняване на личностното, на индивидуалното мислене и позиция. „Кой каквото иска да говори” - е гордо презрителното мнение на човек индивидуалист. Макар и сред „другите”- няма заглъхване на собственото АЗ, което отново се откроява с гласа си: „другите да слушам без насита/и сама да пея на припевки”. Житейското соло е доминиращо в психиката й на разкрепостена от условностите жена, подвластна на скиталчеството на духа: „Моите очи се не наглеждат/моите уши се не наслушват.”
Трагичният, стряскащ финал на творбата и последвалата баладична метаморфоза могат да послужат за богати тълкувания. Обикновено и основателно този финал се свързва с основната тема на творбата - жаждата за свободна себеизява, за полет на духа. Образът на енигматичната кукувица се преплита с образа на душата във вид на птица. Което в контекста на творбата се конкретизира като безсмъртие и победа на творческото начало - още повече, че именно тук става въпрос за ведата, свързана с жизнетворческите начала. Идеята „живот в смъртта”, позната от фолклора и със свои традиции в българската поезия (особено „Псалом на поета” на Пенчо Славейков”), тук добива индивидуална художествена уплътненост. „Кодът” на кукувицата обаче отвежда и към други психологически глъбини и драми на лирическото АЗ, което предполага тълкуване „знака” на кукувицата в по-широк контекст. Обикновено образът на странната птица провокира неприятни размисли: според поверието, чулият кукувица чува прокобно отредените му години живот; тя е птицата, снасяща яйцата си в чужди гнезда - други да й отгледат малките... Но това са само първите и по-точно най-популярните, затвърдили се асоциации, свързани с тази загадъчна птица. Всъщност в българския фолклор тя се свързва с много повече „ситуации”, легенди, народни балади, една от които разказва за откъснатия от майка и затворен в тъмница син-хайдутин и страданията на майката, превърнала се от мъка в кукувица. Изпратените от сина соколи да донесат вест, съобщават за три кукувици, които тъгуват за него: сестрата, либето и майката. Най-безутешна е майката. Възможно е в символа на кукувицата, съдържащ повече митопоетични пластове, Багряна да имплицира и порива си за свобода, и драмата си като майка. Зловещата птица може да се приеме и като знак за погребано майчинство; като несекващ майчин вопъл за откъснатостта си от детето, жертва на поривите й; като една от онези познати от фолклора оплаквачки - превърнали се в кукувици от жалба по близък човек.
Във фолклора кукувицата е и емблема на самотната жена: вдовица, сестра, майКа.
Тази птица е прокълната от Света Богородица. Едно от поверията разказва, че когато Божията майка вързала люлката на „Млада Бога” в гората, всички птици замлъкнали, с изключение на кукувицата - само тя не престанала да кука. Тогава Богородица я прокълнала. Тази нейна клетва смислово кореспондира с прокобената от ведата „несрета”. Клетвата и орисията се преплитат в мотива за погубеното майчинство. Отказът от него, от родовите ценности, несъобразяването с народната мъдрост, за Която щастието е в стремежа да се живее в съгласие с природните закони, превръща финала на „кукувица” във фокус на мотива за греха и изкуплението му. Грехът трябва да бъде възмезден. Затова идват самотата и смъртта: „А кога умра, сама, в чужбина, кукувица-бродница ще стана.”
Противоборството между индивидуалистичното и роговото, между битието и бита имат един финал - обречеността.
В „Кукувица” Багряна поставя един в същността си философски проблем - за трагизма на индивида, устремен към абсолютната свобода, за силата на АЗ-а, Която прераства в непреодолима самота. Така желаната свобода и трагичната невъзможност за пълното й постигане се сплитат в неразрешим екзистенциален възел. А творецът само разказва за нестинарската жарава по самотния път на човека.
Кое събира и смислово преплита на една естетическа плоскост два така различни и многолики образа: самодивата и кукувицата? Богати в своята семантика и знаковост, те имат нещо общо - двойствения им образ. Свързани са с „правенето” на добро и зло и имат посредническа роля между живота и смъртта. Така и самодивата, и кукувицата имат „обща точка” в дълбинните пластове на съзнанието. А пренесени в художествения текст, на „ръба” между „този” и „отвъдния” свят, митологемите будят нови асоциации, свързани преди всичко с екстремна ситуация, върхов момент в лирическите преживявания на АЗ-а -момент/наситен с драматично-трагични прозрения. Тази „граничност” на двата образа акумулира яворовски драматизъм в творбата.
В богатите на интерпретации митологеми латентно присъстват повече смисли - и такива, които не „текат” по откритата парабола на текста. В синтеза на различните митопоетични варианти би могло да се търси истината, още повече, че творбата е с отворен финал.
„Кукувица” е написана на народопесенна основа, но това е творба, в която модерно и традиционно естетически се кръстосват в художествената плът. Връщайки силната личност в лириката ни (по думите на Владимир Василев), Багряна успява да извлече нови сокове от фолклорната тъкан, да синтезира драмата на силния и модерен дух с корените на етноспецифичното. Такова „ферментиране” на европейски тип творец на народностна основа е естетическо кредо на Пенчо Славейков и останалите от Кръга „Мисъл”. Багряна се издига до универсалните, общочовешки търсения на духа, тръгвайки от дълбините на народностното ни битие. Нейният модерен дух не „догонва” европейските хоризонти. В много отношения тя дори изпреварва творците на своето време.
