За ученика /Теми литература 12 клас / Елисавета Багряна
ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА - „КУКУВИЦА”
НЕУТОЛЕНАТА ВИТАЛНА ЖАЖДА ЗА ЖИВОТ НА ДУХА
Вечната и свята волност на духа отстоява диалогичното действие на поетичните послания в стихотворението „Кукувица” на Елисавета Багряна. То е написано през 1923 г. и включено в първата поетична книга на поетесата - „Вечната и святата” (1922-19283.). Витална неудовлетвореност на духовното търсене разтърсва съзнанието на лирическата героиня, която влиза в диалог с извечно първенствуващото мъжко начало в природния разум. Нарушена е хармонията на природното цяло, установено от векове, както денят сменя нощта, според традициите на фолклор и митология. Непокорството на женската духовност има свой първообраз в българския фолклор - „кукувицата”. Неслучайно и стихотворението на Багряна носи заглавието „Кукувица”. В това символно назоваване на поетичния свят, бушуващ в душата на поетесата, е събрана истината за душевността на жената - главна героиня в лириката на Багряна. Тя е с богат вътрешен свят, който не е копнежен, тих и смирен, а кипящ от емоционални преживявания, които героинята на Багряна открито и импулсивно изповядва. Тя води диалог със стародавното, фолклорно-традиционното „мислене” за света, наложило митологизирания образ на жената-пазителка на семейното огнище в родовия патриархален свят на човека. Срещу тази митологемна предопределеност на женското присъствие в екзистенциалния поток на живота застава Багряна, респективно и нейната героиня.
Светът остава непознат, сякаш личен от виталност, затворен в тесните граници на бита. Духът е ограничен, а животът - неизживян в битовата подреденост на родовата приемствена традиция. Жената дава живот, без да е опознала виталната сила на своята собствена екзистенция, отредена й от природата. А тя носи вселенския разум за смисъла на човешкия живот, който с еднаква сила принадлежи на мъжа и жената. И лирическата героиня на Багряна отстоява това право на човешко пълнокръвие в изживяването на отредените „дни и нощи” живот:
Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,
залудо пилееш дни и нощи,
божий свят ти станал, казваш, тесен.
Багряна опоетизира човешката любовна емоция като изповед на душата. За нея тя е интимно духовно пространство на бури, обвързващи емоционалните съдби на двама участници в диалога за смисъла на човешкия живот. Той започва с раждането на любовта и с безкрая на духовния хоризонт, открил се пред волния дух на влюбения. Светът провокира с нови тайни, трябва да се опознае и подчини от емоционалната буря на душата. „Божият свят” е „тесен”, затворен в битовата подреденост на живота. Любовното чувство повелява друго и това го изисква волната душа на жената:
Не видя ли, не разбра ли още?
Неведнъж ти рекох и повторих:
не помагат билки и магии,
кой каквото иска да говори -
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
вкъщи край огнището да шетам.
В духа на народната песенна традиция душата повелително отрича прекъсването на емоционалния празник, отнемането на любовния порив, този необясним полет на виталното в човешката природа, изпълващ с непознати усети душата. Тя иска да преживее и да открие съществуващо, но забранено от традицията, щастие. Категорично е отрицанието на стародавното и ненужното за духа на жената, събрано в риториката на двойното глаголно повторение: „Не видя ли, не разбра ли...?” Отговорът е в душата. Тя е омагьосана от любовното „биле” на непозната за традицията волност, която граничи с бунта и непокорството. Лирическата героиня на Багряна разчупва отколешната, вече твърде ограничена представа за дом и семейно щастие най-напред в душата си. Не битът, а духовните пулсации на разбунено човешко съзнание стават екзистенциален център на света. В това е и смисълът на живота - вечно духовно дирене и свята неудовлетвореност. Този непознат духовен свят на човешките търсения, Красиво роден от неуеасима-та виталност на женската природа, прави лирическата героиня различна. И тя с известно чувство на превъзходство изповядва странната съдба на духа си:
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
вкъщи край огнището да шетам.
Отново доминира несъгласието и отрицанието на традицията. Първоизворът на бунта в човешката душа е в изключителната сила на творческото, съзиждащо начало, даващо живот. То е над мярата, необходима за битовата традиционна приемственост между поколенията. Затова и духовното си раждане лирическата героиня дължи на неведомите сили 6 природния разум:
Мен ме е родила сякаш веда
и ми е прокобила несрета. -
Различието е осъзнато и прието като съдба. Но тъкмо тази несрета орис прави душата щастлива. И тя тръгва по света да утоли „жаждата” на духовните си търсения. Душата и винаги остава неудовлетворена. В това е тайната на нейното „зачатие”:
Дай ми мене по света да скитам,
дай ми сборове, хора, задевки -
другите да слушам без насита
и сама да пея на припевки.
Ненаситен е духът. Жаждата на виталния огън, който „гори” във вътрешните духовни селения на лирическата героиня, изгаря всички мостове за завръщане към стародавното и традиционно-изконното в познатия битов кръговрат на живота. Глаголната анафора: „Дай ми,... дай ми...”, е изповеден вопъл на ненаситилия се на странствания и търсене дух. Той е прокобно орисан - да остане вечно неудовлетворен и жаден. Духовният огън е неутолим. Светът е необятен. Неговият образ има духовна неограниченост - без начало и без край. Конкретните събития от екзистенциалния ритъм на живота: „сборове, хора, задевки”, чертаят житейския „път” на духа към пожеланата далнина на необятния хоризонт в образа на света, който носи в душата си героинята на Багряна. Подчертано е индивидуалното начало В търсенията на скиталческия дух: „и сама да пея на припеви”. Не уединението и самотната изолираност на духа в кръговрата на живота, а сливането с колективната сила на радостта: „дай ми сборове, хора, задевки”, дава нови витални устреми на жадния за полет женски дух. Това е своеобразно „връщане” към света на стародавното и зачитане на традицията, от която духът наследява виталния „огън” на живота. Той е в поривите и във волните помисли. Разгаря желанията и вечната жажда за живот остава винаги неутолена:
Моите очи се ненаглеждат,
моите уши се ненаслушват.
Не допридам свилената прежда,
недогаснал огъня потушвам...
Сетивният образ на света се оказва недостатъчен за буйните страсти на духа. Възприятието на видяното и чутото е само начало на нов пламнал огън в душата:
Не допридам свилената прежда
недогаснал огъня потушвам...
Броди духът неудовлетворен и търсещ святата истина за вечната „кукувича” съдба на лирическата героиня на Елисавета Багряна в стихотворението „Кукувица”:
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана.
Носталгията по непознатия духовен кръгозор остава. Неудовлетворена, „чужда” в пространството дори и на своите търсения, душата се връща към митичната сила на вечното и свято начало на живота, поетически одухотворено в образа на „кукувица-бродница”.
