За ученика /Теми литература 12 клас / Елисавета Багряна
ДУХОВНИТЕ ЦЕННОСТИ В ПОЕЗИЯТА НА ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА
„ЗОВ” И „МОЯТА ПЕСЕН”
И до днес се спори коя е най-силната книга на Багряна - „Вечната и святата” (1927) или следващите стихосбирки: „Звезда на моряка” (1932), „Сърце човешко” (1936), както и книгите със стихове, писани в началото на 40-те години. Кръгозорът на поетесата става все по-широк, по-всеобхватен. В поезията й с бурни стъпки нахлува съвременността като светоусещане, лексика, тревога от приближаващата война, пейзаж... Багряна излиза от света на своите копнежи и в творби като „Ръцете”, „Клоунът говори”, „Херкулес на XX век” и др. вижда съдбата на хората край себе си и разтърсващите събития от военните години. В стиховете й се разлива мъдрата зрялост на познанието, но и тогава поетесата съхранява ненакърнено своето преклонение пред изконните пориви на духа и мисълта.
Тези насоки на развитие са заложени още във „Вечната и святата”. Наред с неудържимия устрем към волност, наред с неутолимата жизненост, така дръзко манифестирани в „Амазонка” и „Кукувица”, в редица творби се прокрадва горчив привкус, едва загатнат или съвсем явен. Свободата на личността все още е само мечта, по-скоро - желание, отколкото реалност. Една жена търси себе си, своето място, търси пълната си реализация като личност. Защото за Багряна жената е преди всичко личност, окрилена от собствените си видения, устреми, страсти. Поетесата открива в образите мелодията, интонацията, декора, нравствените норми на песенния фолклор, първичните сокове на народностните ни корени, за да ги вплете в своя съвременен за онази епоха поглед към света и човека. В неразкъсваемо единство съжителстват традиционното и модерното в характера, психологията и изявите на лирическия субект.
В своята статия „Греховната и свята песен на Багряна” големият литературен критик Иван Мешеков акцентира върху „трагическия конфликт между битие и бит”. В „Зов” много ярко е изявен сблъсъкът между обкръжението - бит, и духовния заряд на нравственото битие. Върху този разгърнат контраст се базира композиционната структура на стихотворението. Багряна маркира бита в стила на народните приказки за царски дъщери, заключени зад „три врати”, с „ключалките ръждясали” и прозорец „с решетка”. Магическото число три, със своето трайно присъствие в народното изкуство, при Багряна се явява не само фолклорно влияние; то има определено алегорични отправки. За Книгата „Вечната и святата” винаги се подчертава, че остава настрана от остро обществените характеристики на времето. Но в творбите от тази сбирка откриваме една много съществена страна на исторически значимото - съпротивата срещу духовното закрепостяване на личността, особено на жената. Точно принудителният бит-затворничество в стихотворението „Зов” е разкрит в алегорично приказна форма. Полюсно антитетично се откроява жаждата за духовна волност. Героинята изповядва своя бушуващ плам не толкова като строго индивидуално състояние. То е изконна одареност на човешката душа, заложено от самата природа, като искра от тайнствения й живот, от предвечния недостижим образец на волност, простор, красота. Затова пролетното пробуждане така бурно емоционално рефлектира у героинята. Ако в „Амазонка” духовната поривност е сляпа, почти инстинктивно необуздана жажда за волност, тук тя е разгърната в сложен план - битка с ограниченията, битка между бит и духовно битие по хребета между увереност в победата и съмнението.
Контрастът бит - битие е траен мотив в първата стихосбирка на Багряна. Той поражда ту гневна съпротива у героинята, ту болезнен стон, вик-молба: „Разтроши ключалките ръждясали!/ Дай ми път през тъмни коридори!” към кого е адресирано обръщението? Към този, който конкретно я е заключил - мъжът, или към цялата обществена среда, която отрежда на жената духовна изолация? Движението на емоционалната вълна е подчертано ритмично: подем на духа, следван от съмнение, от страх, че жаждата ще остане неутолена, нереализирана. Контрастът се разгръща последователно в поредица противопоставени състояния в началните стихове: „Аз съм тук зад три врати заключена, / и прозореца ми е с решетка, /а душата волна птица в клетка, /е на слънце и простор научена”; в оригиналната вариация във втората строфа: „Пролетни са ветрове полъхнали,/ чувам гласове призивно ясни./ Моя плам непламнал ще угасне/ в здрача на побоите заглъхнали. „Заключителният акорд на творбата не е крушение, но съмнение, горчив страх: „ - Но зад тези три врати, сподавен, /моя пламнал зов дали дочуваш ти?” Въпросът е наситен с болка, но не и с примирение.
И най-беглото сравнение между „Амазонка” и „Зов” доказва богатата емоционална гама на тази поезия. Неудържимата поривност на младостта не се е укротила в сблъсъка с „бита”, но отрезвява - вижда и възприема живота в неговата многобагреност: жажда - мечта - реалност. Героинята от „Зов” вече не е самоуверената със своята младост, а опозналата ограниченията на живота жена, осъзнала колко горчиво труден е пътят за устояване на личното АЗ и на подареното от самата природа.
В стремителната виталност на „Вечната и святата”, в любовния копнеж, в мечтата-жажда да преоткрие непознатото, с личен трепет навлиза може би най-традиционната тема в бъл-гарската литература - родината, неделима частица от духовния свят на лирическия герой. Тя е съдба, томителна психологически напрегната изповед. Неслучайно „Моята песен” е между лиричните върхове на поетесата. Определят творбата като „едно от най-хубавите стихотворения за България в нашата литература”. Чувството е вдъхновено клетвено с отсенка на трагизъм и неприкрита горчивина. Поводът за написването е съвсем конкретен. Багряна сама разказва как през 1926 г. в Бретан, в малко селце на брега на Атлантическия океан влиза в книжарницата да си купи пликове за писма. Продавачката я пита откъде е и казва: „Аз съм чела във вестниците за България. Това е малка страна, дето има вечно сняг и вечни бота”. Думите се забиват като остриета в душата на поетесата. Носталгията по родната земя, така далечна в този миг и винаги така неизразимо близка, неудържимо блика в съзнанието й. Откровенията се редуват искрени и, както в цялата поезия на Багряна, с покоряващ усет за мярка - емоционална и словесна, която поддържа магията на голямата поезия. Ритмиката на стихотворението, въпреки стаената болка, е плавно спокойна, мелодична, песенна. Обичта към родното и обидата, нанесена й съвсем неволно, нараненото национално самочувствие пораждат редица поетически признания.
„Моята песен” е пространно монологично обръщение към френския лодкар, пред когото поетесата излива привързаността си към родната земя. Обръщението рамкира творбата с две привидно идентични строфи, но зримо раздвижената природна картина на встъплението прераства в копнежно романтичен финален порив: „Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека, /която не плашат вълните пенни и смолни, - / по тях ще направим една безкрайна пътека - /да стигнем небето, да стигнем чайките волни.”
В емоционално наситеното лирично съзерцание образът на родината изплува през пространството като скъп спомен - мираж, съзнание, че всичко, свързано с нея, е лична участ. Мисълта за родината идва не толкова като просветление, колкото като горчивина. Това определя двата паралелни, неделими един от друг емоционални потока: обич и болка. Родината се явява в обобщено алегорични образи, заимствани от природата и традиционно националното: „чието е име облак над мене надвесен, / чиято е песен за мене мед и вино”, но и в единични, ярко конкретни картини. Ив тези редуващи се картини, и в речниковия подбор долавяме определено фолклорно влияние. За Багряна нашата народна песен е и романтично дихание, и школа за поезия, и онзи първоучител, който допринася за лексикалното и синтактично богатство на лирично наситената й фраза. Стихът - ясен, пределно искрен, сякаш естествено следва говорната ритмика и интонация. И неволно си спомняме думите на Пушкин, който въздига в образец „свещената простота на поезията” („Че пеят по жътва, пеят моми тъмнооки,/ момци ги припяват, и вечер край порти причакват,/ и пеят по сватби, седейки в нощи дълбоки,/ и майките пеят - пеят, когато оплакват.”).
Багряна винаги е стояла встрани от политическите пристрастия, но с изострена хуманистична чувствителност, с всички фибри на душата си отреагирва на народното страдание. За нея то е едно от лицата на родината. И пак се прокрадва фолклорното - като словесност и рефлексия от дребно митологично мислене („орисия”). Съпричастието към на-родната съдба носи не социална окраска, а преди всичко следи от някакъв особен национален фатализъм: „защото и няма - народ с орисия по-лиха,/ и с мъка по-тежка, и с воля - безропотно няма.” В разцветките на самата природа, в географските названия поетесата открива алюзии за народната съдба и акцентираната трикратност на определението „черен” придобива открито алегорично внушение: „морето е малко, но име носи -Черно,/и върхът е Черен.../и черна земята, - плодна, но тъжна безмерно.”
За Багряна родината е извънредно широко понятие - тя е духовност, болезнено силното патриотично чувство, картините на родната земя, трагичната обреченост на народа. И както по-късното стихотворение „Ръцете” се разгръща в биография на човешкия живот, така и „Моята песен” е своеобразна носталгична лирична народопсихология.
С импулсивната поривност, с богатата проблемност, със съвършенството на поетическата си фраза, пределно искрена и смела в манифестацията на мечти и копнежни устреми, на болки и надежди, с духовните стойности в стиховете си Багряна си е извоювала национално и международно признание. За нея казват: „Най-емоционалната, най-ренесансово жизнената ни поетеса.”
