За ученика / Теми литература 11 клас / Захари Стоянов
ЗАХАРИ СТОЯНОВ - "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ"
ВОЖДЪТ В "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ" НА ЗАХАРИ СТОЯНОВ
Мощната революционна вълна издига на гребена си велики личности, които поемат кормилото на историята. Колко дълбоко прозира Захари Стоянов в скритите пружини на историческото развитие, за да може да викне против цялата тогавашна историческа наука: „- Млъкнете веднъж за всякога! Народите не са стада, нищо не става без тяхното участие! Не са отделните личности, колкото и развити да са, които движат съдбата на народите.”
Не Бенковски и другите герои създават въстанието, а общото историческо течение създава тях. „Разбира се, че и неговата буйна натура е имала решаващ глас в много важни случаи, но ако той се беше явил преди две години или по-после в България, той не щеше вече да бъде Бенковски, а прост копривщенски караабаджия.” До тази велика истина Захари Стоянов стига в едно време, когато учените историци убедено твърдят, че историческите събития зависят от волята на пълководците и кралете; когато съвсем сериозно се мисли, че причини за войните са болните бъбреци на краля или ниската култура на хората; когато цели исторически епохи, например Средновековието, се третират като заблуждение на умовете, като следствие на невежеството и суеверието или пък като резултат на грубите нрави и лошото законодателство.
И тъй, общото стремление към свободата намира своето най-пълно въплъщение (или по-точно своето оръдие) в личността на Бенковски. „Натура малко-много необикновена, надарена с повече вдъхновение, отколкото простите смъртни, в една подобна среда ето ти че станала герой.” Колко точно важи това за демоничната натура на Бенковски, чобек, който се е наел да подпали Цариград, за да деморализира турското правителство и да помогне на старозагорските въстаници!
Той също не е учил в академии, той е прост копривщенски абаджия, скитник по Мала Азия и Египет, а после хъш в Румъния, неизвестен никому преди това. Сред революционната ни емиграция Бенковски играе второстепенна роля, гласът му няма тежест и когато са нужни още апостоли за подготовката на въстанието, е приет само по личната гаранция на Стоян Заимов.
Кое го издига до организатор и вдъхновител на най-грандиозното въстание в българската история? Кое го прави светец в очите на простия народ и страшилище за турските заптии? Преди всичко неговата безгранична вяра в революционните сили на българския народ и твърдата му решимост да умре за неговата свобода. За него няма ни-що по-свято от борбата, нищо по-мило от свободата. Всичките си сили, цялата си страстна енергия той отдава на борбата. Борбата е смисълът на живота му, свободата - неговата цел. А наградата? - Бенковски не чака отплата. Той е безкористен и чист като светец, който е обрекъл себе си. Едва вкусил от опиянението на победата, той трябва да преживее поражението и да загине като мъченик, предаден от своите сънародници. Каква велика нравствена сила трябва да е притежавал, за да понесе трагедията на поражението и пред пламъците, в които изгаря мимолетната свобода на България, да произнесе пророческите думи: „- Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее, а на Русия - нека тя заповяда!...”
Този човек кара всички да благоговеят пред него, да тръпнат пред проницателния му поглед и омаяни да слушат неговото огнено слово. Той знае своята велика сила и обаяние, но никога не ги използва в ущърб на революцията. Той знае (по-скоро досеща се) за десетки секрети, с които да направи по-блестящ ореола на своята слаба, но смее ли някой да твърди, че войводата е бил кариерист и властолюбец? Ето го преди въстанието, обикаля селата като апостол, а подире му язди цяла сбита от” телохранители и адютанти, всички накичени с оръжие. Ето го разярен, че турският караул е посмял да го спре и да го пита кой е, сякаш и заптиите са му подчинени. Какво ли потресаващо впечатление е произвеждал на довчерашните робски душици той, който е имал по-голяма власт от султана в Панагюрския окръг! И с какво цезарско самочувствие обяснява на златишкия мюдюрин целите на въстанието, отношението на бунтовниците спрямо мирното турско население и му определя среща, за да обсъдят текущите въпроси, с какво великодушие му гарантира, че няма да пострада.
Той е пълновластен господар на умовете, разпорежда се с живота и имота на хиляди хора, той е действителният държавен глава на няколкодневната българска държава. Неговата личност излъчва изключително обаяние и предразполага към послушание и безпрекословна вяра. Той е кумир на бунтовниците, идол за селяните! Бенковски знае това и с всички средства се стреми да го използва за целите на революцията. Спомнете си оня момент преди откриването на събранието в Оборище, Когато множеството се бунтува срещу неговия произвол. Революцията го прави и артист - най-пламенния и най-искрения артист в нашата история, който в решителния момент не се побоява да хвърли на везните и последното си оръжие - своя авторитет на родолюбец.
Той не е учил в дипломатически школи, но будният му ум и страхът за свободата го карат да гледа далеч напред - в бъдещето на освободена България. Този полуграмотен абаджия, който пише всяко Й като Й, разбира, че при най-малката несполука народът може да го изгони или пък да повери съдбата си другиму, на разни „авантюристи и философи, българи, руси, сърби и други славяни, които като чуят за успеха на нашето дело, с батальони ще нахлуят в България и ще вземат всичко от ръцете ни, което ще опростят”. За някои той може да е диктатор и властолюбец, който иска от депутатите да дадат на апостолите неограничено пълномощно да разполагат със съдбата на насе-лението. Но за нас той е образец на далновиден и честен ръководител, на истински революционен вожд. Не за себе си иска той пълномощия, не за да си гарантира топло място в новата държава, а за да спаси революционните завоевания от разни готовановци и кариеристи, които само чакат да си отидат турците, за да седнат на врата на оголелия български народ. Той е роден да ръководи. Как иначе ще се сети да крие родното си място и да не посети нито веднъж родната си Копривщица, „защото неизвестното и мистериозното винаги повече се уважават”, би ли му дошло на ум да нареди още в първата минута на въстанието навсякъде да бъдат убити турските пъдари, за да се накърви окото на петстотингодишния роб, да се събуди у него жаждата за мъст и да се пресече възможността му отново да преклони глава пред турците. Би ли му хрумнало да свали знамето от Хаджи Луковата къща, щом и той, държавният глава, я напуска, би ли се осмелил да изгори селата, само за да не мислят четниците за дом и семейство?
Той е неумолим към провинените, безпрекословен с колебливите, твърд с нерешителните. Той умее да разпорежда, защото вижда далеч и защото никога не мисли за себе си. Всичко е отдал на революцията. Колко пъти са го обвинявали, че бил властолюбив, дори самият Захари Стоянов го подозира в диктаторство, макар постоянно да се възхищава от титаничната му фигура. Но той не иска нищо от революцията и нищо не взима от нея. Той е само скромен неин войник, за когото единствената награда е освобождението на отечеството му. Може ли една малка личност, един себелюбец да не трепне пред триумфалното посрещане на хвърковатата чета в Белово, „да поддържа своето подобаващо достойнство” и на френетичните приветствия да отговаря хладнокръвно с „клюмване на главата си”. Бенковски не трепва, защото разбира, че в негово лице народът поздравява своята надежда и своята свобода. Често му се случва да заповядва, да се налага, да наказва. Той го прави с цялата си Желязна боля, защото разбира, че така изискват интересите на въстанието. Той е диктатор в името на революцията и за тържеството на свободата!
В неговото стройно тяло е стаена колосална енергия. Какво ли желязно здраве и какви неизчерпаеми запаси от сили трябва да притежава човекът, който за три месеца успява да вдигне цял народ на свещена борба за свободата. Той не търпи половинчати отговори, немарливостта смята за престъпление, а лекомислието - за предателство. Той подозира заможните, мрази чорбаджиите, не обича учените, понеже се съмнява в тях. Дори и към най-запалените бунтовници, стига да са ходили малко повече в училище, Бенковски се отнася с недоверие, защото се бои, че могат да удавят революцията в думи и празни разсъждения. А той е човек на делото и не обича много да се умува. Бенковски използва всеки повод, за да произнася речи, но неговото огнено слобо има само една цел - да въодушеви масите. Неговата стихия е действието, само че той бинаги го обмисля дълбоко и тънко. И Кой знае кога намира време за това!
Той е революционен вожд, вдъхновен ръководител на въстаналия народ, за когото враговете са турските феодали и българските чорбаджии, а не мирните турски селяни. Неговата ръка изписва в прокламацията за въстанието знаменитото обръщение към разбунтувания народ: „Ти, който търсиш свобода, чест и човешко право за себе си, пази така също свободата, честта и правото на оногова, Който ги потърси при тебе. Защити го!”
Той е велик и като всички велики хора не забравя дребните неща. „Вечер, когато четата заставаше на становище, някои от момчетата пееха, други се разговаряха, трети се бореха и т. н. Бенковски, ако нямаше нищо важно, лягаше малко да поспи, но щом се умълчаваха другите, които по-напред се веселяха, ставаше вече и тръгваше да обикаля наоколо, без да събуди никого от четата. Най-много наглеждаше той конете, които заничаше един по един дали всички ядат, няма ли някой да му е стегнат колана, да е оставен с гема си или да не е напоен. Ако се случеше да забележи някои от поменатите недостатъци, то той го оправяше, без да вика стопанина му. Много пъти съм го виждал да носи храна на гладния кон.”
Бенковски остава като образец на кристално чист революционер, какъвто България рядко е раждала. След поражението, когато желязната дисциплина е вече безсмислена, той, войводата, пак иска да бъде пример на твърдост и вярност към клетвата си: „Клетва съм давал” - отсича категорично и отказва ракията.
След дните на въодушевление и свята надежда идва покрусата, а заедно с нея -мрачното отчаяние и горчивото разкайване. Сега вече Бенковски, когото майка му е родила да бъде бунтовник, „онемя; неговият глас, който със своето гърмене събуждаше где що е имало заспало до вчера, захвана да се чува по-малко.” Той отдава всичките си сили на борбата, затова отчаянието и безизходицата бързо го сломяват. И само това ли е? Как ли се е чувствал той, който изгаря толкова села и почерня толкова майки, с каква ли незнайна тежест го е потискала вината за хилядите убити, за разпиляното имущество и опожарените села? Чудно ли е тогава, че и този железен човек пролива горчиви сълзи и иска да умре, за да не гледа света. Той може да носи бремето на вожда, но съдбата на виновник е пряко силите му. Защото остава преди всичко борец.
Той не е виновен. Неговата съвест е чиста пред историята, както самият революционер е чист през целия си живот. Бенковски е вожд на една революция, поставила много по-високи цели, отколкото е политическото освобождение на страната, тази революция се стреми към равенство, към всеобщо равенство - на народите и народностите, на религиите, на половете и в семейството, Към равно право на учение, на труд, на уважение и достойнство. Самите тези цели - неосъществени и до днес никъде по света - вече осъждат българската национална революция на предварителен неуспех. Но „във въстанията няма благоразумие. Способността да се различава доброто от злото и полезното от неполезното, разумното от неразумното може да си има място само при най-пълно спокойствие на духовете. В противен случай - възбуждането на чувствата и енергията, здравият разсъдък слабее и се подчинява на господствуващото чувство. Само надутият пълководец, когото принуждават против волята му да се бие и който смята да остане жив, за да получи награда и пенсия, мисли на-дълбоко и разсъждава; а народите, които ламтят за свобода и на които програмата е начертана от самата история, щяха да противоречат на една велика истина, ако бяха седнали да смятат това и онова...” По силата на редица исторически условия духовният взор на Бенковски е ограничен, макар че той се опитва да прозре далеч в бъдното и да види живота в освободеното си отечество, заради което започва борбата и изгаря в нея.
