За ученика / Теми литература 11 клас / Захари Стоянов
ЗАХАРИ СТОЯНОВ - "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ"
СУБЕКТИВНОТО И ОБЕКТИВНОТО В „ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ”
(ЛИЧНОСТТА НА РАЗКАЗВАЧА В МЕМОАРИТЕ)
Винаги стриктен и скрупульозен с подробностите и фактите, Захари Стоянов слага точна дата на началото на епохалното си съчинение „Записки по българските въстания” - 22.11884 г. На този ден той написва предисловието, в което очертава границите на бъдещия си труд („...българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез които се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството”), отношението си към историята, обективното отражение на миналото (говорейки за революционерите, той задава риторичния въпрос: „Възможно ли е от подобни хора да искаме хладнокръвие” - т.е. обективност и безпристрастност), личната си оценка на миналото, участниците в него, готовността си да приеме критиките от съвременниците и да ги поправи. „Записките” са първото мемоарно произведение в нашата литература. Тяхното подзаглавие („Разкази на очевидци”) насочва към документалното четиво, но личното авторово присъствие, изразеното нееднократно лично отношение, чисто субективният избор на разказвача, критиките му - всичко това ги отнася към така наречената „висока литература”, превръща ги в един от стълбовете, върху които се изгражда новата българска литература. Трите тома излизат през почти равномерни периоди от време -първият през 1884 г., а следващите два- през 1887 и 1892 г. Разбира се, веднага са повдигнати куп обвинения към автора. Първи го атакуват нароилите се след Освобождението „поборници”, за които той или не е казал нито дума, или е разобличил като двуличници и лъжци. Срещу него се нахвърлят и някои историци, защото тезите на Захари Стоянов - субективно отражение на миналото, не отговарят на така превъзнасяните от някои учени обективност и документалност. Затова той откровено отхвърля тези хора като свои читатели и посочва кому са предназначени „Записките”: „Най-после към Вас, братя, прости сиромаси, се обръщам. За Вас съм се трудил да напиша настоящата книга, за да Ви покажа, че най-горещите борци и защитници на нашето отечество са били не горделивите богаташи и надути учени, но прости и неучени ваши братя, които не са знаели повече от вас!... Нека тия наши народни светила ви служат за пример.” Захари Стоянов обаче не отрича учението и заслугите на учените хора за свободата на родината като цяло. Той признава подвизите на ред „учени” глави като Ангел Кънчев, Волов, Ботев, Раковски, подчертава заслугите им пред отечеството и ги противопоставя на кротките, уседнали вече просветници, които или се страхуват, или с нежелание вземат участие в голямото дело. Предисловието му завършва с искрено признание и тиха тъга: „Да не кажете, че учението е лошо нещо! Пази, боже! Учените хора именно са отървали човечеството от клещите на тиранина; но за голяма жалост, че ние нямаме още такива учени. Занапред добър е господ...” Многоточието в края на предисловието е и знак за оптимизма на човека, издигнал се сам от низините, на бедното овчарче, само овладяло с големи мъки науката, пожертвало всичко, положило и живота си пред олтара на свободата в името на България. „Записките” са разказ за един върхов момент в нашата история, но и разказ за живота на човека, революционера и писателя Захари Стоянов.
За рождената дата на писателя се спори. Когато постъпва на работа в русенското читалище през 1870 г., той заявява, че е на двадесет години. Документи за рождението му няма запазени, но някои изследователи считат, че е искал да се покаже като по-възрастен и е увеличил годините си. факт е, че е роден в Медвен и е наричан от съселяните си Джендо. Още младо момче е изпратен овчар в Добруджа. По това време огромната степ е била пустош, населена само от овце и пазачите им. Богатите котленски чорбаджии са поддържали една или няколко къшли, наемали са овчари, назначавали са кехаи, печелели са най-вече от вълната, по-малко от месото и млякото. Първите две глави на „Записките” са посветени на биографията на младия овчар. Те са разказ за живота и на добруджанските ратаи, и на варненските и русенските граждани, и за постепенното израстване на революционера Джендо - Захари Стоянов. Шестнадесет страници отделя авторът (издание „Български писател” - 1975 г.), за да разкаже за тежкия овчарски живот, да опише мизерията, неграмотността, бедствията, експлоатацията, в която те живеят. Овладял повърхностно четенето, младият овчар разбира, че книгата дава знания, дава възможност да опознаеш света, да напуснеш битието на слуга. Духовната мизерия е довела до ред суеверия, които авторът описва поучително, наблягайки на виновността на свещеници, псевдописачи, господари-. Сам той е бил готов да се покалугери под влиянието на такава литература - „Митарствата на блажена Теодора”, „Камък падна от небето”, „Чудеса на пресвета Богородица” и разказите на посетилите Божигроб. Лекуванията на болни с молитви, заклинания, гонения на болестта, бедната храна (наблягало се е на хляба), бедите и смъртта карат Джендо да потърси друг път за себе си, да напусне бащината и дядова професия и да отиде в големия град. Изгонен от баща си, той обикаля няколко дни във Варна и оттам гладен, без документи („тескере”), отива в Русе. Там става чирак на зрелите двадесет години (чирачетата са вземани на около десетина години), работи от тъмно до тъмно, но не изоставя мечтата си за нов живот. Когато историците говорят за развитието на промишленото производство у нас, те подчертават, че неговата основа е била манифактурата, занаятчийските еснафи. Захари Стоянов субективно и с горчивина разказва как е било постигано това развитие, как животът на занаятчията е бил низ от мъки и тегоби. Тук, в града, дори е паднало нравственото ниво, загубени са много от патриархалните морални навици и култура. С тежест на душата той казва: „...макар да бяха уж граждани с фесове на главата и някои с панталони, но не стояха по-горе от моите овчари... Овчарите такива и онакива, но във всяка колиба можеха да се намерят по десетина книги, тревненска икона и дървен кръст, когато в абаджийските одаи нямаше нищо подобно. Та кой би се занимавал измежду абаджийския персонал с четене! Всички те киснеха в дебело невежество и разврат. „Две години той работи за единия хляб, единственото, което получава, са обиди и натяквания. Разбрал, че има и други книги, научил какво е учебник, Захари Стоянов успява да задели някоя пара и си ги купува. Случайно попада в русенското читалище „Зора” и когато господарят му го изгонва, намира приют там - отначало като слуга, а сетне като пълноправен член на младата будна компания около него. На 5 март 1872 г. младежът става свидетел на самоубийството на Ангел Кънчев. Неговият покъртителен разказ за подвига на апостола и до днес вълнува сърцата на читателите: „ Три до четири пъти цъкна с револвера си А. Кънчев подир тримата души заптии, но нито веднъж не можа да гръмне. Тогава той пристъпи още няколко крачки напред, тялото му затрепери като есенен лист, големите му огнени очи се задръстиха от сълзи, изгледа жално наоколо си и след като извика с треперящ глас: „Да живей България!”, хвана с две ръце дръжката на револвера си, студеното желязо на който напъха в пресъхналото си гърло... Глухо изгърмявание, като изпод земята, се раздаде наоколо, револверът, който не хвана против заптиите, отскочи настрана, двете ръце, които преди малко го стискаха, яко се заловиха за космите на разбития череп, като да искаха да прекратят болезнените действия на куршума, който беше се загнездил вече в мозъка и грациозното тяло, безчувствено и окървавено, претъркули се на земята като клас, прерязан с жетварския сърп!...” В историята този епизод е отразен с едно изречение, информиращо за смъртта на помощника на Левски, а писателят превръща видяното в преживяно, художествено-естетически въздейства върху разума и чувствата на читателите си, изгражда вечен паметник на една саможертва. В краткия откъс той е употребил 14 епитета, няколко сравнения, метафори, пресъздавайки факта в литературен вид. Такива моменти, в които чисто художественото описание преобладава над историческото фактологизиране, са не едно и две. Те преобладават в „Записките” и ги правят истински бисер на мемоарната литература, И всичко това е съчетано със скрупольозно описание на реалността, портретизиране на героите (субективно пресъздаване), употреба почти винаги на истинските имена, разкриване на народопсихологията и чрез изживяванията на автора. Типичен пример е събранието в Оборище, когато Бенковски обръща хода на действието. Захари Стоянов пресъздава огнените му думи, описва реакцията на околните (сълзите на Волов, буйността на простите делегати, пораженческите физиономии на противниците на вожда). Самият той не крие податливостта си на словото на Бенковски, години след това не желае да коментира кой е прав и крив. Погледнато от негова страна - страната на демократа и революционера Захари Стоянов - искането на Бенковски за диктаторски права е най-малкото посегателство срещу демокрацията, чийто пламенен привърженик някогашният овчар винаги е бил. От друга страна, той инстинктивно схваща, че въстание на демократи не може да успее, че трябва да има водач и водени, а освен това като самообразовал се, мрази получилите образование в чужбина „учени глави”. Така субективното измества обективното дори в спомените, двадесетте години не са достатъчни за признаване на евентуалната някогашна грешка. Субективизмът е водещ навсякъде в разказа на Захари Стоянов, дори когато става дума за събития, чийто свидетел не е бил. Нему дължим историята на братя Жекови, която по-късно Вазов възпява в „Епопея на забравените”. Трагедията им Захари Стоянов описва, без да я документира поне със свидетелски показания. Пък и надали е имало свидетел там - бра-тята са били сами в плевнята, башибозуците са обкръжили сградата на прилично разстояние. Разказът е чисто литературен, с достоверната доза измислица, която превръща факта в чувство и страст. Така пред читателите са изградени два образа - на честния, но уплашил се за миг младеж и на безкомпромисния с дадената клетва негов брат. Ненапразно Захари Стоянов подчертава: „Михал се престорил, че е съгласен на братовото си желание, но когато тоя последния посегнал да отвори вратата, Михал подигнал братски ръката си, надвесил револвера над братовата си глава и брат на брата се търколил в краката, потънал в кръв.” Откровената художествена измислица е създадена естетически изискано, стилово елегантно, дори смислово целенасочено. Нарушеният словоред в края предизвиква визуалната представа за картината на убилия брата си брат, а повторението „брат” (братски, братово) цели пет пъти в едно изречение, набляга на основната идея на революционерите - всичко може да се жертва в името на свободата. Дори проливането на братска кръв е опростено, въпреки библейския горчив пример с Каин и Авел. И в други случаи Захари Стоянов е пристрастен/допълващ с фантазия реалността (описанието на сраженията в Панагюрище, Перущица, Батак - по специално гибелта на герои, за която няма свидетели, разговори, на които не би могъл да присъства, нито да разпита участници - например разговорът на турците в Батак и съжаленията им за неизвършени злодеяния), но това са художествени измислици, които напълно правдоподобно допълват видяното и чутото. Писателят е изключително субективен винаги, когато става дума за нарушаване на класическия народен морал, когато описва предателства, зверства, лъжи и измами. Описвайки как са били предадени от български овчари не един и двама комити, Захари Стоянов възкликва горчиво и гневно: „Иди после всичко това и недей кла нерязаните турци!” (Повтарям - става дума за българи, които доброволно, по принуда или страх, предават братята си на враговете!) Апостолът с мъка разказва как турци са помагали на бунтовниците и как българи са извършвали черно предателство. Той дори оправдава башибозуците, поставили засади навред из планината: „Ако башибозуците замръкваха и осъмваха по усоето да чакат комити, то това бе тяхна свята длъжност, тия бяха в пълното си право. „Тук той се стреми да е реалист и обективно да оцени обстановката. Според него, българите не само имат право, но са и длъжни да се борят за свободата си, а турците - господарите - са в правото си да пазят своята власт. Обективистът Захари Стоянов дава ред примери на благородно отношение на турците към борците за свобода и ред примери за зверствата на башибозуци над мирното население - т.е. той обективно отразява историята, истината, колкото и субективна да е тя. Пак в „Записките” той отронва мъчително: „Кървава картина се изправя напредя Ви, щом отворите историята!” Това е мъката на хуманиста Захари Стоянов, на твореца и човека. Обективно погледнато, революционерът Захари Стоянов сигурно е убивал, но това е част от революцията, част от историята. Писателят Захари Стоянов прави оценка на живота си и затова почти не споменава за подвизите си, за унищожаването на враговете, в което е взел участие. Това е война, а на война убийства не се извършват. Убийци са тези, които се гаврят с мирните жители, които унищожават човешкия живот за удоволствие или от корист. От тези позиции е и горчивата мъка на Захари Стоянов, когато описва гибелта на Батак: „На колене, любезни читатели! Напредя ни е Батак със своите развалини. Аз призовавам всичко, що е чисто българско, всичко честно и любяще своята родина, да присъствува с нас заедно на това българско светилище, на тоя жертвеник на нашата свобода, гдето е изляна кръвта на хиляди мъченици, светии, на стотина дребни дечица, на безброй невинни моми и мощи. Батак, славният и злочести Батак!” В този свой разказ писателят още веднъж показва субективно отношение към събитията и героите. Той не дели хората на турци, гърци, българи, цигани, а ги оценява като личности, по постъпките и проявите им. С горчивина говори за коварството на Ахмед Барутанлията, съсипителя на Батак, защото до този момент е считал турците са „главорези, отчаяни кеседжии”, но не и за подлеци и измамници. Пак с такова критично отношение той заклеймява робския страх на българина в лицето на бай Иван, укривателя на апостолите в Панагюрище. Интересна и психологически достоверна е картината на изменението на неговото поведение. Когато изгърмяват първите пушки на въстанието, бай Иван трепери, плаче от страх, ужасява се, че ще го погубят. Месеци наред той е крил революционерите, знае какво се подготвя, сам се е запасил и с униформа, и с пушка, а в сюблимния момент робът в него надделява. Следва появата му на мегдана като героичен четник, участието му в Хвърковатата чета, бягството му към горящото Панагюрище, за да спасява каквото може.
Основен образ в „Записките”, разбира се, е авторът. Той е център на почти всички разкази, случките и събитията са пресъздадени, пречупени през неговото съзнание, неговата субективна оценка въздейства, заклеймява, възпитава. Авторът е изключително искрен, така както е постъпил великият български проповедник и учител Софроний Врачански. На места той дори бичува себе си, подчертава собствените си нелицеприятни постъпки и чувства. Ето как разказва за спасяването си след убийството на войводата Бенковски: „Аз си признавам откровено, че никога през живота си не бях се уплашвал така сърдечно, както сега... И така, аз бягах рачешката и следвах да мисля, че ме гонят и ме гледат отвсякъде.” Писателят е откровен, не героизира бягството си, отразява реалистично картината на един безоръжен, гладен, не спал от дни човек, с рухнал дух, търсещ само спасение и спокойствие. Всичко е и субективно, и обективно, художествено и естетически реализирано, въздействащо и правдоподобно - т.е. с всички елементи на голямата, класическата литература.
Захари Стоянов обаче не се изтъква на преден план. За своята революционна дейност той говори малко, подчертава, че е само помощник на Бенковски, разказва за комитетите по селата, за подготовката на въстанието и оставя читателите сами да видят какво лично той е извършил, да оценят заслугите и подвига му. В „Записките” ние виждаме един борец за свободата, демократ, реалист, религиозен човек. „Записките” са написани на разговорен народен език, богат, смислен, красив. Народотворческата традиция е напълно спазена - във формата на изразите, в речника, в начина на обрисуване на героите. Личното творчество се преплита с фолклора, на места читателите не биха могли да различат кое е водещото - разказвача или фолклорната традиция. Такъв пример срещаме в хумористичната случка с попа, когато светиня му зарязва работата си и заляга над „големия гювеч с комката, от който смучеше с такъв вкус, щото зад ушите му се образуваха две изпъкналости във вид на яйца”.
„Записки по българските въстания” е мемоарна литература от най-висш тип. Тя сплита в себе си и спомените, и художественото пресъздаване на времето и хората. Изключително богатият и колоритен език, художествените средства, които писателят използва премерено и точно, правдоподобността, субективното авторово присъствие правят книгата основа на новата българска литература, основа на новия български мироглед, на новото време. И това се дължи най-вече на личността на писателя, хуманиста, революционера, човека Захари Стоянов.
