За ученика / Теми литература 11 клас / Захари Стоянов
ЗАХАРИ СТОЯНОВ - "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ"
СПЕЦИФИКА НА МЕМОАРНИЯ ЖАНР, ФИКЦИЯ И ДОКУМЕНТАЛНОСТ
Първото произведение, създадено върху темата за Априлското въстание, своеобразна негова историография, е „Записки по българските въстания”. Замислена още по време на Априлското въстание, свидетелство за което са водените от Захари Стоянов бележки, познати и на Бенковски, тази книга вълнува и днес съвременния читател с идеите си. В условията на Следосвобожденска България „Записките” са актуални със защитата достойнството на българския народ, с призива към пазене заветите на юначните българи. Те възпитават в патриотизъм, увековечават страданията и героизма на мъчениците, вдъхват вяра В светлото бъдеще на България, но и изобличават времето, забравило героите и потъпкало техните идеали. Започната и до известна степен продължена В автобиографичен план, творбата на Захари Стоянов променя тематичния си обхват. Важна нейна особеност е цялостно анализиращият поглед върху епохата, оценките за нейната величина и смисъл. Основното събитие, върху Което е изградена, се проследява подробно - подготовката на въстанието, въодушевлението, първите стълкновения с врага, настъплението на разярените башибозуци, потушаването, последиците. „Записки по българските въстания” са свидетелство за националноосвободителните борби във време, когато е много наложително да се защити националното самочувствие и достойнство. Изграждайки образа на едно минало, което да се съхранява в съзнанието на поколенията, подобно на Паисий с „История славянобългарская”, Захари Стоянов чрез своите „Записки” създава мощно оръжие в защита на висшите идеали за свободата на отечеството и за борба срещу предателите на тези идеи и примиренците. Априлското въстание е представено като първата масова школа за бунт.
Изградени върху исторически факти, данни и свидетелства от самия автор - участник в събитията, със своето многостранно и сложно съдържание, „Записки по българските въстания” съчетават и историческата наситеност на мемоара, и художественото майсторство на белетристиката, и патриотичния патос на възрожденската публицистика.
Мемоарните творби, към които се отнася книгата на Захари Стоянов, са необходим подготвителен етап преди появата на големите епични форми, каквито са романът и героичната стихотворна епопея. Най-важната особеност на мемоара е документалността, вярното и точно изображение на реалния факт, изразяващо се чрез свидетелството на автора. Налага се АЗ-формата като задължителна за организацията на мемоарната творба. Характерна черта на този жанр е описанието „пост фактум” на реални събития от реален разказвач, което ще рече, че в ретроспективния си поглед разказвачът знае бъдещето и края на всеки епизод от миналото. Много често обаче разказвачът описва последователно ситуацията като участник в нея, който не знае какво ще се случи. Поради ретроспективността, мемоарът се разделя на два пласта - един, който е в миналото, и друг, който е сега, в настоящето на творбата. В миналия план Захари Стоянов се описва като доверчив, възторжен и ловък в трудни ситуации, застрашаващи живота му.
Писателят се дистанцира от този свой образ чрез самоиронията и се насочва към образа от сегашния план, където се отличава като човек с висока гражданска съвест, който иска да съхрани заветите на миналото и да живее според тях, като неуморен борец срещу неправдите и лицемерието.
Ретроспективността на мемоара и темпоралните планове се определят от-две гледни точки на автора, при които АЗ-ът от сегашния план е съдник на АЗ-а от миналия план. Миналият план отразява събитието, а сегашният дава оценката. Мемоарът е, от една страна, документален, т. е. достоверен, а от друга страна, субективен, т.е. Винаги доминира индивидуалното виждане на разказвача. АЗ-формата принадлежи не само на мемоара, а и на романа, но там тя се използва, когато е нужно да се актуализира документалността. В романа разказвачът се различава от автора, може да съществуват повече от един разказвачи. Първоличната организация на повествователното действие дава възможност в романа да се изобрази субективното виждане на дадено лице, което в мемоара може да бъде само авторът.
В изграждането на характерите обаче съществува връзка между мемоара и епоса. В художествената творба образът се превръща в тип. Независимо че мемоарът описва исторически реални лица, те също са типове. Бенковски олицетворява активното и безкомпромисно начало на революционната борба, Волов - мъдрост и благородство, Бобеков - скромността на апостолското служене, Захари Стоянов - възрожденската виталност. За разлика от героите на Захари Стоянов, героите на Вазов в романа „Под игото”, в чиято основа е също Априлското въстание, имат прототипове.
Писателят не рисува портрети на исторически съществували личности, а създава образи - художествено обобщение на българина от епохата на Освобождението. Реалистичната картина на борбите на българския народ е създадена в „Под игото” чрез реалистична типизация с помощта на художествената измислица. Романът на Вазов е нов етап в художествено-жанровото развитие на българската литература в годините след Освобождението. Въпреки че се противопоставя на мемоарната традиция, в „Под игото” се откриват някои стилови и композиционни особености, които насочват към „Записките” - авторовите отстъпления („Пиянството на един народ”, „Въстание”, „Пробуждане”). Те са анализ, обобщение и оценка. Сходни са с публицистичния стил на Захари Стоянов, но изразяват позиция, противоположна на застъпената в мемоара (Вазов се противопоставя на обвиненията срещу българското чорбаджийство, излагайки твърдението си, че „даже и чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята”.)
Градивна страна на публицистичната страст на Захари е „култът към героите”, най-ярко изразен в отношението към образа на Бенковски, превърнал се в пример за мемоариста.
Способностите за „обективизация” на АЗ-а, както и за виждане и изобразяване, според вътрешната мяра на нещата, създават епическата обективност на описанието при Захари Стоянов. Тя проличава в обрисуване образа на Бенковски. С епическа обективност е предадена и картината, описваща как мъчителите на Захари си пият кафето. Образът на Волов не е подчинен на първоначалната идея да бъде непривлекателен. Мемоаристът остава верен на документалността; той не може да не се преклони пред действителното човешко обаяние на Волов. След описанието на покрусата и поражението, Захари Стоянов разкрива екстремалните полюсни мигове в психологическа драма на човека, но не описва страданието на Бенковски, а съсредоточава вниманието върху собствените си преживявания.
Сменя се гледната точка на повествованието - от обективен епик става субективен, т.е. посоката на повествователното действие е „обърната” навътре, към преживяванията, към съзнанието. В този епизод се откроява вътрешният психологически реализъм на изображението.
Захари Стоянов се изявява и като очевидец и участник в събитията, и като субект със задачата да осмисля нещата, да ги представя в перспектива, в патриотичен, обществен и народопсихологически план.
Своята пряка и основна задача - да представят развоя на най-голямото българско революционно движение, „Записките” изпълняват, като кръстосват общите постановки, размисли, изводи с конкретни и детайлно описани изводи. Същинската сила на книгата е в съчетаването на изказови типове от журналистиката, ораторската проза, есеистиката, документалистиката и пр. В творбата се съчетават разнородни разказвачески постановки - някои близки до художествеността, други художествено неутрални, трети откровено антихудожествени. Българската литература след Освобождението наследява от Възраждането особеното състояние между достоверност и фикционалност, което в науката се нарича синкретизъм. Повествованието невинаги разделя измислената от неизмислената случка, разказа от действителния спомен, белетристичната условност от житейската достоверност. Ето защо мемоарите се определят като нелитературни произведения, а художествените тенденции остават неосъзнати, непочувствани. Прояви на такива художествени тенденции откриваме във видимото отслабване функцията на автора като очевидец, както и в промяната на стойностите на бремето и достоверността на събитията (за смъртта на Кочо Чистеменски разказът може да поддържа две различни версии, като и двете имат свой микроконтекст и са продиктувани от него). Според Никола Георгиев обаче, е пресилено да се говори за „белетристично разгръщане на образи и характери” В „Записките”, както и за художественост. На няколко места в Книгата си Захари Стоянов посочва една от важните причини за Априлското въстание - литературата и по-конкретно театралните представления. В театъра и чрез него се постига възможността за друг живот. Театралните представления са имали важна патриотико-въодушевяваща функция. Въстанията и народните движения Захари Стоянов разкрива като „театрон политикон”. Така е представен и политическият живот след Освобождението, както и парламентарните борби.
„Записки по българските Въстания” са убедителна илюстрация на множество жанрови пластове: автобиографично-мемоарни, летописни, лирико-драматически. Като една от най-българските книги те надрастват каквито и да било изисквания и отразяват действителността. В тях прозира убедително личната и обществена съдба и великото дело на автора им Захари Стоянов.
