За ученика / Теми литература 11 клас / Захари Стоянов
ЗАХАРИ СТОЯНОВ - "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ"
РЕЧТА НА БЕНКОВСКИ И ВЪЗДЕЙСТВИЕТО И ВЪРХУ
ДЕПУТАТИТЕ НА СЪБРАНИЕТО НА ОБОРИЩЕ
Речта на Бенковски на Оборище - пламенна и бойка - изразява чувствата на тези горди хора, събрали се насред хайдушкия Балкан. Тази реч, пълна с огън и плам, със страшен гняв срещу поробителите, с дълбока мъка от страданието на измъчения народ, с голямо желание за борба, с възторжен копнеж за свобода въодушевява присъстващите. Вдъхновените слова на Апостола разпалват техния героизъм, омразата и ненавистта им към вековния потисник, жаждата им за свобода. Под нейното въздействие те са готови да полетят след войводата, „макар той да ги поведеше вдън земя”.
Захари Стоянов не описва изведнъж самото Оборище, където ще прокънти сред вековната гора призивният глас на Бенковски, за да почувстваме тържествеността на този миг, цялото негово величие. Така авторът ни предава чувствата, мечтите, стремленията, копнежите на хората, които са се събрали на Оборище. Тук, в „залата на Великото Народно събрание”... ще се реши съдбата на хилядите хора. Волов открива това патриотическо събрание. Апостолите произнасят своята клетва един по един. Тържествен момент! Ние чувстваме жертвоготовността, обречеността на тези мъже, изправили се с „револвер В ръка, обърнат срещу гърдите им”. Те не се кълнат пред депутатите само, те се кълнат пред целия свой изстрадал народ. И върховният момент е клетвата на Бенковски. Тя е тъжен вопъл, изтръгнал се от сърцето на патриота, и решителен зов на водача.
Георги Бенковски, простият копривщенски „караабаджия”, с бойкия си характер, със смелостта и решителността си, с агитаторските си способности се налага като ръководител на въстанието в IV революционен окръг с център Панагюрище. Този, който говори с такова разбиране, с такава дълбока мъка за теглилата на българския народ, произлиза от неговите низини. Обикалял дълго сред народа, разбрал неговите мечти, стремежи и желания, Бенковски още повече го обиква. Затова прочувствената му реч-клетва, предназначена за депутатите на Оборище, носи народните въжделения. Тя разтърсва всички присъстващи, трогва ги и ги въодушевява.
В своята реч Бенковски описва страданията и теглилата на българския народ, потискан и измъчван в продължение на векове от турските нашественици и от българските чорбаджии. Захари Стоянов не предава с подробности думите на Апостола, но показва всеки негов жест. И други са говорили за мъките и теглилата на поробените си братя. Думите се повтарят. Защо така трогват тогава събраните тук хора? Защо тези корави българи, които са раснали в планините, които са привикнали на суровия и несправедлив живот, които твърдо са понасяли сполетелите ги беди и неволи, сега падат на колене и очите им се премрежват със сълзи. Те виждат пред себе си един човек, обрекъл се на делото, един човек, чието сърце се облива с кръв, когато казва: „Земята, която ние тъпчем, е напоена с невинна българска кръв, проляна от нашите петстотингодишни душмани”... И Захари Стоянов описва държанието на Бенковски. Жестовете, възклицанията показват, че думите излизат от сърцето му. „Той се удряше в гърдите, охкаше, ахкаше, пламък и огън хвърчеха от очите му.” Една хиперболизирана метафора предава трескавото му състояние, но ние не го приемаме като преувеличение. Героят не е идеализиран. Чувствата, които го вълнуват, са велики и държанието му отговаря на тях. И читателят, който е извървял с Бенковски и свитата му пътя до Оборище, преживял е вълнението им, предадено чрез тайнствената и тържествена красота на природата, разбира в този момент и оратора, и просълзилите се слушатели. Тук, на Оборище, и думи, и дела са толкова велики сами по себе си, че няма нужда от украшения, няма нужда от авторова измислица. Реалността надминава фантазията. „Многострадални братя!”- ще се провикне Бенковски и ще събере в тези думи и мъката на всички от черните години, когато турците са тъпчели достойнството на българите, и радост, че те - унижените и оскърбените, ограбените и поруганите - са се събрали на Оборище като братя, за да отмъстят, за да си върнат и чест, и достойнство. Затова пламенният оратор успява да влее своето състояние на възбуденост и въодушевление у събралите се депутати чрез горещите си думи. Той така успява да ги развълнува, че те падат на колене. И в този момент те като че ли коленичат пред изтерзания български народ, за чиито теглила с просълзени очи говори Апостолът. Но той не трогва сантиментално сърцата им, не отслабват в сълзите твърдите десници. Сега, пред лицето на свободата, под въздействието на пламенните думи на Бенковски коравите мъже ронят сълзи от неизмерна радост и въодушевление. Бенковски успява с речта си да ободри бунтовниците, да им вдъхне вяра в победния край, да разпали още повече ненавистта на поробителите. Войводата е вникнал дълбоко в душата на народа. Още с първите думи, които са нежно обръщение към депутатите, той успява да грабне сърцата име чистия си дълбок патриотизъм и със своята всеотдайност. А когато свършва речта си, така успява да разпали героизма и саможертвата на бунтовниците, че писателят заявява: „Аз вярвам, че ако Бенковски в тая минута се покачеше на коня си и извикаше: „Напред!”, то всички присъстващи щяха да го придружат, макар той да ги поведеше вдън земя!”
За всички Бенковски е олицетворение на свободата. Те го посрещат с „Ура!”, за тях той е човекът, който може да ги поведе в борбата. Неговите думи ги грабват, поразяват ги със своята точност и простота. Бунтовниците виждат, че той и другарите му са смели борци за щастието на народа. Истинското им отношение към Бенковски проличава в думите: „Как да не отидеш да умреш за такъв човек? Я го погледнете как се удря в гърдите, как се мъчи да вика по-високо, за да го чуем всички; устата му са вече изсъхнали, а топ не спира.”
Със своите думи Бенковски укрепва доверието в апостолите, разпалва желанието им да помогнат на своя измъчен народ. Много образно, като истински художник, Захари Стоянов рисува тази внушителна картина, която със своето величие напълно съответства на силните преживявания на присъстващите. Използваните от автора похвати: красотата и величието на нощния пейзаж, вълнението на депутатите и на Бенковски, пламенната и горда реч на Апостола - потвърждават думите му: „Немислимо е да търсят читателите от нас - съвременниците - строга обективност и хладнокръвие.”
В тази глава на безсмъртните си мемоари Захари Стоянов показва, че „Бенковски само по себе си не беше друго нещо, освен въплъщение или по-добро оръдие на тая идея - общо стремление на всички българи по него време.”
И точно защото неговата реч-клетва, произнесена на Оборище с толкова плам и жар, носи това „общо стремление на всички българи по него време”, тя така дълбоко разтърсва, вълнува, въодушевява и окрилява.
