За ученика / Теми литература 11 клас / Захари Стоянов

 

ЗАХАРИ СТОЯНОВ - "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ"

ОБЩЕСТВЕНАТА ПОРЪКА, ПРИЧИНИТЕ

ОБЩЕСТВЕНАТА ПОРЪКА

Покрай националното освобождение на България Руско-турската бойна (1877-1878) донесе и освобождението от феодалния гнет. Войната реши аграрния въпрос - хиляди български селяни възстановиха земите от избягалите турски едри земевладелци и станаха свободни производители. Но Освобождението не ликвидира икономическата мощ и политическото влияние на българските чорбаджии и едри търговци. Напротив, по време на войната и след нея те забогатяха още повече, обединиха се б консервативната партия и посегнаха към властта, за да могат чрез нея да си осигурят още по-широки възможности за богатеене върху гърба на българския селянин и занаятчия. Неограничавана от феодалните рамки, България тръгна бързо по пътя на ускореното икономическо развитие, мощен тласък за което даде и началното натрупване на капитала (чрез грабеж, използване на властта и насилието).

В продължение на хилядолетия историята е била мащеха за народите. Осъществила с помощта на тяхното въодушевление и кръв всичките си велики амбиции, тя ги е потупвала покровителствено по рамото и пак е отлагала обещаната свобода. Историята е длъжник на народите. Тя остана длъжник и на нашия народ. Заслужил чрез петстотингодишните страдания на мъчениците и чрез саможертвата на героите си свободата, той бе измамен и отново трябваше да превива врат - вече в хомота на икономическото заробване. Тия, които пиеха кафето си с турските паши и бейове, тия, които намокриха съвестта си в кръвта на предадените - те узурпираха свободата.

След преврата на княз Александър Батенберг от 27 април 1881 г., консерваторите предприемат големи гонения против либералната партия, в която членуват повечето от оцелелите дейци на националното ни революционно движение. Властимащите отрекоха техните заслуги за освобождението на отечеството, предадоха на забвение паметта на загиналите, а живите оставиха да водят жалко съществувание.

В това позорно време, когато в Народното събрание заседават хора като бившия кафеджия на Мидхад паша Георги Геров, а гробовете на Караджата и Бенковски са обрасли с бурен, когато не може да се направи разлика между родолюбеца и предателя, един овчар - за когото няма нищо по-свято от свободата и нищо по-мило от истината, се провиква: „Доволно толкова. Трябва един път за всякога да се убедите вие, шарлатани и подлеци, че дордето има и последен от младите и честните души, които знаят вашите дела, няма да би оставят да се размятате с вашия патриотизъм, който се е състоял в това: да подписвате присъдите на нашите мъченици, да плювате б очите на нашите мъченици и да лижете саханите турски само за да нахраните вашето гнусаво чувство и да окачите „Османие”. Кой бе тоя, който с огнените си статии будеше заспалите, вдъхваше надежда на обезверените, не оставяше на мира продалите се?

Някогашното котленско овчарче, абаджийският чирак в Русе, съратникът на Бенковски и Волов, апостолът на IV революционен окръг Захари Стоянов - една от най-крупните фигури в нашата история. Изключително надарен, той - неукият медвенски младеж - засяда сам над книгата, за да удовлетвори необикновената си любознателност. И само след десетина години става един от най-известните български писатели - оплюван приживе, забравен след смъртта си, спечелил истинското си признание едва след повече от тридесет и пет години. Нали неговата интересна и противоречива личност накара Пенчо Славейков да напише: „Простотията ще го яде до живот навсякъде, и на писателския стол, дето той си бъхти умът с измисляне на овчарски дивотии, и на председателския стол в Народното събрание, дето има да го зяпат по-големи и от него овци.” Неговите огнени статии ще накарат Вазов - неведнъж сам опитал убийствения му сарказъм върху гърба си - да признае, че никой друг в България не владее словото като Захари Стоянов - с една дума той убива една личност, с една фраза - цяла партия.

Всяка величава епоха в историята на един народ ражда своите летописци. Роди ги и нашето националноосвободително движение. Не един от дейците, доживели Освобождението, споделя с читателите своите възпоменания за загиналите герои, за въодушевлението на масите. Но никой от тях не пресъздава с такава пълнота величието на движението и ентусиазма на народа, както прави това Захари Стоянов в „Записки по българските въстания” - едно своеобразно произведение, в което историческата достоверност е съчетана с художественото пресъздаване на събитията. „Мнозина приятели - пише авторът - ме съветваха да бъда кратък,  да не се простирам по-надалече от фактите и границите на събитията; но аз помислих, че не пиша ни рапорт, ни статистически данни. Освен това зная вкуса на повечето от нашата публика, че сухите и безцветни фактове, нашарени с дати и цифри, не привличат твърде читателя, а само кабинетни мислители, за които аз не пиша. Защо ми е мене, когато не се подсмея, гдето трябва, когато не удостоя поне с един поглед оригиналния субект, смелия поборник, предателя и пр., нещо, което не ще може да направи оня, който не е бил очевидец?” Няма в българската литература друго такова произведение, което, при пълното запазване на историческата истина, да има такива блестящи художествени качества.

Обикновено авторите на мемоарни произведения си поставят повече историографска, отколкото художествена цел. Тяхната задача е да възкресят миналото, да изяснят различни събития, да разкрият мотивите и да характеризират техните участници. Намеренията на Захари Стоянов са много по-широки. Неговите „Записки” са страстен зов към българския народ да помни заветите на юнаците, да не забравя страданията на мъчениците, да вярва б светлото бъдеще на България. В същото време те са бурен протест срещу бремето след Освобождението, забравило героите и потъпкало в калта техните идеали. С целия си патос произведението на Захари Стоянов е обърнато не към миналото, а към настоящето и бъдещето. Неговата основна цел - да изобличи подлеците, да стресне заспалите, да вдъхне вяра в обезверените, да възпитава в патриотизъм чрез величието на националноосвободителната епоха - е цел колкото художествена, толкова и агитационно-гражданска 

 

ПРИЧИНИТЕ

След Съединението на България (6 септември 1885 г.), един от основните му организатори - Захари Стоянов - пламенният патриот и русофил, непримиримият борец срещу консерваторите и насилническия преврат на Батенберг, променя своите идейни разбирания. От радикал-социалист той бързо става деец на буржоазната държавна машина. В основната си част „Записки по българските въстания” са писани през първия период (но само първият том е отпечатан пред 1885 г.). Затова „Записките” са написани от позицията на автор с прогресивни за времето си разбирания, който в повечето случаи успява правилно да тълкува историята. Това особено важи за първия том и преди всичко за краткия, но знаменит предговор на Захари Стоянов към него.

Захари Стоянов не само възпроизвежда историческите факти като летописец, не само им дава една или друга емоционална оценка като писател, но се опитва и да ги тълкува като историк и - трябва да се признае - дава извънредно точно за времето си тълкуване, независимост пристрастията си като съвременник и непосредствен участник. При това авторът не само че игнорира тогавашните официални разбирания за причините, които са предизвикали Априлското въстание, но с цялата си неудържима страст на революционер и родолюбец се нахвърля върху всички, които недооценяват подвига на българския народ. „Като говорим за причините на българското въстание от 1876 г., ние няма да се изразим официално, т. е. нямаме намерение да погъделичкаме каприза на някоя неприкосновена особа от полицейска точка зрение, че уж факторите на това въстание били няколко недобре възпитани младежи според логиката на лицемерите, а според чорбаджиите и рапорта на Едиб ефенди - „нехранимайковци, минали от Влашко и Сърбия, които нямали хляб за ядене и по тая причина не-болно дигнали глава”. Няма да повтаряме думите на Мак Гахана и другите му събратя, че тоя народ, който не знаел нищо друго освен ралото, бил нападнат ненадейно; ке игнорираме и източниците на надутите педанти, които уверяват, че „тук имало интригантски пръст на сръбската гнила политика”, няма да възразяваме на чалмоноските европейски вестници, че панславизмът е заседавал в Пловдив; най-сетне ще да помолим някои историци да си оттеглят думите, че няколко неразбрани младежи привързали да увлекат народа в неравна борба.”

Според Захари Стоянов, основната причина да въстане българският народ през 1876 г. е нетърпимото положение, до което го е довело турското робство. Не на едно място се спира той да рисува немотията, беззаконията и насилията, на които са подложени нещастните раи. „Господине редакторе - цитира авторът една дописка до цариградския български вестник „Напредък”, - тая година нашето селце не е засеяло нищо, па няма и да засее, защото никой не може да се подаде из селото навън: обират ни крадци, грабят ни заптии, хукат ни на конака, не знаем накъде да се земем очите. Няма вече за нас живот в Отоманската империя...”

Втората основна причина Захари Стоянов вижда в руско-турските войни, които „вдъхвали на българите кураж и свята надежда в бъдещето”. Когато говори за тези бойни, изпълнили целия деветнадесети век и донесли свободата на всички балкански народи, авторът се домогва до становището на нашата най-прогресивна революционна емиграция, Която не си затваря очите за жестоките насилия над крепостния народ в помешчическа Русия. Авторът не само че не идеализира царя-самодържец, но и заклеймява неговата позорна власт. „...Мислимо ли е било да се чака по онова време освобождение от такова едно правителство, което забранявало да се произнесе думата свобода и народ (наместо народ туряло се население), което забранявало на 21 000 000 същества свои братя малоруси да пишат и четат на майчиния си език?” Но верен на своята любов към истината, авторът не скрива твърдата увереност на българите, че Русия ще ни освободи. И преди въстанието, и по време на въстанието народът вижда в апостолите пратеници на дядо Иван, а правоверните тръпнат от страх, вземайки хвърковатата чета на Бенковски за московски казаци. Организаторите на въстанието не разчитат на помощ отвън, убедени, че народ, който не може да се освободи сам, не е дорасъл още за свободата. Но те тактично оставят селяните да вярват, че зад гърба им стои Русия и затова бай Иван Арабаджията - „дясната ръка на Левски” - още при първата си среща с апостола Захари Стоянов го гълчи:

- Слушам, че вие, апостолите, сте говорили по селата, че сте проведени от руския цар, казвали сте, че Сърбия и Румъния щели да ни изпратят по няколко топове, щом сме дигнели въстание. Това според мене не е честно; няма успех там, гдето има лъжа, употребена тя с каквато и да е цел; развращава се населението, като слуша, че други ще се грижи за неговата съдба, малко надежда ще захване да възлага той на своите собствени мишци.

Захари Стоянов, който в идейните си разбирания стои по-близо до Каравелов отколкото до Ботев, не може да разбере дълбоките икономически сътресения, които стават в Османската империя в резултат на войните й с Русия и особено на Кримската война. Затова той твърде повърхностно смята, че тия войни са донесли повече зло на нашия народ, защото са озлобили турците.

Ограничен от своя революционнодемократичен мироглед, Захари Стоянов не е в състояние да разбере оня бърз процес на обедняване на селячеството и разоряване на занаятчиите, който настъпва след Кримската бойна, отворила турските пазари за евтините европейски фабрични стоки, и който е главната причина за революционизирането на българския народ.

Една от сериозните причини за Априлското въстание е заразителният пример на съ-седните ни народи - сърби, гърци и черногорци - също поробени от турците. Разположени по-близо до развитите европейски държави, те по-рано от нас тръгват по пътя на модерното икономическо развитие, а това е основната причина да ни изпреварят и със своето националноосвободително движение. Без да е в състояние да схване това, Захари Стоянов изтъква революционизиращото влияние върху нашия народ на сръбските, гръцките и черногорските въстания, които в края на краищата предизвикаха намесата на европейските държави и донесоха свободата на своите народи.

Захари Стоянов съзнава сериозното значение на черковния въпрос за революционизирането на нашия народ. Борбата за независима българска черква всъщност е борба за признаване на българския народ, за националното му отделяне от останалото християнско население на Балканите. Тя влива нови сили, нова решителност на покорните до вчера раи. Доскорошният безпрекословен раб, който има дързостта да претендира за признаване и зачитане на своето национално достойнство, опиянен от повсеместните си успехи, естествено стига и до страшния въпрос „не можем ли да направим ние това същото и с недуховните си тирани, т. е, не можем ли да вирнем глава и против турците?” Малкото събитие влече след себе си по-голямото. В продължителната борба с гърците българският народ се е научил на много неща, имал случай да дигне ръка на много места не само против своите духовни наставници и учители, но и против неприкосновените турски заптии, а това значи твърде много. На много обичаи и правила, изработени и осветени от века на невежеството и заблуждението, които са формирали правото на непогрешимост и неприкосновеност, той отговаря с решителност и дълбоко презрение.

Подготвянето на българския народ за въстание е подпомогнато и от бурния растеж на просветата и Културата, от огромния интерес, с който българите посрещат отварянето на всяко ново училище или читалище, жаждата, с която поглъщат просветителските издания на Петко Славейков и революционните вестници на Любен Каравелов. „Изгубена Станка” и „Многострадална Геновева” - тия наивни литературни опити, са изпълвали с умиление и възторг петимния българин и от сцената на театралния салон са го пращали на бой срещу своите угнетители. Естествено авторът не отбелязва, че тоя неукротим просветен кипеж е не само причина за революционизирането на духовете, но и следствие от много по-дълбоки причини, свързани с необходимостта да се разруши сковаващият общественото развитие турски феодален режим.