За ученика / Теми литература 11 клас / Захари Стоянов
ЗАХАРИ СТОЯНОВ - "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ"
ОБРАЗЪТ НА ГЕОРГИ БЕНКОВСКИ
Времето - като национално-историческа и художествена категория - в „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов създава критерий за особено възприятие и оценка на цялостната система от образи и характери, епично документирани чрез романтичния бунтовен порив на епохата и повествователното действие.
От една страна, образите на апостолите-мъченици на българската свобода са епично сакрализирани и извисени като художествени присъствия, но от друга - те са трагично противопоставени на следосвобожденската действителност като героични изключения на своето бунтовно „най-българско” време в национално-исторически документален план.
Георги Бенковски е историческа личност и главно действащо лице в художественото повествование на Захари-Стояновите „Записки по българските въстания”. Той въплъщава всички особености на „двойното” възприятие и оценка на апостолските образи в тази епична творба.
Така необходим за бунта на 20 априлий 1876 година и така трагично излишен за времето на следосвобожденска България е този съвременник на Захари Стоянов, превърнал се в национално-историческото изключение на своето време и в незаслужено погазената човешка саможертва от родовата забрава на следосвобожденското национално съзнание.
Бунтът - като човешка съдба и национално-исторически акт - подчинява цялостно неукротимия човешки порив на романтичния дух на освободителното бунтовно време. И образът на апостола Георги Бенковски от „Записки по българските въстания” се изпълва с художественото обяснение на носената като дързост мисъл за свобода, която превръща човека с всички слабости и недостатъци в конкретна историческа личност, в непостижима жертвена мяра на трагичното, героично изключение на епохата. Героизацията на обикновения човешки индивид в миг на съдбовен национален избор е пътят към художествена сакрализация на изконно-човешкото, но българско чувство - като вътрешен мотив за поведение и историческо действие. Това е Захари-Стояновата романтична идеализация на обикновените българи, обрекли се на свободата, чиито високи национални пориви и исторически цели ги превръщат в светини. Това е особеното човешко благоговение на автора пред обаянието и странната противоречивост в поведението и характера на Георги Бенковски, определени от времето и епохата като човешко изключение:
Той можеше да има... 28-30 години, ръст тънък, висок,..., очи ясносини, поглед проницателен, ..., човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества.
Но тази магнетична сила на човешкото излъчване не противоречи на вулканичните страсти, които бушуват в душата на този човек, взет - както казва авторът - по милост за апостол от Панайот Волов, но по съдбовна историческа предопределеност - превърнал се във войвода на IV революционен окръг и в трагичен знак на исторически погром и човешко нещастие:
...по вътрешно някое настроение аз благоговеех напредя му, ..., аз бях омаян от Георги Бенковски.
Той е въплъщение на романтичното, вдъхновено приготовление на бунта и на нечовешкото отчаяние и покруса от преживяното поражение. Миг на върховно отдаване на свободата и миг на ненужна човешка смърт са събрани в трагичното величие и падение на апостола и човека Георги Бенковски. Това е пътят към Голготата на българската свобода, изминат от войводата Бенковски и художествено изразен чрез трагичното в образа му - най-обаятелния и трагично-самотен, злощастен апостол в епоса на Захари Стоянов. Той въплъщава трагичното героично изключение на човешкия индивид, превърнат в художествен, митично извисен образ на българския дух, потърсил дързостно свободата си в дните на робство.
В поведението, във външното физическо пласиране на образа на Георги Бенковски както в художественото, така и в историческото пространство се наблюдава особен вид ритуалност: жест, слово, облекло, изразяват не само болезнено чувство за лично човешко достойнство, но и възстановява, чрез конкретното човешко поведение, загубената национална стойност на българската институционалност - държава, войска, управление. Този човек сякаш е предопределен от историята да въплъти гордостта и достолепието на българската държавна институция - „да се явява по селата, наличен с оръжие и заобиколен от 10-15 души адютанти”, да диктува на своите писари по две-три писма едновременно, но с различно съдържание, да не разрешава да го поучават, да не търпи възражения. Или както казва Захари Стоянов: „ревнеше му се да диктаторствува”. В отрицателната емоция на диктаторските настроения, обзели войводата, ясно проличава човешката слабост и унизената гордост пред „учените” - граматици и философи, както ги нарича Бенковски. Но диктаторството на войводата Бенковски е част от възстановяването на институционалния показен ритуал на българска власт и управление. Неслучайно желанието за диктат при него е основано единствено на действието, но не и на „граматиката”, защото според думите на войводата: „с граматика не се освобождава отечество”, а Захари Стоянов допълва: „защото според него между граматиката и барута не можело да им, нищо общо...” Исторически конкретното действие на войводата от IV революционен окръг, макар и изпълнено с диктаторски помисли, но и с високи освободителни цели, преодолява личната човешка слабост и недостатъците в индивидуалния характер на Бенковски, превръщайки го в Апостол на българската свобода и в мъченик на историческото поражение на въстаналия български дух.
Бенковски тръгва към Оборище „на 1 априлий... из Панагюрище, от къщата на Георги Нейчов..., заедно с панагюрските, представители Георги Нейчов и И. Мачев” С тях са Захари Стоянов и банският представител свещеник Грую.
Бенковски тръгва към бунта на своя на род и към своята лична кончина. Човек и история се сливат в единния избор - свободата на България. Човешко и историческо действие градят величавата трагичност на бунта от 1876 година.
Но преди трагиката на поражението да залее човешкото и национално съзнание в историческото битие на народа ни им; миг на радост, миг на бунтовно вдъхновение - събранието на Оборище: „Ето Оборище! Гледайте там долу в трапа, гдето светят огньовете... и фенери, закачени по дърветата, като че да беше театър, и когато видяхме, че депутатите се строят в ред, за да отдадат приличните почести на Войводата (т. е. на Бенковски), то и той заповяда на своята свита да тръгне вред, двама по двама.”
Оборище е не само мястото за историческа съдбовна среща на поколения и различни социални прослойки от народа, но и условно художествено-метафорично пространство на кулминационен миг в подготовката на въстанието. Но то е и начална исторически трагична развръзка на българския бунт, който ще бъде потъпкан и окървавен. Неслучайно авторът определя противоречивите стойности на време и човешки чувства „Като че да беше театър”. В тази оценка е отразено вълнението на българина, който надскача робски си комплекс за малоценност, и за първи път открито, ритуално показно може тържествено да посрещне своите пълководци, своите некороновани държавни мъже. Но в приказната, почти митична светлина на огньовете и на окачените по дърветата фенери, в цялата тази „театрална” илюзорна илюминация е скрито неизказано, но преодоляно от възторга бунтовната еуфория, трагичното предчувствие за историческа национална прокоба. Празничната вакханалия на духа свършва, митичната илюзия за непобедимостта на бунтовния порив е разрушена.
Захари Стоянов исторически документира дързостта на въстаналия роб, но и художествено-метафорично изразява условните пространства: на бунта - „полето” и на героичната смърт - „влажната долина”. Чрез смисловия метафоричен обем на „белия бук”и „деликатите череши”, той противопоставя бунтовния романтичен порив към свобода на трагичната неизбежна действителност на българското историческо настояще. Тези, колкото исторически документирани, толкова и художествено обобщени тенденции на авторова позиция и отношение към време и национално-историческа съдба са изразени в повествователните описания:
...Оборище. Това място се намира в Средня гора, на северозапад от Панагюрище, на разстояние 2 1/2 часа... То представлява един трап, го-лям колкото един обикновен харман,..., а посред е поляна, с три-четири високи бука..., като че да беше то гробница... Студеният ветрец, който идеше от непроходимите тъмни усои, напомняше ни, че трябва да правим разлива между полето и влажната долина, между белия бук и деликатите череши.
Чрез тези фолклорно-метафорични сравнения, Захари Стоянов преодолява епичността на своето повествование и съхранява неповторимото пълнокръвие на настоящия миг човешки живот и история: „Небето беше ясно... Прохладен ветрец... приспиваше за последен път жителите на Панагюрище, които кой знае дали поне сънуваха, че на другия ден ще да се започне кървавата тракийска драма..., че тоя ден ще бъде следующият - 20 априлий, ден вторник, три деня преди Гергьовден.” Но Захари Стоянов запазва и епичността на своето повествование чрез вдъхновения емоционален пулс на диалога, Който води с време, епоха и читател:
Но стига вече толкова; доволно е за приготовлението. Наближава време да припукат пушките, да зазвънят камбаните, да се развият байраците, та затова трябва да свърша... Прощавайте!...
Този диалог във времето с всеки читател и с всяко поколение по-късно ще стане характерна черта на Алеко-Константиновия стил в политическите му фейлетони. Жанровата форма става по-камерна, губи епичността на тона и насочва художествената енергия на повествованието към социалния и политически дисонанс. Художественият акцент е затворен В конфликтността на отделно събитие от действителността. Човешкият индивид и политически ангажираната личност, а не колективът-масата, са изразители на конкретното, на индивидуалното от мига - сегашна реалност, историческа действителност.
Но В „Записките” на Захари Стоянов отделният исторически индивид и конкретната революционна личност, въплътени от действията и поведението на Георги Бенковски, изразяват художествената същност Във философията на българския трагизъм:
Моята цел е постигната вече! - изповядва героят пред горящите български села - В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей...
На 27 април започва агонията на погрома. Низ от предателства изписват нови срамни страници в историята на българския въстанал дух. Цял народ се оказва в библейската ситуация на Христос, предаден от Юда. Георги Бенковски и другарите му са предадени от българин, от „благодетеля” и предателя дядо Въльо. Библейският мотив за Каиновата съдба в исторически порядък се повтаря.
Романтичен бунтовен възторг и трагично величие противоречиво конфликтно оцветяват повествователното действие в „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, превърнали сегашния миг - трагична действителност в героичен епос на историческата ни съдба.
