За ученика / Теми литература 11 клас / Захари Стоянов
ЗАХАРИ СТОЯНОВ - "ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ"
НАРОДЪТ В „ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ”
На много места в своята книга Захари Стоянов напада с възмущение учените глави, ретроградите, надутите педанти, „Които се осмеляват да дращят в своите истории, разрази и възпоминания, че българското въстание било възбудено от чужди агенти и неразбрани младежи...” Не може цял народ да тръгне срещу смъртта заради приказките на няколко запалени глави. Може ли селяните сами да изгорят къщите си за успеха на въстанието, ако не се въодушевяваха от една велика идея и нехранимайковци ли са били плеядата Кочовци и Петлешковци, „Които са спущали куршум в мозъка си” или са изгорели на кладата за щастието на другите? Авторът прониква в дълбоките исторически причини и показва, че народът е бил подготвен да въстане от цялото си петстотингодишно робуване, от несносното си съществувание. Неслучайно той рисува в началото на книгата си Старозагорското въстание. Няколкото десетки младежи, колкото пламенни и въодушевени да са били, не успяват да възпламенят народното недоволство. Но когато турското правителство потопява в кръв въстанието и животът на българите става почти невъзможен, тогава народът сам тръгва да търси апостолите.
Преди двадесетина години Раковски загатнал в едно село за въстание, но едва се спасил от гнева на селяните с помощта на женски дрехи. Сега народът тържествено посреща апостолите. Сгушен в някоя тъмна училищна стая, той жадно гълта революционното слово и се кълне пред кръста и револвера, че ще сложи живота си върху свещения олтар на свободата.
- Кои въстават?
- Малоимотните селяни, бедните еснафи, неуките - всички, на които поминъкът е лош. А богатите, чорбаджиите, учените не само стоят настрана, но с всички средства разубеждават буйните глави, а когато това не помогне, бързо намират пътя за конака и стават родоотстъпници и предатели. Верен на историческата правда, Захари Стоянов не скрива случаите, когато заможни или учени люде също се обричат курбан за свободата. Но колкото и да се възхищава от техния подвиг, той не е склонен да измени презрителното си отношение към учените и богатите. Нещо повече, той смята, че учението им пречи да бъдат истински, последователни докрай революционери.
С всеки изминат ден въодушевлението расте. И дето не е стъпил апостолски крак, дори и там селяните оставят нивите си, за да леят куршуми, а занаятчиите работят само бунтовнически потреби. По незнайни пътеки кръстосват страната апостоли и тайни куриери, революционната полиция следи поведението на турците и наказва предателите. А младежите вече изоставят всяка предпазливост и под командата на десетници и стотници мерят нишани в горите и се учат на военните правила. Жените тъкат навуща, месят сухари, а по-отворените увиват фишеци и везат върху знамената сърмени левове. Тъкмо тогава се появява остроумното предсказание „ Турциа ке падне - 1876”, което преобръща мнозина скептически умове и дава поразителен подтик на революционната пропаганда. Кой е неговият гениален автор, който свърши повече работа от всичките апостоли? Не е ли това целият български народ със своето огнено въодушевление?
Народът е опиянен от великата идея и в своето безумство искрено вярва, че ще събори тиранската власт на една велика империя с помощта на своите черешови топчета и допотопни пушки. Ала революцията не е само сражение, не е само бой с огън и кръв. Революцията е преди всичко война на идеи, морален сблъсък, борба на великия стремеж на народите към свободата, срещу робството и насилието. Може да потъпчеш илюзията, но не може да отнемеш надеждата. Може да разбиеш шепата въстаници, може да обесиш организаторите и да хвърлиш в тъмница непокорните, но не може да оковеш във вериги една велила идея. Няма топ, който да разбие прогресивната идея. Нейните оръжия са само ентусиазмът и илюзията, но тях с нищо не можеш да надвиеш, защото „няма власт над оная глава, Която е решила да се отдели от плещите си за свободата”. „Една дълга върволица от предтечи-сеятели беше прегазила вече духовната нива на България и фърлила там семето на самосъзнанието. Тая дивна върволица, Която зафащаше от Паисий... и се заключаваше с Левски..., беше засеяла и наторила вече нивата и първият беше я благословил от височините на Атон, последният от височината на бесилото” (Ив. Вазов).
Котленският овчар не беше учил в никакво училище, но по своему изрече голямата истина, че теорията се превръща в материална сила, когато завладее масите. Не е ли поразителен този факт и не говори ли той за величието на епохата, която направи орачите герои, а мъчениците - светци, която издигна обутия с цървули български списател до разбирането на дълбоките исторически закони, върху които от столетия напразно си блъскаха главите хиляди учени историци и професори?
Великата идея намери благоприятна почва, роди титани и вдъхна на българския на-род такава самонадеяност, която граничи с лудост. И нищо, че димът от пожарите стигаше небето, че кървави реки напоиха Тракия, че над равнини и полета се носеха канските писъци на жертвите! Българинът вече видя свободата и опиянен от нейната близост, бе готов сто пъти да умре, но да не подлага глава под ярема. И после нали „хората обръщат най-голямо внимание не на онова предприятие, захванато от мнозина или от едного деятеля, но на светата цел и благородните побуждения, от които са се ръководили деятелите”, а „ те бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди втори такива подобни на тях”.
„Записките” на Захари Стоянов не са обикновено мемоарно произведение, не са спокойно описание на големи и малки исторически събития, нито пък авторът им е кабинетен мислител и учен. Това е един кипящ темперамент, неукротим дух, който не търпи противоречие, особено от „учените педанти”, и който не познава правилата на благоприличието.
Паметта за убитите и подигравките с живите са изворът на неговото вдъхновение. Историята го е избрала да възкреси една от най-величавите й епохи и той се захваща за перото с пълното съзнание за огромната отговорност, която поема. Можем ли да искаме от него, очевидеца и поборника, който бе подарил живота си на България, да бъде по-мек в изразите си, по-въздържан в преценките си? Можем ли да очакваме, че той ще прости на предателите и ще погледне със снизхождение на мръсното им дело, когато кръвта на жертвите в Баташката черква още не беше изсъхнала, а зловещата сянка на бесилото стряскаше в съня им довчерашните въстаници? Можем ли да искаме спокойствие и безпристрастно изложение, когато „честността и сиромашията са станали порок, а блюдолизството и шпионството тържествуват?” Да искаме всичко това от Захари Стоянов значи да искаме да измени на своята апостолска мисия, да плюе върху клетвата си. Това можеше да направи дребната душица, жалкият еснаф, презреният егоист, но не и гордият революционер - и в живота, и в творчеството си. Целият си съзнателен живот, всичко, което носеше в сърцето си благородно и възвишено, той отдаде на своя народ. Дори и тогава, когато бе станал оръдие на властта, Захари Стоянов искрено вярваше, че продължава да служи на ония, за които сложиха костите си Бенковски и Волов, Каблешков и Икономов и хилядите знайни и незнайни юнаци.
Могъл ли е да види дори и в най-смелите си мечти неукият абаджия какво огромно въздействие ще оказва неговата книга върху поколенията, могъл ли е да допусне, че тя ще възпита десетки и стотици хиляди патриоти, могъл ли е да си представи какъв исполински паметник ще му издигне народната признателност за пламенното му дело? Едва ли! Той бе скромен войник и писателският занаят за него бе само дълг на патриот, който той изпълни също тъй достойно, както достойно изпълни и дълга си като революционер.
