dimitroff.d@gmail.com

I.

На този въпрос единодушно и убедено отговаряме - много хубаво. А опитаме ли се да определим по-точно какво означава това „много хубаво", допълваме увлекателно, живо, искрено, сладкодумно, наблюдателно, неподправено, картинно, темпераментно... Подобни! определения можем да добавим още не едно и две, но убедени в тяхната справедливост, не можем да не почувствуваме и тяхната недостатъчност. Вярно е, че те улавят значителна част от очарованието на тази книга, но, твърде общи и приложими към повечето типове разказ-ване, те слабо проникват в онези свойства на Записките, които ги обособиха сред мемоарната книжнина и им вливат сили за толкова деен социално-литературен живот.

През последните шестдесетина години тая своеобразна творба извървя върху стълбицата на българските духовни и литературни ценности бърз възход, който, по всичко изглежда, още не е достигнал връхната си точка. Писана с непретенциозното намерение овреме да се запечатат на книга живите впечатления на живите участници в двете български въстанически години (1875 - 1876), възприета почти мълчаливо от съчувствениците и словоохотливо от отрицателите, тя буквално пред очите на две поколения се утвърди като устойчива опорна точка в нашето национално и литературно развитие - а заедно с това постави редица трудни въпроси пред науките, изучава-щи словото с неговите основни разновидност и функциии. В края на миналия век Пенчо Славейков (и само той ли!) обсипва личността и книжовното дело на 3. Стоянов с, меко казано, нападки, които днес от уважение към двамата е неудобно дори да се преразкажат. Тридесетина години по-късно делото на Захари, и на първо място Записките, започва да събира възторжени похвали, някои от които също е неудобно да се преповтарят - вече от уважение към истината. От ироничната издявка на Славейков с „великия медвенски патриот" до звучната формулировка на Ал. Балабанов за „нашия Тукидит", от грубото някогашно подмятане за „овчарските дивотии", които пълнели писанията му, до съвременното преклонение пред разказваческото му майсторство преломът е колкото рязък, толкова и сгъстен. Няма, както изглежда, друго явление в българската книжнина, на което така да подхожда прастарата поговорка habert sua fata libelli (имат своя съдба и книгите). И това превъртане в оценките говори не само за промените в българското национално самосъзнание и системата на словесни и художественолитературни ценности, то крие и част от отговора на поставения въпрос: откъде иде голямата устойчивост на Записките и защо те не останаха просто едно добре написано, живо и темпераментно свидетелство на българските борби и страдания.

По една обща историческа закономерност ценностната устойчивост на Записките се проявява - без това да е парадоксално - в неустойчивостта им, в смяната на отношението към тях. На онова време например дори такива внимателни читатели на Записките и ценители на хубавото в българската литература като Вазов и Пенчо Славейков не отварят и дума за разказваческото майсторство на творбата. И те не са изключение, те са правило, толкова по-красноречиво с авторитета на имената си. Вярно е, че класово-идейното разслоение в нашите предосвобожденски и следосвобожденски борби, многопосочност-та в изграждането на българската интелигенция, пък и ред лични обстоятелства трудно биха могли да направят Вазов и Пенчо Славейков безпристрастни читатели или поне критици на книгите, излезли изпод перото на Захари Стоянов - пък било то и творба, която те нескрито са използували в своята творческа работа и която за тях, писателите, би трябвало да им е близка не само като източник на „суров материал".¹ Да се обяснява обаче мълчанието им единствено с лични страсти, а дори и с някаква по-принципна неприязън, е в историческо отношение много повърхностно, а в нравствено - и малко недостойно.² Не лично, а повсеместно, не случайно, а закономерно е това мълчание и неговите причини можем да формулираме приблизително така:

Тогавашният читател е бил премного подготвен за Записките.

Тогавашният читател е бил премалко подготвен за тях.

Противоречието на тази изходна и по неволя приблизителна постановка е плод на развойната променливост в социалните и художествените измерения, а може би и на диалектически недостатъчно гъвкавите ни понятия, с които ги описваме.

През втората половина на XIX век да се пише на български с някои от главните белези на Записките е било по-скоро правило, отколкото изключение, по-скоро обективна „принуда", отколкото проява на индивидуален и активен избор. Тогавашните автобиографии, спомени, пътеписи, фейлетони, речи, публицистични, дидактични, че и научнопопулярни статии - та за тях синкретичното изложение, кръстосващо общото описание с единични сцени,отвлеченото с конкретното, личното с надличното, вероятното с действителното, образното с безобразието³ е нещо така обикновено, че Записките повече биха изненадали читателя именно ако бяха написани като „рапорт" и „статистически данни".

Неизненадващи с най-видимите си разказвачески свойства, Записките не са изненадали тогавашния читател (поне така, както изненадват нас) и със сходствата си с художествената литература. В общественото съзнание от последните две десетилетия на миналия век разграничителната линия между „изящна" литература и книжнина изобщо е била не по-малко ясна от съвременното ни делене, а мерилото кое е и кое не е художествена творба, е действувало със същата, а може би и с още по-голяма решителност. И според това мерило никому не би (и в действителност не е!) дошло наум да причислява записките към художествената литература, да ги окачествява като роман или роман-епопея. Това положение се нуждае не само от констатиране, но и от по-дълбоко разбиране, защото в него се отразява една от най-сложните закономерности на художествения процес: близостта на Записките с художествената литература е била „недови-дяна" тъкмо в годините, когато тази близост е била значително по-голяма, отколкото по времето, когато се заговорва за художествеността на Записките! Така между Д. Димовия роман „Тютюн" и „най-белетризираните" съвременни спомени отликите са решително по-големи, отколкото между „Под игото" и Записките. (Думата е не за явните тематични и сюжетни сходства, а за повествователната постановка: с голямото си внимание към фактичността и злободневното, с преходите от минало към настояще⁴, с активността си на тълкувател, историк, психолог, с раздвоението между съсредоточено повествование и битова, историческа и пр. осведомителност⁵ повествователят в „Под игото" стои по-близо до тогавашния мемоарист, отколкото днешният романов повествовател до мемоариста.) И все пак по онова време Вазов и читателите му възприемат романа „Под игото" и Записките като принадлежащи на категорично нееднородни повествователни типове, обособени помежду си много по-рязко, отколкото ги виждаме днес. Защо? Отговора можем да потърсим в развойните промени на българската литература - затова и изследвайки промените в отношението към Записките, изследваме и самите себе си като художествен и национално-духовен процес. Още в десетилетието след безвременната кончина на 3. Стоянов в българската литература започват да се очертават развойни посоки, които в областта на епоса можем да доловим в един много дребен, но и много красноречив пример - в начина, по който късният Страшимиров поправя ранни си творби. Страшимиров, започнал творческия си път тъкмо в началото на голямото пречупване към нов тип художествена условност, Страшимиров, един от най-податливите (за хубаво и за лошо!) спрямо извивките на литературния процес, е наистина подходящ пример за настоящата ни цел. И така през 1895 г. той отпечатва творбата си „Освобождение", в която разказва как е бил свален Стамболовият режим в едно село - и разказва с много битови описания, исторически данни, дати, та дори и с точния брой на участниците в събранието. Тази творба носи жанрово подзаглавг „Очерк". А  когато я преиздава през 1922, 1928 и 1932 г., Страшимиров последователно съхранява битовото и фактографичното, променя заглавието на „Някога", а след това и на обобщителното „Целина". Отпада и подзаглавието „Очерк" - в новите условия разликата между разказ и очерк е станала значително по-дълбока. Разказът „Неделчо" излиза през 1895 г. с обяснителното и реално обвързващо подзаглавие „Разказва една стара учителка". Двадесет и четири години по-късно подзаглавието отпада, заглавието се превръща в по-обобщително заглавие „Учителка", като на тези промени съответствуват и промени вътре в текста. През същите промени минава и разказът, носещ характерното за 90-те години фразеологично-обяснително заглавие „Не е сбъркал" и все така характерното с достоверното си обвързване подзаглавие „Из срещи и случки". Двадесет и осем години по-късно, през 1924 г., Страшимиров го преиздава с промени, които още веднъж отразяват целокупната развойна насока в българската литература - към по-ясно разграничаване между достоверност и художествена условност, еднозначност и многозначност, описание в името на собствената осведомителна стойност на съставката и описание в името на по-общи и организиращи и смислови производни. Процесът е единен, макар и не индивидуално всеобхватен. Настрана от него остава един Вазов, който продължава да пише своите „Драски и шарки", „Утро в Банки", своите „скици", „преживелици" и да получава за тях все по-жестоки удари от критиката, която най-будно е усещала разминаването на стария писател с новата насока и най-слабо е можела да види перспективните резултати от конфликта. Започнал от „очерка", „спомена", „разказа на стария опълченец", този процес минава през срещуположната точка на „легендата" и през „Богомилски легенди" на Н. Райнов достига най-голяма яснота в годините на Йовковите „Старопланински легенди".⁶ Тогава идва и времето за нов прочит на Записките...

Нека пак повторим - в мисленето на 80-те и 90-те години разликата между художествена и нехудожественар литература и е била достатъчно ясна (поне толкова, колкото е днес за нас) и според нея романите на Вазов са били именно романи, т.е. художествени произведения, д произведенията на Захари - мемоари, биографии и съответно нехудожествени произведения. Идва обаче ново време, с нови измерения, което започва по новому да чете Записките. Тогава се и оказва, че тази творба не стои толкова далече от своя художествен контекст, колкото е изглеждало в последните две десетилетия на минали век. Големият поврат към внимателно и възторжено отношение към Записките настъпва тъкмо в годините, когато процесът на обособяване между художествени и нехудожествени типове е достигнал най-високата си и субективно най-ясно осъзната точка. Не ще и дума, че в тези години, т.е. десетилетието след Първата световна война, големите национални сътресения от Илинденското до Септемврийското въстание са накарали българина да препречете тази и подобни ней творби с възроден интерес и нов поглед. Промяната обаче надхвърля границите на собствено съдържателния и психологически интерес и в новата.обстановка вниманието към „какво разказва" започва да се уравновесява с вниманието към „как разказва". И въпреки че тези две страни, „какво" и „как", са свързани така неделимо както социалното и художественото развитие може да се предположи, че новият прочит на Записките е обусловен от развоя на българския литературен процес от 80-те години на миналия век до 30-те години на нашия.

Нещата, просто казано, са станали може би така. През последните две десетилетия на миналия век възприемането на творби като Записките е вървяло от художествената литература към нехудожествените типове. В движението към по-ясна обособеност между двата типа и в състоянието на относително по-слабо разграничаване между тях окачествяващата дейност на обществото и критиката съвсем естествено се е стремила колкото може по-точно да очертае границите на художествената литература и колкото може по-категорично да оттласне встрани най-близките и в тоя смисъл „най-опасаните" съседни явления. В светлината на по-сетнешното развитие тогавашната разлика между художествено и нехудожествено се оказва не така голяма⁷, но именно близостта между тях и действуващата вече тенденция към по-строгото им разграничаване разпалва страстта на скрития критически принцип: „Първо да се разграничим!" Това е впрочем всеобщ закон в духовното развитие, многократно потвърждаван във всички векове и народи, препотвърден и у нас. Тогава, в десетилетието след Първата световна война, когато процесът на разграничаване е достигнал връхната си и най-ясно осъзната точка, когато „романът е роман, а мемоарите - мемоари", посоката на възприемане на Записките се преобръща наопаки - от тях към художествената литература и от отликите към приликите им с нея. И за разлика от първия период сега този въпрос се поставя открито и активно, като част от нова художествена ситуация. В такава посока и така открито може да се постави той само в условия на утвърдено обособяване на художествената литература, когато нуждата от „самозащитно" оттласкване вече не е така остра и когато, напротив, изострила се е нуждата от вторично сближаване между художествено и нехудожествено. Новият прочит на Записките обаче не е или поне не е само носталгично-самоуверено връщане на победителя към стари кръвни връзки и прелестта на един литературен момент, който в близко време няма да се повтори - историческият процес не познава пасивните връщания заради самите връщания. Новият прочит е вероятно част от новия повратен развой в българската литература през 20-те и 30-те години, който най-общо може да се определи като вторично сближаване на художествения и нехудожествените типове, а по-конкретно като сближаване между белетристиката и публицистичните видове (напр. репортажа), между лириката и пропагандистките видове; процес, идейно свързан с голямото „олевяване" на българската литература. На нова основа тази връзка продължава и в наши дни и у себе си ние я чувствуваме много по-определено, отколкото у предходниците си преди петдесет години. Големият читателски и изследователски интерес към Записките нима щеше да бъде така голям, ако не ни вълнуваха въпросите на „литературата на факта", на колажното съчетание, на социологичната⁸ и мемоарната литература?...

Ето съображенията, които стояха зад противоречието на постановката, от която тръгнахме - че първите читатели на Записките са били твърде много и твърде малко подготвени да ги възприемат отвъд най-прекия им мемоарно-осведомителен смисъл и функция.

Ако се съди по Записките, литературният момент на тяхната поява е бил благословено време за създаване на такива творби. Такъв е бил той наистина, но само за творци от равнището на Захари Стоянов. Инак за неговите по-малко даровити събратя по перо той е бил достатъчно сложен и труден, криещ много повече опасности от провали, отколкото, примерно, днешният наш момент крие за мемоариста. Относително по-голямата близост между художествения и нехудожествените типове е оставяла тогавашните автори на спомени, биографии, автобиографии пред небивали трудности в избора на разказваческа нагласа и стил. Биографията на Левски например, написана от Ст. Заимов - един много типичен и масов случай, - направо се разкъсва между стремежа към: фактологична точност и легендна постановка и твърде лошо пъстрее в неорганичното кръстосване на всякакви стилови регистри - от фолклорния до бюрократичния стил и от поетизмите до грубите разговоризми.⁹ Същите трудности, макар и значително преодолени, запъват и едно от най-своеобразните явления на оня своеобразен литературен момент - пространните „очерки и спомени" на същия тоя Заимов, „Миналото". Тук смесването между типове, жанрове и стилове е, за добро и за лошо, така сложно и така занимателно, че творбата по право би заслужавала по-жив интерес от учени и читатели.

През първите десетилетия на нашия век с постъпателното обособяване между художествения и нехудожествените типове мемоарите и биографиите също излизат от относителния си кръстопът и тръгват в една от двете посоки. За гравитиращите към художествената литература много симптоматично се оказватмистификационните биографии на поетите от Острова на блажените, силно лирическите, активно фрагментирани спомени на Яворов „Хайдушки, копнения", а вече по-късно „войнишкият дневник" на Людмил Стоянов („Холера"). Що се отнася до спомените и биографиите, тръгнали по другия път, те се пишат със значително по-малки рискове, отколкото по времето на Ст. Заимов, но пък и със значително по-малки надежди да израснат в особено литературно явление...

Време е впрочем да се върнем на не дотам скрития смисъл на това отклонение. За непринуденото, естественото, „самоукото" разказване в Записките се говори с голямо възхищение, но едва ли с чак толкова голямо право. С тези определения ние не само ги хвалим - ние ги и подценяваме. Както се знае и както за лишен път ще се опитаме да покажем, 3. Стоянов не е самоук аутсайдер в тогавашния литературен момент - той е дълбоко в него.А за съчинения като неговите този момент е сложен, изпълнен с множество коварни клопки, в чиито челюсти и досега стоят не една и две тогавашни биографии, спомени, пътеписи. Сам Захари си дава сметка за тях и в честите размисли за хода на своя разказ открито ги посочва и противопоставно ги заобикаля, сам той става тяхна жертва - по-често в биографията на Ботев, по-рядка в Записките. Простотата, непринудеността и на тая творба се гради върху сложен контекст, труден избор на пътя и умело съчетаване на разнородни съставки, които в ръцете на другите биха се разпаднали и наистина неведнъж са се разпадали. При това нещата имат не само тясно историческа страна и не е нужно човек да познава тънкостите на тогавашния момент, за да почувствува творческия подвиг на 3. Стоянов; своите превъзмогнати трудности и извоюван успех творбата носи в себе си за всеки читате. от вчера и днес.

Горните сбити наблюдения подсказват донякъде защо в наше време изследването и оценяването на тези свойства се канализира във въпроса, дали и доколко тези свойства са свойства художествени, който пък от своя страна естествено продължи във въпроса, какъв е жанрът на Записките и са ли те или не са художествена творба. Горните наблюдения подсказват обаче и още нещо - че този въпрос е труден или поне пообъркан, защото свойството художественост е исторически подвижно и защото към Записките се прилагат поне две различни негови измерения. През последните петдесет-петдесет и пет години - а в тях едва ли може да се намери значителен български стилист и литературовед, който да не е посветил на Записките поне кратка статия - въпросът „за" и „против" художествеността на Записките получи три основни разрешения: че те са; че не са художествено произведение и, трето, донейде компромисно, решение, че носят само отделни художествени свойства. Тълкуването и оценяването на Записките върху мерилото на художествеността изглежда закономерна и нужна стъпка за съвременното ни мислене. За възможностите ми обаче това е задача откровено непосилна, а за разбиранията ми - откровено прибързана, поради което ще си позволя да разгледам някои основни разказвачески свойства на Записките в светлината на основните закономерности на разказването, без да търся на всяка цена и във всеки случай преки съответствия или несъответствия с художествеността. Спецификата и силата на тези свойства, както мисля, може да бъде разкрита на първо време и без намесата на художествени мерила. И едва в края ще се опитам да въведа резултата от направените наблюдения в руслото на въпроса са ли Записките художествена творба и какъв е техният жанр.

II.

Как разказва Захари Стоянов в „Записки по българските въстания"?

„Какво" и „как" са два пласта в целостта на разказването, неделимо, но и противоречиво свързани помежду си. Представата за Записките като естествено, безизкуствено, а то ще рече и като безконфликтно в организационен смисъл разказване едва ли е най-добрата изходна точка за тяхното четене и анализиране. Пред нас е творба, която израства върху много широк кръг разказвачески противоречия, повечето от които тя открито назовава и активно раздвижва. Спояването на тези разнопосочни и противоречиви сили в единно цяло е първата изява на прехода от „какво" към „как". Освен това под въпроса „как разказва", ще разбираме това, което се разказва, но не в прекия му и първичен смисъл, а във вторичните, производните, неназованите значения, които органично и противоречиво израстват чрез взаимоотношенията на изходните съставки и без които Записките вероятно щяха да изпълнят предвиждането на Вазов и да останат „склад за сурови материали". Заговорвайки за особеностите на парадигматичната организираност на творбата обаче, нека от уважение към нейния автор и нейния дух побързаме да се спуснем върху по-твърда и предметна основа.

На равнището на изходния смисъл Записките разказват важни и внушителни неща за българина, за човека и народните маси, за свободата и робството, за величието и падението. На следващото равнище отделни, най-често ключови, единици на разказа се спояват в нови цялости, които действуват със своето неназовавано, но обективно присъствуващо в текста и действуващо в една или друга степен на читателя значение. Ето един малък начален пример. Средищен миг в прелома от роб към борец е представлявала тогавашната въстаническа клетва - миг трепетен и величествен, описва многократно и наложен като ключов в творбата. Много скоро сред героичното опиянение обаче на разказвача и на някои други въстаници се налага да се кълнат още веднъж - но вече не сред верни другари, а сред конекрадците и разбойниците в ловешкия „парцал-кауш", не върху кама, револвер и кръст, а върху прословутата „зелена паница". И не мъжественото „заклех се" завършва втората им клетва, а гърлестият хохот на хапузарите, възхитени от дебелашката си ориентална шега... Грозотията на тази втора клетва и нейния „контекст" е такава, че човек трябва да има духовната; сила и вековната изобретателност на разказвача, за да може донякъде да я преразкаже. Същинската сила на неговия дух и на неговата творба обаче е в обединяването на девет главоломно различни клетви в рамките на един разказ. Клетва пред вяра и народност в навечерието на великата борба, клетва в позора и безсилието на погрома: съчетаването на тези характерни, набиващи се в паметта на всеки читател мотиви става източник на богати надредни значения и внушения, ценни със смелото обхващане на многоликостта на човека, на неговата борба и още по-ценни с присъединяването си към основната; смислово-структурна насоченост на Записките. Никъде в своя ход творбата не свързва открито двата така сходни и така противоположни епизода, но това мълчание е показателно само за начините, по които Записките постигат внушенията си, не и за съмненията съществуват ли тези връзки обективно или не. Този тип обвързаност между несъседни, различни и противопоставни епизоди е широко проведен в творбата и в следващата част на статията ще посочим някои от най-силните и очебийни случаи.

Другата важна разказваческа особеност на Записките също се корени в отношението между казаното и неказаното - вече в буквалния смисъл на думата, функционална доминанта на Записките е достоверността, а водеща сила в хода на разказването е ходът на действително станалите събития. Или припомняйки си едно от ключовите места в Аристотелевата „Поетика" - съпоставката между история и художествена литература, - можем да допълним, че Записките разказват за неща, действително станали, а не за това, което би могло да се случи „по вероятност или необходимост". Колкото и ясно да е наложена обаче, достоверностната доминанта не предоставя на събитията и само на събитията да определят какво ще бъде разказано. Успоредно с подчинението пред събитийния ход в Записките действува още една разказваческа линия, линията на подбора: буквално от първата до последната дума тази творба носи значението, че разказаното в нея е подбрано и извлечено от много по-широкия кръг на премълчаното, че много още би могло да се разкаже и много още - да се премълчи. С една дума, носи значението на активен, преодоляващ противоречията си целенасочен подбор. Разнообразни са начините, по които Записките пораждат това значение, и на някои от тях а;е се спрем на по-нататъшния си разбор. Засега ще побързаме да наблегнем върху нещо по-принципно. Пасивният подход към творбата - за жалост твърде разпространен - би оценил горните примери приблизително така: полагането на клетва от революционните дейци е било факт, безобразната лъжеклетва в ловченския затвор е била факт, разказвачът, верен на истината, ги е разказал и в това няма нищо особено, т.е. няма субективна насоченост, няма производни значения, няма взаимно осмисляне между двата епизода. Такъв подход може да е адекватен за повечето мемоарни произведения - именно за ония, чиито амбиции не отиват по-далеч от добросъвестната осведомителност. Спрямо Записките обаче той е един вид читателско и аналитично престъпление. В тази творба непрекъснато действува скрито, а в много случаи и разкрито от разказвача трептене в подбора кое да се разкаже и кое не; в тази творба се разказват неща, включително и епизодът със зелената паница, които сами носят значението, че биха могли   да бъдат премълчани и все пак - за чест на автора! - не са премълчани; в тази творба има голяма сходна и противопоставителна близост между ред ключови места, има много голямо, непознато за „обикновените" мемоари и „разсредоточаване"в целите на разказа. Ето защо в тази творба се кръстосва собствената осведомителна стойност на разказаните реални събития с вторичните им значения и с производното осмисляне от взаимодействието между тях. И тъй като за разлика от З.Стоянов не можем да устоим на изкушението да цитираме „Гетя", ще допълним, че тази осмисленост на разказаното дава право да отнесем към Записките принципа, който е следвал немският класик в автобиографичните си книги: „Важното в отделния факт от нашия живот е не неговата достоверност, а това, че той означава нещо."¹⁰ Разбира се, при цялата му привлекателност тоя цитат не е дотам точен спрямо Записките, защото тяхната сложност и богатство се крие в съчетаването между преките достоверни значения и вторичната осмисленост - съчетаването, а не подчиняването на първите пред вторите.

Достоверност и подбор в разказването са неща от различен порядък и не се изключват взаимно, защото непълнотата на дадено описание не води до неистинност на това, което е казано в него. По един белег обаче те решително си противоречат и, най-просто казано, това е противоречието между пристрастност и безпристрастност. Никоя мемоарна творба не може да заобиколи въпроса, какво да разкаже и какво да премълчи, доколко откровено да изяви „пристрастията" на разказвача и доколко хладнокръвно да остави фактите „да говорят сами за себе си". В Записките противоречията в тези две двойки (подборност - пълнота, анонимност - оценъчна активност на разказвача) достигат острота, каквато не съм срещал в друга мемоарна творба. И може би това е една от причините, поради която не съм срещал и по-добра мемоарна творба от тях.

Следващата важна черта в разказваческото своеобразие на Записките е пряко продължение от предходната: непрекъснатите търсения в подбора на разказвания материал са обратимо свързани с търсенията в целевата насоченост на разказа. Най-очебийна, но далеч не единствена тяхна изява са конструктивните колебания кое е първостепенно и кое второстепенно в ценностно-функционалната система на творбата. Сам разказвачът многократно споделя напрегнатата многопосочност в разказването си, с нея дори той въвежда читателя в обширното си произведение: „Преди да започна разказа си, съответствуващ на заглавието на настоящата книга, аз моля читателите си да имат минутното търпение и ми позволят, за да ги запозная с някои предварителни обстоятелства, некасаещи се до главния предмет на книгата" (I, 29)¹¹. Размислите му върху посоката на разказа, извиненията му пред читателя, че се е отклонил от „главния предмет", обещанията, че ще бъде кратък (които за щастие той не изпълнява), изпъстрят Записките буквално от първото изречение, това обаче не е само формална дан към широко разпространената тогава и позабравена днес „авторска учтивост!" Открито назованите колебания в посоката, темпото, функцията и жанра на разказването изявяват най-скритата същност и своеобразие на Записките. В тази величествена, проста и загадъчна творба могат да се наброят от петнадесет до двадесет разказвачески типа и изказови постановки (което и прави безбожно трудни опитите да се определи нейният собствен жанр). Широтата на погледа, житейската и национална „енциклопедичност" са първите, но не и единствените положителни спътници на това разнообразие. Отделните типове и постановки се наслояват една върху друга - често на основата на приликата, но още по-често на контраста и активното отрицание, което сам разказвачът „разконспирира" в множеството си самонаблюдения от рода на „аз не пиша рапорт", „аз не пиша пътепис", „аз не пиша отчет", „аз не пиша сладникав роман". Какво се поражда в това наслояване? Очевидно голямото разнообразие - така живо, напрегнато и динамично - е не само пряк изразител на страстния борчески патос и смелото съчетаване на противоречията и противоположностите в Записките; то има и собствена стойност, то само по себе си се включва в единството на творбата като активен аналог на кипя: щото жизнено богатство, обхванато от творбата. Друга важна последица от всичко това е, че в своето наслояване и сблъскване едни разказвачески типове и постановки биват потиснати, осмени, отхвърлени и чрез своето пречупване дават сили на другите, утвърдените. И най-сетне този напрегнат динамизъм превръща Записките в „творба в действие", творба, която смело застава пред многообразието на света и богатството на разказваческите възможности и постига себе си като резултат, пък и като, жанр в процеса на търсенето, отхвърлянето и утвърждаването.

Дотук нахвърляхме проблеми от три главни страни на разказването в Записките: подбор, съчетание, групови сходства (тоест проблеми от нейната семантика, синтагматика и парадигматика, ако решим да се изразим според, както казва Захари, „учените глави"). Идва ред да споменем още една важна страна, която друг подход към въпроса, „как разказва", би поставил, и може би с право, на първо място: езиковия израз. Стилът на Записките е лек за четене и труден за анализиране, рай за читателя и ад за изследвача. Неговата естественост, както я наричат, е способна да обезкуражи всеки помисъл за аналитично сондиране в тайните му. Тази естественост или тази простота обаче е само крайният и само повърхностният резултат от такова кръстосване на различни и противоположни стилови пластове, каквото няма другаде в българската литература. По-горе подхвърлихме, че в Записките се редуват, наслояват, противоборствува от петнадесет до двадесет разказвачески и изказови постановки. Толкова, ако не и малко повече, са стиловите пластове, включени в тях! Богатството на един много стар и новопреобразуващ се национален език звучи в тях с мощна многогласност, овладяна от тънък познавач и вещ майстор - от църковнославянскше архаизми до най-модерните езикови въведения, от възвишената ораторска патетика до пиперливото просторечие, от предметната конкретност към мисловната отвлеченост, от диалектизмите до специализираните професионални и социални стилове... Към всичко това се прибавя с нова сила съотнасянето на българския език с езика на други, съседни и несъседни нам народи¹², което е проведено както на стилово, така и на междуезиково равнище и което окончателно приобщава стиловото многогласие на Записките към техните усилия да обхванат разноликостта и противоречията на света в скритата събирателна точка на образа на разказвача. Защото чудото на това богатство е не само в широтата му, но и във вътрешно постигнатото му единство. Петнадесетина разказвачески постановки и още толкова стила, сблъскани, съчетани и уравновесени н нов еднороден резултат - тук е, мисля, изходната основа на стила на Записките. Линията, подхваната от Боян Пенев¹³ и ревностно поддържана и до днес - линията на „непосредността" и „простотата", - е само едната страна на стила на творбата и вървенето само по нея ще ни доведе до едностранчиви изводи и до неправилен, подценяващ читателски подход. Изследователското съчетаване на двете линии обаче е задача дяволски трудна, с която настоящата статия не ще дръзне да се нагърби.

Опрени върху полувековните усилия на нашите изследвачи, както и върху поуките от досегашната им работа, набелязахме някои от важните разказвачески особености на Записките. Сега ще се опитаме да придадем на тези схематично нахвърлени идеи повече убедителност или поне повече конкретност и яснота.

III.

Разностранна творба, възхитено упреквана и от най-страстни поклонници, че е „гениално подреден хаос", Записките умело се изграждат като цялост върху разностранността на следното триединство: разказвач, богато и контрастно разнообразен като личност, води разказ, богато и контрастно разнообразен в своите посоки и средства, за събития, които са били (и които разказвачът е успял да ги види такива!) богати и контрастно разнообразни по облик и същност. Всяка от трите съставки е разнообразна и многопосочна, всяка от тях се разсича от много остри противоположности, но въпреки това, по-точно, благодарение на това, на взаимното съответствие между тях творбата израства в единство, което може и да не е гениално, но в никакъв случай не е хаотично. Това е единството на вникването и обхващането на многостранната природа на човека, на големите социални и национални движения с техния полет и погром. Това е единство на духовна мощ и разказваческо умение, намерили в творбата събирателната точка помежду си.

Ето малък пример как Записките обхващат пъстротата на света и речта и как намират човешко и разказваческо равновесие и между най-остри противоположности. На Оборище спорът около пълномощията на Бенковски се е разгорещил докрай и буквално трепти върху страшния и патетичен ръб между въодушевлението и неочаквания провал. В този миг „Бенковски се покачи на едно възвишено място, изтегли саблята си, което той правеше завинаги, щом има да се решават някои трудни въпроси..." Войводата, цял разтреперан, се провиква към селските въстаници и на всекиго очите бяха обърнати към разярения оратор, който приличаше в това време на свръхестествена сила. И готвачите даже, с една ръка на ножа отгоре, а в другата с лъжицата, взеха ред най-отзад" (I, 465). Блесналата във въздуха сабя на вожда и лъжиците на готвачите - ето обхватните точки на тази потресна сцена, една от най-величествените в Записките и новата българска история! Така разностранно вижда света разказвачът, така изненадващо събира в разказа си единици от различни и трудносъвместими ценности, така разностилово (в добрия смисъл на думата) гради изказа си.¹⁴ В това разказване обаче главоломният преход от патетичното към прозаичното остава спокоен и уравновесен - той не завършва с издявка, насмешка, нито дори с открита ирония към някоя от двете страни, както обикновено стават в подобни случаи. Скокът от юнашката сабя към готвашката лъжица е омекотен като скок от високото към ниското чрез изразеното в него значение, че всички без изключение са се стекли около Бенковски. В допълнение на това долната точка на скока, готвачите, също не е едносъставна: още с първото поменаване на прозаичната потребност да се изхранят стотиците родолюбци, събрани на Оборище, се казва, че готвачите са се въртели край казаните с пушки на гръб и с дълги ножове в поясите, защото са искали да покажат, че и те са „бъдещи борци за освобождението на своето отечество" (I, 455). Опрян върху това затрогващо съчетание, по-сетнешният скок от юнашката сабя до лъжицата минава и през въстаническия нож („с една ръка на ножа отгоре, а в другата с лъжицата") и без да губи широтата и остротата на съпоставката си, добива смисъл, много по- дълбок и човечен от насмешливия гег¹⁵ „сабя - лъжица". И най-сетне отсрещната точка на прехода, Бенковски, е също такова съчетание от противоположности, каквито са и доброволните, малко комични и много трогателни, посвоему велики в разноликостта на света - от величието до падението, от великото до дребното, от покъртителното до смешното, съчетавани не само като едноизмерни, но и като вътрешно противоречиви единици. И макар че в Записките множеството подобни съчетания (често имат по-драстичен завършек - трагизъм, лют сарказъм, хаплива издявка, присмех, откровена ирония, - творбата като цяло води към внушения, сходни с тези на горния пример. Светът, внушават Записките, е пъстър, противоречив и изкушава да бъде изживяван сантиментално и цинично, борчески и пораженски, сълзливо и насмешливо; и като излага силата на тези „изкушения", творбата ги надделява и ги сумира в разбираща, човечна ирония и самоирония. Под грубоватата повърхност на Записките се крие най-мъдрата творба на 3. Стоянов и една от най-човечните книги в българската книжнина.

Както пролича и от последния пример, голямата раз-ностранност в подбора се изявява върху различни смислови пластове и композиционни единици на творбата: назоваването и краткото словосъчетание (синтагмата)¹⁶, изречението, епизода, отделните епизоди, по-обширните събитийни отрязъци, трите тома - и така до основните смислово-идейни съставки на Записките.

„Не говоря за вътрешната борба, т.е. революцията в областта на червата" - така говори разказвачът за тежките мигове на глад и теглила от тъжното ходене по мъките из Стара планина (II, 205). Така говори за глада разказвачът и деецът, за когото думите „борба" и „революция" само до преди няколко дена са били - и продължават да бъдат - свята идея и действие! Едно широко използувано и преди, и сред Освобождението иронично съчетание прозвучава тук неочаквано обновено и силно. „Революционни сигнали" се разнасят например и от корема на Алековия герой, който докрай остава верен на принципа си да не си дава париците бадева по ресторанти¹⁷, но един е буржоазно-героичният контекст на тези разкази, друг е той в творбата, която е посветена на най-прочутото от всички български въстания и чиито най-светли страници са изпъстрени с думите „борба", „бунт", „революция". И не кощунствена подигравка носи това смело съчетание, а духовната сила на разказвача и съзнанието, че човешкото същество може да изпитва не само благороден глад за свобода...

Същите разностранни съчетания откриваме и в следващата по-голяма единица - изречението. Изречението в Записките се огъва между различни смислови насоки и ценностни измерения и читателят всеки миг може да бъде издигнат нагоре или рязко спуснат надолу, да бъде поведен в една посока и изненадващо изведен в друга. Това е изречение, което в миниатюр отразява цялостния облик на Записките.

В представителен дял случаи пречупването се извършва в края на изречението - там, където мисълта е утвърдила своята посока и тон и където съответно ударът от поврата става особено осезателен: „Той, каймакаминът, с още няколко души ефендета, чакаше на крака пред конака на стълбите, гдето ние му се представихме боси, със синджирите на вратовете, парадно" (III, 164). Това заключително „парадно", макар и и стилово подсказано още в иронично-официозното „ние му се представихме", идва като изненадващ удар, събрал комизма на ориенталската официозност и трагизма на мъчениците в духовно силен ироничен възел. Поантовият строеж - защото в случая имаме работа именно с поанта - е типичен за строежа на изречението, а по-нататък и на епизоди, подг.лави и глави в Записките. Устойчив спътник на иронията през вековете, поантата влива много сили и в най-дълбоко ироничната българска книга.

В друг тип изречения пречупването се извършва в средата на изречението, с една или друга форма на вмятане, след което изказът се връща в началната си посока и тон - например: „Тоя отдел съставляваше пехливанското тяло, т.е. гладиаторите, казано учено, които нарочно бяха дошли от околните села да увеличат удоволствието на панагюрци с трошенето на собствените свои кости" ( I, 424). И тук, както и в предишния случай взаимно се иронизират ниският, грубият, ориенталският пласт и нововременският, официозният¹⁸ или интелектуално издигнатият пласт. Това пречупване вътре в изречението съответствува точно и органично на общия ход на разказването на Записките, от кратките епизоди до отношението между трите тома.¹⁹

Сред многото похвати, които огъват и „разнопосочват" изказа на Записките, особено характерно - и пленително! - е сравнението. Захариевите сравнения... Тяхната изобретателност, предметност, комичност е достоен продължител, а може би, за жалост, и завършител на една стилна линия в нашата възрожденска книжнина. Но в тия сравнения има и нещо друго: много често употребявани, много често и еднотипни²⁰, по правило рязко преувеличаващи, до гротескност, те се налагат като един от ключовите организатори на изказа, като „речев жест" (срв. с фолклора) и най-сетне като дейна съставка в строежа на една творба, чиято стихия е в много широките и смели съпоставки. Що се отнася до разглеждания сега въпрос - разностранността на света и описанието в Записките, - сравнението дава приноса си в две главни насоки: чрез обхвата на съставящите го единици и чрез общия си „разсредоточителен" ефект.

Сравнението казва, че два предмета си приличат по едно или, по-рядко по няколко присъщи им свойства. Приликата по отделни свойства, разбира се, не означава, че те трябва да си приличат и като цяло; напротив, тази прилика по обратен път подчертава евентуалните различия между тях. Тази потенциална д воя кост на сравнението е използувана в Записките със замах. Единици от противоположни ценности и стилни равнища се оказват изненадващо събрани в границите на кратък сравняващ израз: „Републиканската му шапка бе цъфнала като неузряла още зелка" (II, 223), подгорялата калимавка на отец Кирил „приличаше на бръснарски тас" (II, 269). С уравновесителна сила, така типична за Записките, идват сравненията в обратна посока, от ниското към високото. Ето описание на ужасията в ориенталския затвор: „Дълбоката тишина, която владееше измежду затворниците, придаваше още по-голяма грозотия на техните полуосветени лица. Трима-четирима турци с големи чалми и с чибуци стояха най-близо до ламбичката и тържествено отпущаха кълба дим из уста и нос, който се виеше над главите им като венец. Светлината на тая малка ламбичка никак не достигаше на противоположния край, гдето така също имаше хора, на които светеха в тъмнината само цигарите и чибуците, като звезди" (III, 78). В това съчетание от трепетен ужас и насмешка тютюнджийските атрибути на хапузарите са сравнени с венци и звезди - и двете от твърде далечен предметен свят и противоположно стилово равнище, и двете в еднаква, епифорна позиция в изречението, което подчертава и без това силния поврат. (Нека си припомним този пример и когато се заемем с въпроса за антилитературността на Записките.)

Наред с обхвата на съставките си сравнението действува и като цялост, като речев акт сам по себе си. По своята същност сравнението не е най-прекият, най-пестеливият изразен път - в него изказът прави повече или по-малко дълъг асоциативен скок от важното в посоката на разказа към нещо повече или по-малко странично. Така то губи в пестеливост и еднозначност, но богато възмездява загубата с ред други свои достойнства. В Записките тази разширителна, раздвоителна и забавяща функция на сравнението е разгърната много нашироко, но особено ярко действува тя, когато в най-решителните точки разказвачът намира сили у себе си и в разказването си да отмести мисълта встрани и изгради силно духом иронично двугласие. Ето кратки примери, показателни за човека и разказвача. Страшният Хасан ага се разпорежда да донесат пет-шест тояги, за да почне дивашкият побой над Захари. „Наместо пет-шест тояги, продължава разказът, те донесоха само една, но такава, с каквато заарски-те бакърджии си товарят конете. Боже помози! - каза Хасан ага и почна да удря с тоягата, която стискаше с двете си ръце, като че цепеше сухи храстови дървета" (III, 21). А в страшния миг на залавянето му, в който, по собствените му думи, „забравих себе си - език и ум онемяха", разказвачът все пак не забравя да хвърли поглед и върху гостоприемния си стопанин, бачо Стойко, и не „онемява" дори в този миг, а отвежда изказа в далечна и емоционално противоположна, присмехулна посока: „Помня само, че ченето му започна да трака, като кога коват воденица" (II, 365).

Както се вижда, в едни случаи биват сравнявани неща, които „праволинейното" мислене не би сравнило; други случаи се употребяват сравнения в мигове, когато на „праволинейното" мислене не би му било до сравнение, а в трети, може би най-честите, се прави съчетано и едното, и другото. Така сравнението се налага като деен изразител на един от двата основополагащи принципа в строежа на Записките - съпоставителността. По-ната-тък, средно голямо като речев отрязък, то играе роля на естествена преходна единица към по-общата подвижност и изменчивост в посоката на разказване.

Една от следващите единици на това по-общо развитие е епизодът.²¹ В неговите неголеми граници разказът също така продължава да се огъва между различни посоки и ценностни измерения, както върши това в границите на изречението и в границите на по-големите от епизода , единици. След драматичния епизод на Оборище (движението от сабята на юнака към лъжиците на готвачите) нека сега се спрем на епизод с предимно обратна посока - поп Груйо повежда четата. „Както виждате, случаят бе твърде сгоден за свещеник Груя, за да продаде един чалъм, а особено като знаеше, че измежду депутатите имаше мнозина негови събратя-свещеници" (I, 448). Следва човечно-насмешливо описание на мирската суета, с която се притъкмява юначният свещеник, след което разказът отново ги обединява с дружината: „Дружината запя бунтовен марш и последва поп Груя, който стъпи най-напред в Оборище с кръста в ръка." И тук в разказа се изтръгва едно от редките, но вече с извоювана искреност възклицание: „Блажени минути!"... Няколко реда делят началото на епизода от края, няколко реда водят от усмивката над юнашките чалъми на светиня му до това разтърсващо възклицание. Величественото народно събитие в неговите най-величествени мигове отново е описано в обхвата „от великото до смешното", в стиловия диапазон от иронично разговорното „продаде един чалъм" до „бунтовна песен" и „блажени минути". Но нека още по-решително наблегнем, че преходите, безспорно резки и обхватни, са и подготвени и че участвуващите единици не са просто еднозначни, а са вътрешно многопосочни - в суетливото перчене на отеца има и много героично възмогване, а издигането на мисловно-емоционалната вълна към заключителното възклицание не се превръща в наивен плакатен ентусиазъм, защото зад него стои силата да се види и обратната страна на па-тетиката и героизма.

На същия принцип - разностранност в подбора, съчетаването и оценката - се гради и връзката между отделните епизоди. Епизоди, важни и маловажни, героични и погромни, комични и трагични, възвишени и дребнави, лични и масови, се редуват и оформят може би най-многостранното разказване, създадено на български език. В по-широките мащаби на тези връзки вече определено се очертават две качествено нови черти на Записките.

Първата от тях е конструктивното противоречие между императива на описваната реалност и свободата в подбора и междусъбитийната постъпателност и задържането върху безсъбитийни описания. След тревожното затишие на първия затворнически ден на Захари в Троян, повеждат го в глухата безпросветна нощ - накъде и за какво, неизвестно. Вледеняващият трепет на неизвестността удължава психологическото време на мъчителното влачене на букаите по тъмните конашки стълби. А след това го тикват в една ярко осветена стая, в която, по ироничното му подмятане, се е сбрал цветът на турската власт в Троян, разказвачът спира постъпателния ход на разказа и подхваща смешно, наистина много смешно описание на този „цвят". По-нататък разказът плавно преминава към краткия разпит и... животинския побой, продължил с кошмара край реката, под излъска-ния нож на башибозука, и завършил с краткотрайното успокоение обратно в затворническия яхър. Подобни преходи между разказвачески покой и движение, съпроводени в случая и с преходи между ужасното и смешното, лежат в основния строеж на Записките. Така духовната сила и свобода на разказвача се слива с активността на разказа му към състава и хода на събитията, които той моделира „по свой образ и подобие", т.е. разполага ги в редуването на житейски и разказвачески противоположности.

Втората (втора и по важност) последица от това редуване е: в Записките има ритъм, разказвателен ритъм, който започва с по-кратки вълни, а те, наслагвайки се една върху друга, обхващат постъпателно цялата творба с нейните три главни части (томове). Принудителното бездействие на Захари на гара Харманли, ненадейното му включване в апостолската дейност, престоят ме в Пловдив, агитацията по селата, срещата с Бенковски, денгубенето в манастира, връщането при Бенковски, отиването на Оборище - в тази последователност например, в основните й линии, а и в отделните й съставки, развитието е ритмично, напрежението последователно се усилва и отслабва, забавянето и избързването, извисяването и снижаването последователно се редуват. И този ритъм е ценен не толкова сам по себе си (макар че неговата естетическа и разказвателно организираща роля не е редно и да се омаловажава), той е ценен като част от пъстротата на описания свят и многопосочието на разказа, ценен е като съпътствуващо средство за тяхното внушаване.

А има ли, време е вече да се запитаме, в тази пъстрота някакъв обединителен център и можем ли по силата на модата или на сериозна вътрешна убеденост да обявим Записките за полифонична творба в Бахтинов смисъл на думата?

В широтата и дързостта на своя подбор Записките са сплели снопове от различия и противоположности, едното изброяване на които не би се побрало до края на тази статия - безбурна робска „идилия" и революционен кипеж, полети и падения, индивид и маса, идеализът и практицизъм, турците като абстрактна тирания и турците като непосредно изявяващи се личности, интелигенти и неуки, сантименталност и коравосърдечие, самопожертвователност и себичност, човещина и зверство, трагизъм и комизъм... Нека впрочем се спрем - нито ще смогнем да ги изброим, нито пък ще добавим нещо ново към казаното досега от българската „захариана". Ще наблегнем само върху едно: различията и противоположностите проникват и в най-малките единици, събитийни и разказвачески (което се опитахме да покажем по-горе на синтактична основа). Тази атомарност на Записките се проявява особено ясно и решително у двамата главни герои на творбата - Бенковски и героя-разказвач. Осмисляйки разностранността в изобразяването на Бенковски, човек се изкушава да си припомни думите на Русо за „Успоредните животописи": „Плутарх е имал ненадминатия дар да рисува великите люде в дребни дела." Изкушението обаче бързо отминава и на фона на тази може би вярна за Плутарх мисъл още по-добре се откроява сложността и богатството в разказването на нашия мемоарист. Принципът „великото в дребното" е наистина твърде елементарен за една творба, която гради всяка своя що-годе голяма единица комплексно, вътрешно противоречиво, а описвайки своя най-велик герой, във всеки миг равностойно съчетава възхитата със скептицизма, необикновените измерения с дребнавото. У този Бенковски няма просто „велико", проявявано в „дребни дела", а има неделима, взаимно проникната комплексност. (Тази атомарност ни настройва крайно скептично към опитите да се разделят описаните в Записките турци на „добри" и „лоши").

Атомарното единство на противоположностите се проявява още по-ясно (а за изследвача още по-объркано) в образа на героя-разказвач. В това, което с лекота наричаме Захари Стоянов в Записките, са обединени три различни съставки. Първата е личността, човекът, овчарят, апостолът, затворникът. Втората е разказвачът, водачът на разказа, който описва личностите, събитията и собствената си личност, името на която той многозначително премълчава. Третата е образът на разказвача, събирателното единство на първите две съставки, а и на цялата творба, неназованият обединителен център, който изгражда целостта и сам се ражда в нея. Първата съставка е обект, втората е средство, а третата е цел на разказа. За хората, които отбягват усложненията и предпочитат да поставят пред тях думата „излишни", това трояко разлагане на общото понятие „Захари Стоянов" ще бъде на-силена приумица, но за хората, които се стремят да проникнат в тайните на Записките, то, право или криво, поне с принципа си обещава да даде по-добри плодове от недиференцирания подход към „овчаря-писател". Изисква го самата творба, подсказват го някои от досегашните нейни тълкувания.

Говорейки за разликите между герой и разказвач, имам пред вид не само простото отстояние във времето между преживелиците и воденето на разказа, не само разликата „аз преди - аз сега". Думата е за сложното отстояние между личността и разказвача, между обекта и субекта на разказа. В хода на Записките това отстояние постоянно се съкращава или увеличава, но навсякъде остава отстояние. Разказвачът наблюдава себе си и извът-ре, и отстрани, наблюдава се като в огледало, описва постъпките си като свои и не свои и много често, особено в решителните мигове, се изненадва от самия себе си. Към досега изброените прояви на раздвоеност и многопосочност в Записките се прибавя следователно още една. Дистанцирането между герой и разказвач е ядрото на нравствените, идейните и структурните белези на творбата, в него е смелата разностранност на самоописанието, която смайва и пленява читателя, в него е и обединителната линия между трите дяла на Записките. В това дистанциране личността на Захари Стоянов с нейното развитие, с нейната сила и слабост се превръща в събирателна точка за развитието, силата и слабостта на цял един народ. Творбата, която описва началото, възхода и провала на две въстанически години, започва с мрака на котленс-ките овчари и техния млад събрат, а завършва по същество със същия този човек, който, след като е бил революционен апостол, се е самопринизил до такава безличност, че началникът на пловдивския затвор и за миг не се поколебава в кое отделение да го „настани". Ето защо личността на Захари Стоянов е не само събирателна, тя е още обяснителна и изкупителна. На своето рамо той е понесъл не само кръста на борбата и страданието, но и голямата отговорност на риска във възмогването и падението. Представен като обикновен, среден човек, обек-тивирано, а не егоцентристично, той най-напред чрез себе си и съдбата си - от овчарските къшли през възторга на Оборище до пловдивския цигански кауш - обяснява и „отговаря" как е започнало всичко това и как се е стигнало и до победите, и до погромите. Чрез дистанцирането си разказвачът върши това, което свещената клетва е изисквала от него, въстаника, да извърши с оръжие в ръка. Налице е вторична писмовна саможертва, която по своето нравствено величие и по-нататъшно въздействие застава до подвига на Левски, Каблешков, Кочо.

Раздвоеното единство между герой и разказвач ражда третата съставка на традиционната цялост „Захарий Стоянов" - образа на разказвача. Това е най-дълбинната единица в творбата, която обединява разказвача, героя и целия останал свят, която гради целостта и сама израства в нея и чрез нея. Това е човешки образ, който е свързан, но който далеч не е тъждествен със самоназоваващия се разказвач, нито пък с реалната личност Захари Стоянов, каквато я виждаме в Записките и познаваме от останалите й изяви и мненията на съвременниците. Създаденият от творбата образ на разказвача противоречи на описания в нея жеравненец и въстаник както по-общото, по-комплексното, обединяващото противоречи на по-частното. Този човешки образ е по-обхватен, по-мъдър, по-уравновесен и от разказвача, и от всички други описани личности, включително и Захари Стоянов. В широко подбрания свят на Записките отделните единици се сблъскват и съчетават всяка със своята правда и убедителност, която разказвачът оценява с човечно разбиране, подсказвайки или откровено казвайки „и едните, и другите имаха право". В по-дълбокото уравновесяване на това многогласие обаче се ражда едногласен обобщителен образ, който вече не дава право нито на „едните", нито на „другите". Това е идеален образ на човек усреднен, но усреднен не в посредствен, а в синтезен и философски просветлен смисъл, който е събрал в себе си крайностите на човешката природа - от добротата до злобата, от страха до безстрашието, от нетърпимостта до търпи, мостта и пр. - изживява ги и ги надмогва с разбираща насмешка и траен стремеж към събирателна човешка устойчивост. И първа, но не и последва крачка в този стремеж е скромността, с която се е самоизобразил 3. Стоянов. Старото правило, че в сполучливата книга авторът надхвърля себе си, се потвърждава и в. Записките. И ако съпоставката между жизнелюбивия балканджия и стария мъдрец, вдигнал спокойно чашата с отрова, може да смути всички ни, в неговото разказваческо превращение има нещо много сократовско. И не толкова в иронията му или склонността към самопринизяване е това сократовско, а в някои по-същностни черти на стария мъдрец - поне както ги е видял Монтен: „Сократ не представя човешката душа възвишена или премного надарена. За него тя има едно главно свойство: здравето, пълното със сила и просветленост здраве. Със средства, прости и естествени, с образи, всеобщо достъпни и разбираеми, той разкрива пред нас не само най-присъщите на човешката природа, но и най-възвишените принципи на поведението и нравите, познати ни от изпокон време. Нищо не заимствува той от знанията или от майсторството и най-обикновените люде виждат, че той ги учи на нещо, що е по силите им и възможностите им, че идва и при най-изоставащите, че се спуска и до най-дребните. Наистина велико добро стори той за човешката природа, защото й показа какво може тя сама по себе си."²²

Но нека се върнем на първия основополагащ принцип в подбора на материала, композирането и осмислянето на разказа - съпоставителността (вторият, изглежда, е метонимичният, цялото чрез частта и обратно). Съпоставката между сходни и противоположни разказвателни единици се извършва било чрез прякото им композиционно съседство, било, когато са отдалечени, чрез силни смислови връзки, било чрез прякото им и открито назоваване. В Записките, както и във всяка сполучлива мемоарна творба, тези съпоставки съчетават императив на реалността с активността на разказвача; и най-ясно личи това в третия, открито посочения тип връзки. Сред тях е връзката по време и пространство, израснала върху обективната предпоставка, че решаващите събития в Записките се извършват в сравнително кратко време и върху малка географска площ, които разказът от своя страна психологически сгъстява, за да сближи и съпостави различното и противоположното. „Десет дни трая нашето царство" - този тягостен извод, изразяван пряко и косвено, става основа за съпоставки, които релефно и трагично осеняват контрастите между подема и погрома. Покъртителното прощаване с разгромена Тракия например, след думите за пепелищата и жертвите бързо съединява неотдавното минало с настоящето: „Преди неделя-две, когато ние се целувахме и стягахме пушки и ножове, съвсем друго мислехме" (II, 189). А когато бегълците в балкана се люшкат между надеждата и отчаянието, времето се сгъстява и до минути: „Допреди десетина минути да слушаш за дванайсетте байрака... (а сега - Н.Г.) гласовете „вурун" и „тутун" (П, 298). Със същата последователност действуват и съпоставките „преди - сега" и спрямо състоянието на дейците, като се започне от масовите сцени („Няма гайди, няма хора, няма вече патриотически песни" - II. 158) и се свърши с първите вождове („Бенковки онемя; неговия глас, който довчера... сега захвана да се чува по-малко - II, 159; „Каква разлика между Бенковски в Балкана и Бенковски в Оборище" - II, 225).

Сгъстено е не само времето на събитията, съпоставително сгъстено е и пространството им - и това се оказва преди всичко още един мъчителен дразнител в раните на погрома: окончателно разбити, „ние се отправихме из същия тоя път, през който преди няколко дена бягаха турците и черкезите победени" (П, 194). Докато героят по своя и чужда воля обикаля отечеството си, срещата му с познати места редовно буди съпоставки, светли или горчиви, но винаги заредени с много сила. Влизането на осинджирените въстаници в Търново е съпроводено със следните размисли: „Велико Търново, центърът на българското въстание, първият бунтовнически окръг, жителите на който щяха да образуват огнения кон, състоящ се от две хиляди души, както ни пишеха, когато бяхме в Панагюрище - преспокойно стояха отпреде дюгените си по чехли и наместо пушки и сабли в ръцете им храбро раз-мерваха американ с железни аршини. О, где беше сега Бенковски да види с очите си!" (III, 193. Нека още тук отбележим своеобразната употреба на думата „сега") В едно изречение само са сплетени толкова измерения на времето, ценностите, съдбите - и нищо чудно, толкова по-добри дори, че самото то е сплетено с типичния захариевски синтактичен анаколут... Още по-тягостни са размислите при влизането му в Пловдив, вече на път за затвора. В тази точка разказвачът постига нещо забележително - след като 3. Стоянов е бил въвлечен в Априлското движение чрез довеждането му от Волов в Пловдив, разказът не пропуска страшното затваряне на кръга между началото и края: „влязохме в града по същия оня път, из който преди няколко месеца влязохме двама с апостола Панайот Волов" (III, 239).

Сами по себе си бойки, смислово богати, тези съпоставки все пак не биха заслужавали специално внимание, ако не бяха най-простата и непринудена изява на всеобщата тенденция на творбата да съпоставя - да съпоставя на всички изказови, композиционни, смислови, пространствено-временни и пр. равнища. Наистина какво ли не се съпоставя в „Записките"! - Старозагорското въстание с Априлското, простите турци с „цивилизованите'', поведението на учените и неуките, котленските овчари с отъпелите русенски калфи, събитията от 1876 и 1886 г., въстаническата войска с редовните модерни армии, свободна България с предосвобожденската (при което симпатиите не са много-много в полза на първата), освободителните борби на отделните балкански народи... Съпоставя се дори майсторлъкът на турския заптия и нововременния български джандарин да „кротнат моабет" с подобаващо се големство и величие: В едни случаи съпоставката извисява едната:страна за сметка на втората, в други двете! страни са равностойно утвърдени или отхвърлени, но в общата насоченост на творбата надделяват не частните резултати, а тенденцията към максимално широк обхват и търсенето на човешкото единство в този тъй пъстър свят.

В посочените дотук примери и типове съпоставката се извършва открито (експлицитно). А в Записките има, и го в още по-голяма степен, връзки по сходство и противопоставяне, които не са посочени открито, но които съществуват като обективно значение и въздействие. Съществуват, защото в контекста на такава открита и дейна съпоставителност започват да „значат" и по-скритите, по дълбоките връзки. В прехода от открити към скрити връзки има, разбирза се, преходни степени, както това личи и от следните примери. В Балкана, след военния разгром на въстаниетр, настъпват тъжните мигове, в които борците се разоръжават, вече и в буквалния смисъл на думата: „Те разпасваха от кръстовете си паласки и револвери, сабли и други принадлежности, които хвърляха небрежно из високия балкански бурен; разпаряха от калпаците си и дрехите си жълтите левчета, кръстове и ред други украшения, които неотдавна, преди една неделя, бяха за тях пръв идеал и съставляваха най-голямото им богатство," В тоя покъртителен миг разказвачът вмъква едно задъхано многоточие и продължава на нов ред:

„... Пауновите пера, които величествено се развяваха на главите им по коритото на Тополница, сега бяха разхвърляни и затъпкани под краката им" (П, 244). В този случай съпоставката е откровено пряка и както е характерно за Записките, богати духовни значения заживяват по-внушаващо в сетивносгта на знаково натоварената вещ. В други части На творбата обаче мотивът за въста-ническите дрехи се появява в по-малко очевидни, но може би и по-силно действуващи съпоставки. Когато превеждат 3. Стоянов, „жалък и опетнен" по ловешките улици, разказът отново събира, на основата на дрехите, предишния подем със сегашния погром. В майсторската постепенност, с която са описани преходите към катастрофата обаче, въстаниче ската униформа не се определя вече като „пръв идеал", „най-голямо богатство", а с ироничното „всичкото свое юнашко рухо" и с принизяващите по-нататъшни обяснения, че това рухо се състои от беневреци, „които никой порядъчен човек не би облякъл", и плетен калпак, „какъвто днес и файтонджиите не турят". Връхната точка в съпоставителното развитие на този мотив идва в ловешкия ченгене-каушу, когато конекрадците „реформират", по думите му, доскорошния апостол, разменяйки въстаническите му дрехи за просяшки парцали. Този малък, но типичен пример показва не само силата на съпоставителността или способността на творбата да опира богати духовни значения върху единичните и конкретни вещи. Той показва и способността й, рядка за мемоарния жанр, да гради сюжетни или символни вериги успоредно с развитието на главното описание; вериги със собствено богато значение, което и подкрепя главното развитие, и му съперничи, разсредоточавайки го на широка човешка основа. Подготвянето и обличането на въстаническите дрехи е представено като един от решителните мигове на въстанцческото движение.²³ От този миг започва и веригата, която бегло проследихме - от патетичното начало до многозначителния й завършек в Ловеч „Когато след няколко дни ме изкара на изпит с тия (парцаливите Н.Г.) дрехи, ефендетата гледаха дълго време и се питаха дали съм аз" (III, 119). (Тази видима загуба на личната тьждественост отеснява устойчивата вътрешна тъждественост на героя - затворник, който колкото по-жалък става видимо, толкова по-устойчив става духом.)

Друг важен източник на съпоставителността в Записките е подчертано голямата повторителност между отделните епизоди и ситуации - например основаването на комитети, „постъпването" в поредния затвор и обстановката в него, посрещането на Хвърковатата чета по селата. Тази висока повторителност разказвачът осъзнава и многократно коментира (вж. по-долу), но все пак не се отказва от нея. И за щастие, защото високата повторителност поражда нови значения и разширява функционалния спектър на творбата - тя е един от факторите, които превръщат Записките в необичайни мемоари. Повторителността забавя практическо-увлекателния темп на разказа и увеличава смисловата значимост на отделните единици; тя увеличава внушението за съсредоточеност на описания свят и вдъхва присъщото на големия епос преклонение към единното и повторителното в битието на човека. В по-частна насока пък повторителността в затворническите странствувания поражда чувство за въртене в безкраен омагьосан кръг и трагикомизъм за безсилието ни на двете страни, затворника и ориенталската бюрократична машина, да се освободят една от друга...

И нищо чудно, че в този повторително-съпоставителен контекст добиват смислова стойност и сходствата между видимо несвързани единици - примерно бунтът на младия овчар срещу вековните привички, с който творбата започва, и бунтът на българския народ,срещу вековното робство, с което тя продължава. В този контекст източник на значения става и съчетаването на различни гледни точки за .едни и същи събития. Оценката на въстаническото движение като дело свято и благородно смело се сблъсква с обратното гледище - че е долен чапканлък и заешка тупурдия. Многократните въпроси на турците кой какъв големец е щял да стане, ако бе успяло въстанието, тъкмо със своето простодушие и искреност грозно профанират безкористното начало в дейността на апостолите. Още по-страшно е съчетанието между благодушните, сами по себе тия смешни разсъждения на ефендетата как по-благоразумно е трябвало да се използуват заробените български момичета и грозните сцени на клането и поруганията в Батак. Колкото и да са остри, иронични или трагични, тези съпоставки също не са просто еднолинейни. Широтата на погледа и търсенето на човешкото единство в този свят на груби несъвместимости - ето най-дълбоката събирателна точка на творбата. Неосъзнато профаниращият въпрос „Ти на кой град се канеше да станеш паша, бре?" е представен като напълно естествен в устата на ядосания турски големец, но и като нелишен от основание в обхватността, с която са описани някои от дейците и изявите на въстанието. Остър, правдив и същевременно много човечен и всеобединяващ се очертава пред нас образът на разказвача в Записките.

Водени от обидата система на обвързване в творбата, стигаме до една от най-поразителните нейни особености - обвързването на ключови или много очебийни в средата си мотиви. По-горе избързахме да посочим, че мотивът на клетвата се появява в две противоположни стойности,: веднъж като задушевно-тържествено обричане над кръста и камата, а другия път като дебелашки издевателска смехория над разгромените въстаници. Опитахме се и да анализираме значенията и внушенията, които носи тоя главоловен скок, а чрез целия по-нататъшен разбор на творбата да докажем, че това е обективно значима връзка. Същото потвърждава сега и обстоятелството, че удивителното „съвпадение" с двете клетви не е единствено в Записките! Друг подобен, а може би и още по-силен случай е преживяването на Волов и Бенковски със змията. За разлика от клетвата змията не е ключов мотив в творбата, но затова пък случката с нея е остро впечатляваща - както това доказват интересните наблюдения върху епизода от някои изследвачи (Тончо Жечев и др,). Първите водачи на въстанието, Волов и Бенковски, в близки по време и място ситуации се срещат със студенокръвната обитателка на балканските усои. Сходството между двата епизода е явно голямо, но то е само основа, върху която изразстват сериозни и значими противоположности. Ето епизода с Волов. На Оборище в кръга на заседаващите представители изпълзява змия. „черна като катран змия". Волов, продължава разказът, „спусна се и хвана змията с ръбата си и пред очите на представителите остави се да го клъвне студената усойница за пръста.

- Гледайте как нас апостолите не ни повреждат и зъмите - каза той, когато игленото езиче бе лизнало големия му пръст" (Т, 475).

А ето как Бенковски преживява подобна среща. Вече не сред въодушевлението на Оборище, а сред погрома на въстанието, горе в планината, четиримата последни от Хвърковатата чета седят край огъня. „По едно време обаче Бенковски скочи като попарен и извика уплашен Докато ние разберем каква е работата, от скута му се и: търси пъстра пепелянка, змия усойница, която се вижда, че е имала своето жилище под огнището отдолу" (II, 257). Много мастило е трябвало на нашите историци, социолози, психолози, литературоведи, за да дефинират това, което е изразил 3. Стоянов с няколко драсвания на перото. Постъпката на Волов, проста и необикновена, носи вътрешната мощ на един външно мек и отстъпчив човек. Той, видимо мекошавият, сам протяга ръка към змийската уста, а решителният, ураганният Бенковски „скача като попарен", „вика уплашено". Сам по себе си многозначителен за личностите на двамата герои и за човешката природа изобщо, този прост контраст не е водещото значение във връзката между двата епизода. Техният непосредствен контекст и общата насоченост на творбата потиска личностния проблем и извежда напред широките проблеми за масовите движения, за възхода и погрома и мястото на героите в тях. Волов протяга ръка към змията в миговете на целокупното народно извисяване и със своята далеч не символична саможертва показва на хората, поели пътя му, че е апостол, че е по-силен от страха и от смъртта и че те наистина могат да вървят сред него. В съзвучие с духовната приповдигнатост на момента и околната картина е, макар и тънко премерено, романтична: притъмнява като нощ, надвисва буря, а сред хората необикновено спокойно пропълзява черна като катран змия. Всичко това кат част от общата насоченост на Записките издига постъпката на Волов над личния епизод, над личната характеристика и я приобщава към основния идеен център на творбата: в полета на националния подем масите и водачите се спояват във взаимно извисяващо се и взаимно достойно единство. По обратен път това значение се усилва и утвърждава чрез втория, подобен и противоположен, епизод с Бенковски. Няма вече подем и въодушевление, има погром, самота, безизходица. Няма я романтичната буря и злокобната черна змия, има проза на умората, на зъзненето и на „пъстрата пепелянка, змия усойница", прогонена из пепелака от запаления огън. С една дума, няма народен устрем - няма и апостоли, няма велики задачи - няма и отговорности. Уплашен от досега с влечугото, Бенковски скача „като попарен", но той е вече толкова „попарен" от погрома на делото, колкото и Волов е въодушевен в дните на Оборище от неговия възход. След епизода с Волов държането на огнения войвода още един път подсказва, че той е свалил апостолските доспехи, които преди време е поел върху себе си от народната стихия. Така държането на двамата войводи с общото и контрастното между тях дейно подкрепя водещата линия на Записките - да обхванат, съпоставят и изживеят най-противоположните точки в развитието на народите и индивидите.²⁴ А ето още една, по-трудно доловима, но също тъй значима контрастна връзка. В пъстрата, както се казва, галерия от личности и съдби, представени в Записките, има и един въстаник, чието описание по ред белези го поставя пред епизодичните герои. Става дума за Ботьо Иванов, бакалин и въстаник от село Синджирлий. Общото впечатление за епизодичност обаче малко съответствува на вниманието, което му е отделено в творбата - а то е значително по-голямо, отколкото на множество други, исторически по-забележителни или разказвачески по-важни личности. За Ботьо се разказва, а и сам той разказва за себе си страници и страници наред. Дълъг е и низът от епизоди, проследяващ неспокойната му съдба. Двамата, Ботьо и Захари, се срещат в троянския затвор, след това в пловдивския, след това на Шипка и накрая отново в пловдивския затвор, където Ботьо има чест да лежи, вече като криминален затворник на свободното си отечество. Самохвалко, фарфара, навлякъл с дългия си език беди на много хора и на себе си, бакалин-бунтар, буен, честолюбив, своего рода вожд на съселяните си, който така и не разбира точно накъде ги води, Ботьо от Синджирлий се очертава като преобладаващо отрицателния герой, комуто в Записките е посветено най-продължителното внимание. И че на един безспорно деен, смел и безспорно вятърничав въстаник е отделено толкова голямо място, не е никак странно за обхвата и проникновението на тази творба. Странното е другаде. Като чете дългите самохвалски глаголствувания на Ботьо, човек има чувство, че чете нещо вече познато. А разтърси ли се за корените на това впечатление, бързо осъзнава, че този въстанически развеипрах и несериознику този водач от синджирлийски мащаб с думите и делата си твърде много напомня на най-сериозните и най-първичните водачи на въстанието. По дух и буква неговите агитации много приличат на апостолските слова на Волов и Захари с тази разлика, че Ботьо слабо разбира техния външен смисъл и никак - скритите механизми на пропагандната работа. А когато дойде ред до Ботьовото перчене като въстаник, „стъпването на пета", буйствата и юначества-та му, героят от Синджирлий добива израз на много сложно, къде карикатурно, къде не, второ аз на Бенковски. Преобърнатата близост между буйната синджирлийска глава и апостолите е изявена от най-общия смисъл до буквални повторения, чието подробно описание би отнело премного от ограниченото ни място - пък и всеки може да ги види с очите си. Подвизите на Ботьо са описани не само чрез собствените му думи, но и чрез полупряката реч на разказвача, което още по-здраво вчленява „случая Ботьо" в системата на творбата и го превръща в криво огледало, което доизкривява някои от откровено посочените недъзи на „въстанието в дело" или преобръща с главата надолу неговите ценности. Представяйки Ботьо и ботьовщината с техните тънки преходи между смелост и суета, ограниченост и широки цели като реална съставка на въстанието, творбата постига едно от най-ценните си открития. А ето най-сетне още една особеност, която прибавя нови значения към и без това богатия „случай Ботьо". Юнакът от Синджирлий се появява в хода на разказа едва след провала на въстанието и неговите хвалби, с букаи на краката, сред смрадта на турските хапсани, отсеняват силата на трагичното изтрезняване след кървите и ужасите на погрома. Неговата поява именно тук и именно в такъв карикатурен вид човечно внушава и неизбежността на промяната в гледната спрямо неотдавнашните събития.

Подобни връзки в Записките има още много, но ще спрем тук, защото важни за нас в момента са не толкова те, поотделно взети, колкото принципът: тия връзки ги има, те трябва да се търсят, а творбата да се чете с изострено внимание към тях.

IV.

Усилената повторителност и съпоставителност, общностите във времето, пространството, личностите и събитията изграждат в Записките и лайтмотиви, т.е. смислови единици, които, без да са задължително важни в събитиен смисъл, се появяват във важни точки на развитието на разказа. Най-очебийният и най-широко развития лайтмотив в Записките е, мисля, реката - шумящата, носеща смътен трепет и неизвестност планинска река. Тя съпровожда героя от разгрома на Старозагорското въстание, през апостолствуването му из Родопите до странствуванията му из Стара планина. Над такава река загива вождът на въстанието, в нейните студени бурливи води героят изживява най-ужасните мигове на неспокойния си живот, нейният тъмен шум се връща в кошмарните му сънища, докато се унася край някой горски дънер или край плесенясалата стена на турския затвор. Към брега на такава река го повеждат троянските башибозуци с лъскави ножове в ръка: „Посред тъмната нощ, в неограниченото царство на нощната дълбока тъмнина, тая планинска река хучеше и се пенеше. Нейните тайнствени бързеи представляваха нещо страшно и ужасно. Особено мене, който отивах за такава една работа. Стори ми се, като че тя да имаше нещо общо с намазания нож на Делия... Из една малка портичка излязохме ние на реката. Тук ме попитаха още два-три пъти ще кажа ли правото, а после ме накараха да клекна на колене до самата река и да си наведа врата надолу" (III, 26). Реката, реката... Обвързващата роля на този лайтмотив се усилва то това, че в повечето случаи той се появява, съпроводен от глагола „учеше", т.е. от една рядко употребявана и биеща в ушите дума, може би най-добрия български изразител на тъмното и тревожно шумене на планинските води. При такова усилено съсредоточаване около мотива на реката „втори смисъл" добива и следното обстоятелство: Логиката на изложението определя като отправна точка на Априлското въстание минаването на Дунава от апостолите - в преживелиците на Бенковски в това дълбоко символично преминаване са описани особено подробно.²⁵ В логиката на изложението въстанието завършва с гибелта на Бенковски. От широкия бял Дунава до неизвестността, мътна и кипяща старопланинска река Свинарица (името й сякаш е дадено, за да подкрепи контраста),от широките надежди да се изведе България към по-добър световен край до тъмната предателска гибел пред очите на безмълвните букове преходът е така главоломен и така събирателен, както са и основните смислово-емоционални линии в Записките.

Освен лайтмотивни ядра Записките изграждат и мотивни вериги, по-дълги или по-кратки, които съпровождат развоя ка събитията и го обогатяват с допълнителен смисъли емоционална окраска. Ходенето по мъките из Балкана например многократно е съпоставено с библейски или житийно-мъченически образи: „ние ставахме свети мъченици, повече от Мария Египетска", „в житието на свети Димитрий Бесарабовски е казано, пустинниците след дълги бдения, безсъница и пости виждат насън света Богородица, както аз виждах сега топли пити" (II, 279, 342, 332). Към тези мъченици се присъединява и вехтозаветният Исус Навин... В преходите от Христовата майка до топлите пити и от мъчениците с възсмешни имена до тъжния хал на страниците тази мотивна верига и героите влизат във взаимно иронично отношение, в което живее и искреният ужас на положението, и силата на разказвача да го предаде, без да му се поддаде. Достойното преплитане на страданието с насмешката подготвя по захариевски сдържания патетичен удар, завършващ веригата и цялото ходене по мъките: преди да се нахвърлят върху него, верноподаните троянски колибари заповядват на Захари да застане на колене и си вдигне ръцете. „Аз заприличах на разпятие Христово" - заключава той. Наистина майсторски изведен завършек на една от многото вериги в „безизкусното" разказване на Записките.

Религиозните мотиви в тая част на творбата, подкрепени и от зачестилата поява на църковнославянизми, са немаловажна точка в контрапунктното и композиционното единство на Записките. Събиращи, както малко други мотиви, трогателното с насмешливото, те, и поточно мотивът на молитвата, се появяват в мигове на връхна опасност и връхна самокритичност на героя към собственото си малодушие. А ето как се моли той: „Мисля, че „Богородице, дево" и „Верую" бяха прочетени по няколко пъти, така също несъзнателно", „предъвках из зъбите си една-две молитвици" (II, 362, 325 - в първия случай е употребено и безличното страдателно наклонение „бяха прочетени"). А когато унизителна се кланя и кръсти пред балканския овчар „като пред икона", той откровено признава, че върши „фарисейско лицемерие" (II, 337). Функцията на религиозните мотиви в Записките, обаче е значително по-разностранна от волтерианската насмешка над тях и самоиронията на героя чрез тях. Дълбоко човечното сплитане на трогателното и насмешливото включва и единството между детството и зрелостта на апостола, а оттук и композиционното единство между началната и заключителната част на творбата. Някогашният ревностен читател на житията, „митарствата" и на „Чудесата на пресвета Богородица" от котленеца Димчо Великов, някогашният кандидат за покалугеряване в мигове на страшни премеждия се връща към детските си преживявания и „знания" („де що молитвица знаех, изчетох я"). И това затваряне на кръга не само е подсказано, то е и пряко назовано. В миговете на ужас и потрес след предателството на мостчето героят се сеща за същия този Димчо Великов: „Колкото молитвици знаех от детинство, за които с години не бях си помислял, сега ги четях така сполучливо, като че ли държах в ръцете си молитвеничето на Димча Великов, родом от Котел" (П, 300). Връщането на героя към детството му подчертава, на основа на личностното единство, големия преход от овчарчето към апостола, човешката разностранност на този апостол, силата му да преживява и още по-голямата му сила да овладява и преценява преживяванията си. Трогателното и насмешливото се обединяват в тези спомени така, както и не „касаещата се до главния предмет" начална част на Записките с тяхното по-нататъшно развитие.

Съчетанието от ускореност и забавеност, еднолинейна целенасоченост и многопосочна разсредоточеност в разказването на Записките изгражда отрязъци с относително висока вътрешна повторителност, която забавя събитийното развитие за сметка на вътрешното настроение. Къде повече, къде по-малко тази разказваческа особеност се проявява навсякъде из творбата, но особено явно - и сполучливо - се е разгърнала тя в затвореното пространство и в еднотипните събития при лутането на героя от предателското мостче на река Свинарица до предателските колиби над Троян. Дъждът, вечният дъжд²⁶, който многократно завалява и спира, сивата мокра мъгла, трепетът на душата и тялото, зловещото обаждане на бухала - всичко се наслоява около незабравимо внушеното настроение за бездомническа тъга и безизходица. А преди и след това пропито с влага и самота описание стоят много раздвижени, събитиино напрегнати отрязъци...

Както е разностранен светът, описан в Записките, така разностранни са и разказваческите постановки, чрез които той е описан. Нека започнем с най-простото. Воденето на разказа за събития използува две противоположни, но неделимо свързани съставки: описание на обстоятелствата в тяхната статичност и описание на събитията, които стават в тези обстоятелства и променяйки ги, изместват ги в ново състояние. И тъй като няма събития без обстоятелства и няма обстоятелства без оформили ги събития, всяко разказване представлява съчетание от двете страни - статичната и динамичната. В различните жанрове, в отделните случаи тези две страни влизат в различни по степен съотношения - и в обикновените мемоари например относителният дял на динамичността е по-голям, отколкото в Записките. Увличащи, раздвижени, винаги четени „на един дъх", Записките все пак се подчиняват на стария латински повик festina lente („бързай бавно" - нещо, което и самата творба изявява чрез многобройните си „оправдания" и обещания за по-сбито и по-ускорено разказване). И не че впечатлението за увлекателността на творбата е неправилно или случайно -просто отношението между статичност и динамичност в нея е сложно. В Записките например има една своеобразна за мемоарна творба особеност, която ще наречем отваряне на скобите между статичност и динамичност. В дадена точка разказът се забавя и отклонява, за да опише обстоятелствата на своите събития, но тези обстоятелства се оказват не просто обстоятелства, а сами по себе си събития, които на свой ред представляват съчетание от динамика и статика, и т.н. Това отваряне на веригата в нова посока има нещо твърде общо с омировското сравнение, което също тъй спира развоя на действието и се отклонява в обширно изложен и пак богато на събития описание. Не разполагам с точни (и труднопостижими!) изчисления, но доверявайки се на усета си, осмелявам се да твърдя, че по съотношението обстоятелства - събития Записките стоят много по-близо до художествената литература от последните сто години, отколкото до мемоарната литература. Това равновесие е нов важен принос към единството между осведомително-постъпателното движение напред и забавящото, наслоителното и смислообразуващото движение „нагоре". Изоморфното единство между разнообразието на описания свят и разнообразието в хода на разказа продължава да гради обединителния център на най-разнородната българска творба.

Наред с уравновесеност съотношение между статичност и динамичност Записките прилагат и трите главни начина за описание на епизодите. Едни епизоди те описват „отвътре", а последователността на тяхното извършване, постепенно, живо и сравнително подробно. Така е описано например първото жестоко преживяване на Захари в троянския конак. Други епизоди те описват „отвън", с пряко и кратко излагане на техния резултат и завършек. Следващите трудни дни в Троян например са описани така: „А биха ме мене още няколко пъти, но право да си кажа, че като първия бой аз не се сподобих вече да видя" (III, 27). В трети случай епизодите се описват по един от двата предишни начина, но не в тяхната единична даденост, а като представителни за голямо и типично множество подобни епизоди.

Първият от трите начина е дал в Записките плодове, които очароват читателите и подвеждат изследвачите към прибързани и несистемни съпоставки с художествената литература. Умението на разказвача да влезе в епизода и да го опише в живата му непосредственост е достойнство, за което с право се говори и ще се говори много, че има вече реална опасност да недооценим умението му да излезе от епизода, т.е. да премине към друг начин на описание и да съчетае всичко това не просто в „гениален хаос", а в единството на една уникална за жанровата теория творба... Досегашните постижения на нашите изс-ледвачи по този въпрос оставят малко място за допълнения и тук ще се опитаме да запълним част от останалата празнина.

Като мемоарна творба Записките представляват описание „пост фактум" на реални събития от реален разказвач, което ще рече, че в ретроспективния си поглед разказвачът знае бъдещето и края на всеки епизод от миналото. И това свое познание и положение той поставя в основата на разказа си и многократно го подчертава в хода на неговото развитие. Успоредно с тази гледна точка обаче разказвачът много често влиза в ситуацията и я описва в нейното последователно движение като участник, който не знае какво ще последва, и изживява, любопитен или изненадан, всеки преход към новото, и не е странно, че ключовите епизоди на Записките са описани тъкмо в този разказвачески тип. Срещата между 3. Стоянов и Волов, която приобщава героя към апостолската дейност, минава през изненадата на двамата бунтовници, които не успяват да се разпознаят от пръв поглед и дори посягат към револверите си. Още по-изненадваща и „вживяна" е първата среща между двамата главни герои на творбата, 3. Стоянов и Бенковски. Върху близо две страници разказвачът забавя да каже това, което знае, че страховитата, необикновена личност, „високият непознат човек", който нахлува в стаичката и я преобръща наопаки, е сам Бенковски. Това раздвоение между живата непосредност на епизода и перспективата на времето обаче е така тънко балансирано, че на края възможността за разпознаване е предоставена вече на читателя: „Няма нужда да обяснявам на читателите, които и така са разбрали вече, че тоя непознат с феса и наметната мушама не беше никой друг освен сам Георги Бенковски" (I, 400). За разказвача на вече станалото и вече разбраното няма непознати личности и събития, но въпреки това много от ситуациите той представя и изживява в тогавашния преход от непознатост към узнаване. „Така сладко се разговаряха двамата другари, когато пътната врата се бутна ненадейно и едно тежко „селям алеким" се изтърси от непознато лице" (П, 383 - к.м.) - ето типичния начин за въвеждане на нови и непознати досега личности в хода на разказа. Върху същия принцип се гради в повечето случаи и описанието на събитийния развой: разказвачът застава на тогавашна гледна точка, вживява се в тогавашната си неосведоменост за бъдещето и изживява като изненада всеки преход. И отново това вживяване и градиране на напрежението се проявява най-пълно в най-решителните събития в Записките, например в незабравимата сцена с Кървавото писмо. В тишината и спокойствието на пролетния ден идва първото тревожно предзнаменование - в щаба на апостолите нахълтва недопустимо голяма група хора. Апостолите са зачудени, удивени, сепнати и когато напрежението достигне връхната си точка, от устата на панагюрските комисари се изтръгват съдбоносните думи: „Въстанието е дигнато... Писмо носим от Каблешкова, подписано с кръв..." (II, 17-19).

Изследването на тънкостите и майсторството на този тип разказване си струва труда, но тук ще отделим няколко думи само на една дребна, поне от пръв поглед, особеност. Нека се вгледаме в изречението „Днес бе петък, седми май" (П, 238), без да прибързваме с извода, че в него няма нищо особено, защото съчетанието „днес бе" наистина не е от обикновените. Разказът се води в минало време и за неговата гледна точка във времето денят седми май 1876 г. е минало и не може да бъде „днес, а примерно „този ден" - както е и в практическата реч. „Днес" може да бъде отминалият в миналото ден само за разказвача, който представя събитията в тяхното непосредно развитие, в тяхната жива „някогашна сегаш-ност". Изрази от този род - а в Записките те са толкова много! - съчетават гледната точка на разказа с гледната точка на участниците в него и това, което за разказа е минало, „този ден", за участниците е „днес", което за разказа е „тогава", за участниците е „сега" (например: „Сега си обясних аз чакането на заптиите - III, 212). Кръстосването на гледните точки във времето е част от общото кръстосване между събитието в неговата завършеност и събитието в неговото непосредно протичане, между влизането и излизането от ситуацията - то е част от разглеждания тук разказвачески тип. Наред с това свободата в движението върху темпоралната ос дава широки възможности на тенденцията към остра съпоставителност. Тя обособява събитийни опорни точки, в преходите между които се сблъскват основните ценностни измерения в творбата. Ето как З.Стоянов се среща със старите си познайници по бунтовничество в двора на пловдивския затвор: „Мнозина аз не можах да позная за пръв път, защото ги оставих по разни места, по селата и из планината, сред зелената гора, в редовете на борците за свободата, с пушки и сабли, с черни калпаци, окичени с китки и левове; а сега те бяха дрипави, някои боси и гологлави, с изскубани бради и мустаци, с лица почернели и посърнали, като че бяха минали през пожар (III, 241-242, к.м.).

Кръстосването между минала и сегашна гледна точка, „влизането" и „излизането" от ситуацията не е единственият, не е и господствуващият разказвачески тип в Записките. Въпреки това заслужава внимание обстоятелството, че съчетанието от обстоятелствено определение за сегашност със сказуемо в минало време („сега разбрах") е малко присъщо на обикновените мемоари и много присъщо, да не кажем, задължително, за художествената литература. Тъкмо по времето, когато са писани Записките, в художественото повествование вече твърдо се е наложило равностойното кръстосване на гледната точка на повествователя и героите, в което мисленето, виждането и говоренето на героя все по-плътно се слива с мисленето, виждането и говоренето на повествователя - включително и отношението им към времето. Например: „Днес бай Мичо беше малко мрачен", „той се беше дълбоко замислил върху вчерашните приключения" („Чичовци"); „Сега чака воденичарят вдигна глава", „И той сега идеше да краде" („Под игото"); „Сега Ирина съзна", „Но днес пауните не позираха толкова много" (Д.Димов, „Тютюн").²⁷ Тази прилика с художествената литература вдъхва на творбата голяма изобразителна сила, но нека не забравяме, че тя е само едната страна на нещата и че същинската мощ и своеобразие на тази странна творба е не близостта и с художествената литература, а в смелото съчетаване на разнородни разказвачески постановки -някои близки до художествеността, други художествено неутрални, трети откровено антихудожествени. Защото Записките умеят не само да влизат в живия „сегашен" ход на събитията, те умеят и да излизат от него и да го съчетават със сгъстено, „свършено" описание, с широтата на „птичия поглед"; защото те умеят не само да се задържат в мига, но и рязко да избързват напред - движение по принцип несвойствено на художествената литература. В Белово посрещат Хвърковатата чета бляскаво и тържествено, на което Бенковски отвръща „хладнокръвно с клюмване на главата си и махането на сабята си" (II, 136). От този победоносен миг разказът скача напред към скорошния погром: „Може би да обърнеше той повече внимание на тия сърадвания, ако да беше пророк и знаеше, че това бляскаво посрещане в Белово на 27 априли е последното в нашето царуване!"... В подобен род случаи (а те са наистина много) Записките използуват свободата в своята разказваческа постановка, за да постигнат средищната си идейно-емоционална точка: чрез "дръпването" на гледната точка във времето крайните точки на подема и погрома застават една до друга със страшната мощ на съпоставката си...

С една дума, същинското богатство и своебразие на Записките не е просто в това, че те, макар и мемоари, влизат в отделното събитие и го разказват живо, наблюдателно, сладкодумно или „белетристично" (?). Същинската им сила е в способността им да пречупват така подхващаната линия и да я съчетават с „външния'' тип разказване, а чрез него и изказови типове от журналистиката, оратористиката, есеистиката, документалистиката, официално-историчния стил и пр., и пр., като цялото това разнообразие в начините на разказване влиза в единство с разнообразието на това, което се разказва.

Освен „вътрешно" и „външно" епизодът може да се опише по начин и с функция, които в определени отношения са междинни спрямо първите два типа - той може да се опише и в своята протяжност, и в своята завършеност, но и в двата случая се появява не като единичен и важен със своята единичност, а като представителен и сумарен за голямо множество подобни ситуации. За мемоарната книжнина този тип не е много присъщ - а още по-малко присъщ и е обликът, който той е получил в Записките. Описвайки масови или групови прояви, разказът неспокойно прескача от общото описание към онагледяващ епизод, представен и като единично случил се, и като „примерен", вероятен, типичен. И което е много характерно за тези преходи, онагледяващият епизод не е схематичен, а е конкретен и детайлизиран. Най-благодарна среда за тези „типови" епизоди е картината на масовата подготовка на въстанието; подобно извличане на „типовата" единица намираме и в описанието на тревожното празнично хоро в Панагюрище: „Но панагюрският момък не скачаше ни за хатъра на света Петка, ни за черните очи на своята любовница. Него въодушевяваше съвсем друго нещо, пленеше се той от мисълта, че определеният ден наближава" (I, 425). А когато представя интереса на троянските големци към заловения комита, разказът се прехвърля напред към големите градове и улавя умонастроенията на тамошната турска администрация със следния живописен, предполагаем и действителен по начина на представянето му образ: „Само в Пловдив, Търново и Т. Пазарджик комитите бяха станали по двама за пара, само в тия градове терекията кетинин плюеше своята брада и викаше: „Коренът ви да изсъхне!" Ние се наситихме да ви бесим, а вие се не свършвате още" (III, 15). По езиков белег тези епизоди ясно се обособяват сред останалите със своето трайно и повторително минало несвършено време, а по същина те уравновесяват единично-постъпателното събитийно развитие с множественото и спряно типично състояние - представено пак чрез... единичното.

Своята пряка и основна задача - да представят развоя на най-голямото българско революционно движение, - задача, както се вижда, и с конкретни, и с отвлечени измерения. Записките изпълняват, като кръстосват общите постановки, размисли, изводи с конкретни и детайлно описани епизоди. Това единство между конкретното и общото, частта и цялото е другата основна разновидност в разказването на Записките, за която вече намекнахме, определяйки я, донякъде условно, като метонимична. Изявите на този частично-обобщителен похват са много и разнообразни; между тях е например одухотворената вещност на дългите предметни описания или пък следното разтваряне на груповото множество на обособени, но се индивидуализирани единици. Тематиката на Записките често ги води към групови описание - и ето типичен пример за представяне на революционното въодушевление сред пловдивските младежи: „Един залагаше всичкото свое бащино имущество, движимо и недвижимо, за да въоръжи бедните си другари; други предполагаше да направи фалшив заем... трети казваше, че от няколко дена търси сгоден случай да отвори раклата на старата си майка... четвърти отиваше още по-далеч... лети заключваше, че като му причерней..." (I, 327). Този похват (знаменателно сходен с народната песен) както по броя на появите си, така и по същината си заема важно място в разказваческата система на Записките. Заедно с него идва и връзката между част и цяло, причина и следствие, място и действие, време и действие. Тя заема, както видяхме, главни съставни части на творбата, тя организира и първосъставните единици на изречението. Ето например как се описва безизходицата след предателството край мост: „В Тракия - огън и кръв, в Балкана - кучешки глад и мостенце" (II, 355). Изкуственото и импровизираното от турците мостче - сякаш върху него ще се разиграва оперета, а не национална драма - поема в себе си значенията за предателство, за гибел и тръпния спомен за ужасните мигове върху него. Трагичната ирония с хайдушката песен на дядо Въльо „Янкинаната буля думаше" дълбоко се врязва в разказа и по-нататък „Янкина песен", „Янкината" става метонимично събирателен изразител на живия спомен и на отвлеченото понятие „предателство". На принципа част от цяло и обратно (pars pro toto, totum pro parte по определението на старата стилистика), характерен белег, причина и следствие се градят толкова много изрази в Записките, че най-малко тук бихме могли да ги описваме по-изчерпателно или системно. Това е задача, достойна за самостоятелно изследване, но ние очевидно все още сме на етапа на големия възторг, не и на системния интерес към творбата. Все пак че мога да отмина един случай, в който потенциалната ироничност на метонимията с част от цяло се съчетава със страшни значения и образува характерно захариевско построение. Когато турците обсаждат една от последните отломки на Ботевата чета, един от четниците, Стоян Ловчанеца, остава докрай верен на клетвата да не се дава жив в ръцете на врага. Докарват в Ловеч тримата заловени, а с тях и Стояновата глава, която побиват на кол пред конака за зяпане и поругаване. Ето как е разказана тази случка: „Сам троянският мюдюр заобиколил хана, отворила се стрелба, запалили зданието и чак тогава се предали нашите приятели, освен главата на Стояна, която счела това за унижение" (III, 143). Призракът на тази глава преследва героите и разказа, както и самата тя, „в натура", ги следва по мъченическия им път: „Тримата живи другари на Стояновата глава насядаха до прозореца на затвора и заптиите почнаха да ги отключват" (III, 141)...

В единично-онагледителния тип разказване ситуацията бива типична, примерна „по вероятност или необходимост", но не и индивидуално достоверна. Освен това (както пролича от примера с разлютения кетипин) тя може и да не е пряко наблюдавана от определен герой на творбата. С една дума, обобщителни и не пряко наблюдавани ситуации се вграждат в творба, чиято разказваческа рамка е - „разказ на очевидец и очевидци" за единични и пряко наблюдавани събития. Това раздвояване е само последното от множеството изброени (и още повече неизброени) досега в единството на Записките и вече е ред да се спрем накратко върху този въпрос.

Ако думата „лутане" не включваше в обема си значение за безпомощност и безалодност, не бих се подвоумил да нарека така движението на разказа в Записките - от неговата първа до последната му дума. Това е движение на непрекъснатото търсене на пътя, на активен избор на една посока и активно отхвърляне на друга, при което напрежението на алтернативата се влива в напрегнатия целокупен свят на творбата. И пак да подчертаем: в разрез с множеството подобни случаи търсенето на пътя в Записките носи не чувство на безсилие, а на сила; това е деен организиращ фактор, който придава смисъл на широтата и подкупваща искреност на разказа. И най-вече благодарение на него Записките не осъществяват готова и позната жанрова рамка, а са процес на ставане и постигане, протичащ върху всяка точка от творбата - до последната й дума.

Най-видимата изява на напрегнатостта в изграждането е наистина ясно видима - Записките са изпъстрени с многобройни размисли за посоката, задачите и темпото на разказа. Така например дилемата „да разказва за себе си - да разказва за другите личности и събития", въведена още с първото изречение в канавата на разказа, често избива на повърхността в обяснения и „оправдания" като следните: „ще да ви позанимая малко със своята съдба, за което втори път прося извинение" (II, 323). Дилемата „разказ за исторически значими - исторически безизвестни лица" съпровожда гласно почти всяка поява на лич ност от втория тип: „Моля читателите да им позволят да ги запозная отблизо с тоя мой другар, който, макар и да беше овчар, но не съвсем приличаше на котленските овчари" (I, 54), „В ловчанския „парцал" имаше още един екземпляр, за който заслужават да се кажат няколко думи" (III, 131), „аз мисля, че няма да направя зле, ако запозная читателя с неговата (на оригиналния попец от беленското село - Н. Г.) персона" (V, 179). По обща изява на този случай е активното раздвоение между съществено и подробностно, праволинейно развитие и отклонение в разказването: „Ако не се отвлякохме от предмета си, това направихме с единствена цел, за да дадем по-пълна картина (I, 295), „а сега да ми позволят две думи отстъпление" (III, 104). Естествено, това раздвояване превръща в значеща единица и темпа на разказване, което също не закъснява да се изяви: „Прочее, две минути още търпение, обещавам се, че ще бъда кратък" (II, 324), „аз моля читателите да имат минутно търпение" (I, 29), „Просим минутно търпение от читателите" (III, 251), „Обещавам се, че ще бъда кратък" (II, 190), „В късо да кажа'' (III, 45), „Но стига толкова... трябва да свърша" (I, 503). Описвайки сходни ситуации върху един неширок по време на пространство кръг, Записките непрекъснато „изпадат" в повторение, което те не само отбягват, но и целенасочено търсят - както вече посочихме, от повторител-ността израстват ценни вторични значения, повторител-ността потиска еднозначната осведомителна стойност в името на същностното и общочовешкото.²⁸ Търсенето на повторител ност обаче също не остава „неразпънато" в борбата „за" и „против" и самонаблюденията, да не кажем самообвиненията на разказа, че се повтаря прекомерно много, държат първо място по брой в групата на надредните автокоментарии. Изрази от рода на „казах вече", „има ли нужда да повтарям", „казвам втори път", „казах, дето му беше мястото, пак го казвам и сега" повтарят редом с неизразено повторителните ситуации, като понякога изоставят сдържаната си констативност и прозвучават като драстичен себеупрек: „Няма да се разпространявам надълго да описвам трудностите на пътуването, защото това ми е дотегнало вече, дотегнало е на вярно и на читателите, тъй като на много места сме ге ворили вече по тоя същия предмет (III, 205). На принщ; па на „премълчаното повторение" се градят и многото обяснения, че разказът не бива да се задържа върху познати неща: „знаят читателите", „всеки може да си въобрази", „няма нужда да обяснявам" и пр. от този род. И, обратното - покрай опасенията за многословност и повторителност уравновесяващо звучат изрази в смисъл „забравих да кажа..." Всички тези коментари са безспорно надредни спрямо основния разказ, но не са и нещо външно, самостоятелно спрямо него. Те се включват в динамиката на разказа, първо, като подчертават с прав знак промените в разказваческата посока, и, второ, като подчертават с обратен знак разликата между собствените си обещания и действителното развитие.²⁹ Като част от вътрешния двигател на разказа те изживяват търсенето на пътя, съпоставят отделните възможности и признавайки правото на общоочакваното, утвърждават по-убедително правото на своето поразяващо богато развитие. Тези автскоментарии са и един от мостовете, които свързват с целостта на творбата и двата дълбоко знаменателни предговора, към първия и към втория том на Записките, и ги превръщат в разгърнат, композиционно обособен, но системно единен с цялото автокоментарий. В крайна сметка откровеното или скритото движение на разказа превръща Записките не само в описание на пораждането и развитието на едно голямо национално движение, но и на собственото си пораждане и развитие.³⁰

Ходът на действието и ходът на разказа се „гонят" един друг, разкриват взаимното си несъответствие, сливат се и се разделят и окончателно се сливат, за да изразят израстването на една личност, един народ и една творба. Най-ясно и най-покъртително това единство се проявява в завършека на първия том, където напрежението на „Време, напред!" се слива с „Разказ, напред!": „Но стига вече толкова, доволно е за приготовлението. Наближава време да препукат пушките, да зазвънят камбаните, да се развият байраците, та затова трябва да свърша... Прощавайте!"

В Записките има и други типове автокоментарии, но нека най-напред разгледаме някои от сериозните въпроси, подсказани от досега изброените алтернативи. Всички те открито назовават дълбоко скритите в строежа и развитието на творбата въпроси: Какво всъщност искат да разкажат Записките? Защо? Как? Кому?

Първата - ако не по важност, поне в композиционно отношение - алтернатива, която творбата не крие, а целенасочено изостря, е раздвоението на вниманието към собствената личност и преживявания на разказвача, от една страна, и събитията и личностите на двете български въстанически години, от, друга. По този белег Записките представляват ясно раздвояване и съчетаване между автобиография и мемоар. Съчетаване, нека веднага наблегнем, много динамично и функционално. Вече стана дума за дълбокия смисъл в обстоятелството, че творбата започва и по същество завършва с личността на разказвача, събрал в завършека плодовете на собствения си развой от тъмна непознатост към революционен апостол и на развоя на собствения си народ от робски мрак към труден и възторжен подем, а след това към изпитанията на погрома. В това движение на повърхността на вниманието излизат ту външните събития, ту личната съдба на разказвача, което е не само приносна част към динамиката на творбата, но и източник на дълбоки значения за образа на разказвача и отношението между личност и народ. След явно голямото внимание към собствената си личност какъв голям и многозначителен поврат прави разказвачът, когато, влязъл в кръга на властното излъчване на Бенсковски и в стихията на народния подем, буквално изоставя себе си, изоставя постановката на автобиограф, дори и на мемоарист, и се превръща в скромен, самоотречен хронист на великите събития. Точки (кой ли поред!) рязък преход осмисля противоположните точки на автобиографа и хрониста и ги свързва в производно цяло с голямо нравствено въздействие и ново жанрово своеобразие. Наред с по-големите, композиционно изградени преходи раздвоението между разказвач - външен свят действува и върху кратките епизоди, а по същество и върху всяка точка на разказа. Непрекъснато изгражданото (и често назовавано) значение, че разказвачът отделя на себе си прекомерно много внимание и по този начин изневерява на водещата си разказваческа постановка и цел, непрекъснато се и пречупва в значението (мисля, само веднъж назовано), че личността му си остава най-верният и в определен смисъл най-прекият път към големите външни събития и личност. Тънкостта на този преход се състои може би в умението на разказвача да намери допира с големия свят и в най-дребните и епизодични „свои" преживявания (напр. случката с прокламацията в русенското читалище, срещата с Волов, започнала като лично приключение и продължила с въвличането му в центъра на революционния водовъртеж). А резкостта на прехода особено пълно личи в съчетанието между предговора и първата глава - предговорът обявява, че основна задача на творбата е да опази за потомството спомена за най-голямото събитие в историята на българския народ през последните пет века, а непосредствено следващата по-нататък първа глава описва „няколко подробности" из живот на котленските овчари, юношеството, странствуванията и „ученическите години"³¹ на Захари Стоянов. Макар че творбата вътре в себе си носи смисъла и обяснението на това несъответствие, ще се позовем на аналогични случаи, от пръв поглед твърде далечни, но инак не без полза за нашия труден въпрос. Ранновизантийският автор Агатий (VI век) започва голямата си „История" с думите: „Най-напред трябва да поясня кой съм и откъде съм, защото така правят историците." Така говори човекът, около когото вече се налага искреното и стилизираното самопотъпкване на християнския автор. И той е напълно прав, когато твърди, че „така правят историците" - първите думи на Херодотовата „История в девет книги" са „Херодот от Халикарнас", а по-възрастният му съвременник Прокопий Керасийски започва знаменитата си „История на войните"... пак със собствената си персона. Подбудите за такова начално обособяване на авторовата личност са многообразни и трудно уловими, но една от тях изглежда безспорна и приложима в нашия случай. Чрез този прооймион (както го нарича гръцката стилистика) авторът доказва нуждата от своя труд и правото си тъкмо той да се заеме с него, което най-често се обосновава с твърдението, че той е вътре в събитията и ги познава по-добре от другите. Това значение явно действува и във встъплението на записките, а и в цялото им по-нататъшно развитие и макар то далеч да не изчерпва отношението разказвач - действителност, очевидно представлява важна негова съставка. (Що се отнася до въпроса, знаел ли е „самоукът то Медвен" каноните на старогръцката и византийската историография, той не е безсмислен, но не е и решаващ; решаващо за нас е типологичното единство.)

Великото раздвоение в Записките минава, както видяхме, и през разказвача - така безпощадно самоанали-зиращ се и принизяващ се и същевременно дълбоко убеден в своята ценност и устойчивост. Един от източниците на неговото самочувствие е съзнанието, че той знае какво и как да разкаже, че в определен смисъл е незаменим и че идва сред хората като вестител от древна трагедия със страшни и само нему известни тайни. На едно и само на едно място, молейки разрешение от читателите „да ги позанимае малко със своята съдба", той деликатно, но решително настоява върху правото си да бъде изслушан - и именно като „лице, от устата на което чухме много и много" (П, 323). Случаят е твърде интересен от нравствено и характерологично гледище, но едва ли бих му посветил толкова внимание в една и без това въздлъжка статия, ако не беше част от творба, в която очакването и получаването на вест, писмо, прокламация, идея, разказ на свидетел, вестник заема нейните ключови, най-решаващи или най-напрегнати точки; ако не беше част от творбата, в която носителят на вести (в най-широкия смисъл на думата) се цени наравно с най-големите герои в (в повечето случаи двете страни и съвпадат), а големите герои и събития губят много от смисъла си, ако останат неизвестни, незапомнени и неразказани. Преклонението пред вестта и пред съхраняването на Спомена, което се носи в творбата, се пренася и върху нея и придава още едно значение на прекомерното" внимание на разказвача към собствената си личност. Така Записките се превръщат не само в процес на самоизграждането си, но и на самоутвърждаването си. Така те извършват своя метаезичен преход, по принцип еднакъв с прехода в Ботевата балада, която говори за певците, които възпяват подвига, като за нещо извън нея и същевременно тъждествено с нея.

„Прекомерното" внимание на разказвача към себе си е дълбоко уравновесено и функционализирано от не по-малкото внимание към читателя. Разказвач и читател са двете крайни срещуположни точки на разказваческия процес, които обаче през отстоянието на тази срещуположност се родеят по това, че са в определен смисъл из- . вън разказваното. Ето това отстояние Записките непрекъснато скъсяват, като чрез изявите на разказвача при-теглят в разказа и читателя и го превръщат в един от основните герои на творбата. Чет нямат обръщенията към читателя - от него се очаква да оцени, да утвърди, да отрече, да преживее, да помисли, да се преклони... Очаква се обаче и още нещо - впрочем ето красноречиви примери: „И вас, драги читатели, моля да оставите с нас заедно вмирисаната от тела Тракия и да ни придружите за няколко дена из непроходимите балкани" (II, 189), „Помнят читателите, че ние ги оставихме в дома на бае Иван Тотюв, всред Панагюрище"'(П, 17), „Но да се върнем пак в Ловеч, да въведем читателите си в миризливия „парцал" (I, 116), „Хайде сега да се превърнем в Стара Загора и да видим, що там става" (III, 259). Откровени речеви жестове (напр. „хайдете") и готови описателни дадености приобщават читателя към ситуацията и героите, а от друга страна - нещо особено важно, - приобщават и „смесват" разказвача сред читателите. Вечно буден и постоянно изострян, въпросът „не ви ли занимавам премного със себе си" се оказва само едната страна на единството; той е активно поддържаната съпротива, на основата на която и през която се налага водещата описателна и жанрова тенденция на творбата: обхващане на разностранния свята, на великите събития и дребните случки, на великите герои и неизвестните хора в равноправно цяло.

Последният извод пряко навежда на следващото важно раздвоение в Записките - честите „отклонения" на разказа в представяне на личности и съдби, повечето от които, цялостно или частично, стоят далеч от революционните събития и от целевата настройка на творбата да опише тези събития. Образни, духовити, умело извеждащи вещното и частното върху по-високо равнище, тези описания са най-убедителният източник на схващането, че 3. Стоянов „белетризирал" - схващане, което в устата на историците звучи като нескриван упрек, а на литераторите като възторжена похвала и специфична оценка. Опасявам се обаче, че първите са много несправедливи, а вторите малко неточни в изводите си за Захариевата „белетризация". И ако те наистина грешат, грешката вероятно се крие в това, че извличат от творбата части и ги оценяват без оглед на смисъла и стойностите им-в рамките на цялото. Така се стига до обвиненията, че Захари съчинява, че е неточен и пристрастен, така се стига и до възторзите от умението му да гради човешки типове. Изходна точка в четенето и разбирането на „отклоненията" по знайни и незнайни личности трябва да бъде, мисля, безспорното положение, че те противоречат на водещата, а и на ред по-частни разказвачески насоки в Записките. Самата творба, сякаш предчувствувайки, че ще дойдат времена, когато това противоречие може да се притъпи в съзнанието на читателите, постоянно го напомня, буквално го набива в очите ни. За него тя говори още в предговора към първия том, а по-нататък, кажи-речи, всяко „отклонение" е въведено с оправдание или с призив към търпението на читателя, т.е. самоподчертано е като отклонение. За него говорят и собствените свойства на тези великолепни „отклонения", на тези шедьоври на личностното описание. „Притиснати" от заобикалящия ги контекст, от останалите насоки на разказа, противоречащи на водещата, „героично-осведомителна" насока и все пак подчиняващи се на цялото, тези описания са силни със своята сбитост, с ударността на щриха, който сякаш се провира през сложната и многостранна плетеница на творбата. И това е описателен принцип не само за епизодичните „отклонения", но и за най-средищните герои! Ето защо мечешката услуга прави нашето литературознание на Записките, когато приучва читателя да търси в тях „белетристично разгръщане на образи и характери", защото такова нещо в тях той няма да намери, а ще се размине с това, което може да намери - а то е изключително ценно. „Отклоненията" в описание на личности и съдби са достатъчно големи, за да се противопоставят, за да „разсеят" водещата разказваческа насока, и в същото време са достатъчно ограничени, за да вземат връх и сами да станат водеща насока (каквато са склонни да им приписват застъпниците на идеята за „белетристичното разгръщане на образи и характери" в Записките). Тук, мисля, е тяхното своеобразие и сила - функционално и обемно стеснени, те сякаш крадешком постигат себе си и , с поклон към интересния, „оригиналния", ценния човек и човека изобщо улавят същината му чрез прекрасно овладения в Записките принцип на „целостта чрез частта". С една дума, не в тяхната разгърнатост, а в тяхната „частичност" е силата им...

Говорихме вече, доколкото можем, за видимите и същностните противоречия между водещата насока на творбата и относителното място, което „негова скромност" разказвачът заема в общата цялост. В борба със самата себе си и с настройката на читателя творбата отвоюва правото си да „удостои поне с един поглед оригиналния субект" (I, 17). Към този „субект" скрито, но органично здраво се отнася и... разказвачът. С вниманието към самия себе си той се причислява към останалите „удостоени", при което двете страни образуват ново, вътрешно подкрепящо се единство. Това е още един силен момент в структурата на творбата, това обаче е и един от центровете на нейната нравствена постройка. Във великите събития покрай великите люде, подсказва тя, има и неизвестни, леко отминавани създания, които за разлика от другите разказвачът няма да отмине, защото човекът като природа и индивидуална изява заслужава преди всичко внимание, „поне един поглед". Така противоречивата описателна динамика, цялата напрегнатост „за и против отклоненията" води към вътрешно отвоюван хуманистичен извод.

Раздвояването между „важни" и „маловажни" личности много естествено и много здраво се свързва с раздвояването на хода на разказа между „важни" и „маловажни" епизоди. По този въпрос вече имахме повод да кажем нещо и ако отново се връщаме на него, правим го, за да видим раздвояването в контекста на по-сетнешните ни наблюдения, а то ще рече да го видим като органична част от една много сложна, разностранна и единна в тая си разностранност творба. Откровени автокоментарии и скрити, но остри зигзаговидни съчетания непрекъснато поддържат напрежението в подбора на разказваческата насока. Водят например Захари, овързан и оплетен, към първото му сериозно изпитание с турските власти, към троянския конак, „в стените на който щеше да се решава съдба, за живот или смърт" (П, 393). Този трепетен извод за съдбата и ужасите, които настина не закъсняват, не е част от ускорено, прямо водещо към „важното" разказване. Напротив - непосредствено преди него стои относително много дълго и много смешно описание на башибозушката козметика, чрез която конвоят иска да си придаде по-представителен, т.е. по-бабаитски вид. Наред с голямата нравствена сила на разказвача подобни съчетания крият разглеждания тук разказвачески принцип на Записките: през лъкатушенията, раздвоението, откровените колебания се налага, превъзмогвайки ги, единното внушение за равностойната ценност на съставките на този пъстър, разнороден свят и дълбоко хуманната постановка на разказвача да ги „удостои поне с един поглед".

И по още един важен белег на разказването Записките продължават линията на своеобразната си раздвоеност -обективността в отношението между разказвач - разказано - читатели. Творбата в равна степен се позовава и на безпристрастния читател, който може и трябва сам да прецени и направи изводите си, и на читателя, който, първо, не може да гледа хладнокръвно на подвизите и страданията на своя народ, и, второ, не е подготвен за обективистично описание. Тази двоякост е отражение на основополагащото раздвоение в постановката на разказвача: да разказва като непосреден свидетел от позицията на тогавашните си преживявания и разбирания и като обобщаващ наблюдател, застанал върху знанието и поуките на по-сетнешната гледна точка; да разказва обективно осведомително и да разказва страстно и пристрастно. И същността на Записките, изглежда, е в единството между двете страни, както това доказват по обратен път грешките в едностранчивия им прочит от историци, които им натякват прегрешения спрямо историческата истина, или от литератори, които ги окачествяват като художествена творба (последното те вършат с най-добри намерения, но едва ли и с най-добри последици).

На големия въпрос за постановката на разказвача спрямо описваните събития се натъкнахме още когато говорихме за протеевата му способност да влиза и се вживява в мига на събитието и да го обхваща в перспектива и от „птичи поглед". Сега ще добавим към него само някои отделни и едностранчиви черти, като и в случая ще спазим възприетата вече последователност и ще се вслушаме най-напред в собствените признания на разказвача. Сред тях се обособяват група уговорки от рода на „ако помня добре", „ако не се лъжа", „но кой да помни - цели години са минали", „името на когото съм забравил". Очевидно те са част от общата искреност на разказа и от процеса на неговото изграждане. Те обаче са начало и на нещо друго - на ориентиране на разказа според тогавашните възможности и знания на разказвача. Загубен сред дебрите на планината, той съзира някакво селище, за което казва: „Виждаха се така също и комините на няколко къщи от една махала от тетевенските колиби, на която името не можа да зная" (II, 329). „Примерният" мемоарист описва това, което е видял, научил и разбрал, а това, което не е, постарава се да научи по-късно, когато се залавя за мемоарите си. 3. Стоянов и в това отношение изневерява на своя жанр - поне половинчато, - защото наред със следите на усилена вторично-подготвителна работа в Записките ще открием и прямо отдаване на искреността на тогавашния миг. Но и това, както вече знаем, не е краят на противоречието. В „Записките" конкретното и достоверно наблюдение се съчетава с ненаблюдавания, но изграден като вероятен, единичен, но изведен като представителен за множеството епизод. (С други думи, един от частните разказвачески типове в Записките, общо взето, съвпада с водещия принцип в творбите на Иван Хаджийски). Не може да се каже коя от двете страни взема връх, но с убеденост може да се каже, че функционалната стойност на Записките е в равновесието между възприятието и прекия наблюдател и осмислянето на по-късния анализатор. И тук, от това теоретически уравновесено противоречие на Записките започват техните големи практически патимии. Историците ги зачитат като историческо съчинение и не могат да скрият разочарованието си от тяхната „ненаучност", „бе-летристичност", „едностранчивост". Литераторите ги зачита като художествена творба и не могат да скрият с колко компромиси и притъкмявания трябва да заплатят за своя възторг - компромиси както с научното си мислене, така и с широтата на творбата.³² Ценна обективна информация в Записките явно има много, но никой не би, за да им придиря, че като цяло те представляват много сложно съчетание между обективност и лично виждане, между историческа перспектива и вживяване в отделните мигове, между фактично и вероятно. Това единство не е научно-историческо, не е и художествено. По много белези Записките проявяват по-големи или по-малки прилики с художествената творба (и настоящата статия не само неволно се натъкваше на тях, но и ги търсеше). Тези прилики обаче не я правят художествена творба - нито по тогавашните, нито по сегашните измерения за художественост. Творбата на 3. Стоянов (за кой ли път наблягам на това) е нещо много по-широко и обхватно и частичните й прилики с художествената литература я обогатяват, но тъкмо със своята подчиненост спрямо общото единство още по-ярко подчертават, че по същност и функция това не е художествено литературно произведение. Очевидно литераторите теглят чергата към себе си, водени от благородното убеждение, че обявявайки Записките за художествена творба, казват възможно най-доброто за нея. Не бих си позволил да нарека това професионален егоцентризъм, но се опасявам, че в основата на „охудожествяването" на Записките стои невярната предпоставка, според която, ако различни по жанр текстове - мемоари, статии, фейлетони и пр. - се движат към собственото си съвършенство, рано или късно ще преминат в кръга на художествените произведения. Приликата на Записките по ред отделни черти с художествената литература не е качествена доминанта на творбата и не превръща Записките в художествена или в „полухудожествена" (?!) творба. За да я превърнем в такава (чрез теоретическото си мислене, разбира се!), нужно е да насилим твърде много и себе си и основните си теоретически понятия. И защо, с каква цел? За да създадем представа и читателска настройка, която ще търси в Записките това, което в тях няма (примерно романа-епопея), и ще недовижда това, което в тях има. Като един от многото, на които Записките е любимата българска книга, призовавам да престанем да им правим тази мечешка услуга.

Бързам да приключа това неприятно отклонение, наложено не от хода на статията, а от проблемната ситуация през последните десетилетия, т.е. от дългите, понякога измъчени разсъждения защо и до каква степен Записките са художествена творба. Да бяха насочени тези сили не към доказване на предвзета и недоказуема теза, а към изследването на Записките в светлината на общите възможности на разказването, днес щяхме да.знаем за тях значително повече. Но да се върнем на думата си.

Трите тома на Записките са събрали в себе си много широк свят, много широко светоотношение и всички основни разказвачески типове - те са енциклопедия на великия човешки дар да разказва. Записките съчетават отрязаци, по-дълги или по-кратки, които са много разнообразни по жанр и функция и начинът, по който този пъстреж ( както би излязъл изпод перото на среден автор) е споен в разностранно единство, е проблем, който си струва труда на изследвачите. Тук ще се спрем на него само принципно и ще напомним една-две вече посочвани особености. Като доминантно-мемоарна творба, посветена при това на големи национални събития, Записките твърде, често цитират автентични исторически, текстове, като устави, писма, прокламации, списъци, вестникарски съобщени, надписи върху стени и върху кръстове и др. Свързването на тези „чужди тела" в хода на разказа е отново по захариевски разнообразно, но все пак може да се обобщи в два основни типа. Като пример за първия ето как е въведен уставът на Революционния комитет: „Считам за неизлишно да поместя само устава, който съдържа най-интересните правила и който е твърде малко познат на читателите. Ето тоя устав (I, 130-131 - следват тринадесет страници цитиране на документа). В този случай (а като него има твърде много из Записките) цитатът е въведен с дебело подчертаване на кавичките, в преносния смисъл на думата, с промяна в изказовата надстройка и с експлициращ „вербум диценди", какъвто тук е „да поместя". С тоя тип въвеждане творбата твърдо стои в кръга на обикновената за мемоарстиката практика. В Записките обаче равностойно се прилага и втори тип въвеждане на цитата: един дълъг революционен позив, първият, който попада в ръцете на Захари, е преплетен в описанието на начина, по който позивът е попаднал в ръцете му и по който той го е прочел; антирефилетата от брой 1070 на вестник „Дунав" от 16 май 1876 г. (това изрично е посочено!) са приведени тъжно-весели случки - кака вестникът попада в ръцете на затворниците и как полуграмотният Ботьо го чете („започна да го гази като просо" - III, 50). В тези случаи цитираният текст е не само цитат, той е и събитие, и част от събитийното развитие на разказа, той е функционално раздвоен както толкова други неща в Записките, между собствената си осведомителна стойност и човешките стойности на героите и разказвача. Грях би било, разбира се, да не напомним тук кръстосването между преживяване, събитие и цитат в покъртителната сцена, в която апостолите получават, четат и изживяват Кървавото писмо.³³ Искам обаче да спомена и още един подобен случай - може би не така ефектен, но композиционно, мисля, още по-значителен. Главата, която описва гибелта на Бенковски, а с това и края на въстанието, завършва с голям скок напред и разказва за съдбата на отец Кириловия кръст (отново обвързване на единично с общо!): турците го отнесли в София, местната българска община успяла да го поеме от тях, а след Освобождението тържествено го върнала в Поибрене. Около тези тържества на кръста написали и следното: „... С тоя кръст свящ. Недельо от с. Поибрене и настоятелят на Т.Пазарджiйскiият монастир „Св.Никола", Кирил, който умря в неволя от турците, са подали знак за народното въстание на 20-ий Априлий, 1876 год. в Панагюрище под предводителството на Бенковскiй, когого турците убиха в бойт и главата му ся принесе и погребе в София. Наастоящiйт кръст ся зе от турците по ходатайството на Софийский митрополит Мелетий и сега в 1878 год. ся връща в с.Поибрене във филипополската област в слава могущаго Бога и радост на воскресналата Болгария." С цитата от този надпис завършва „въстаническата" част от Записките... В неговия трогателно непохватен и искрен израз сгъстено са изложени големите мигове и големите човешки страдания на борбата. В същото време той сгъстено излага още веднъж, вече като тържествен надпис върху този паметен кръст, разказаното дотук от Записките! И най-сетне той свързва миналото величие и страдание с радостта на „възкръснала България". Не смея да се позовавам на скромния си читателски опит, но не зная пример за по-всестранно функционализиране на цитат.

Взаимните преходи между събитийния разказ, памфлетните, журналистическите, ораторските, етнографските, историческите, епистолярните, административните, църковнославянските, чуждоезичните и пр. отрязъци се извършват на същия двояк принцип: в едни случаи с подчертано обособяване, а в други случаи с плавно преливане между предметност и словесен жест.³⁴

Нека приключим с един от завършващите парадокси на Записките: творбата, адресирана от автора към неговите „прости братя сиромаси", се оказва сред теоретически най-костеливите орехи за нашето литературознание. В противоречието между простота и сложност на Записките се крият ред важни и вече добре проучени белези. В него се крие и една по-малко важна черта, на която искам да отделя няколко думи - мястото на художествената литература, стилистиката и естетиката в Записките.

Че техните измерения се явяват в автокоментариите на творбата с отрицателен знак, е от ясно по-ясно, но ясно е и друго - че това отрицание има активно-градивен резултат и че само по себе си е отречено. Затова в хапливите насмешки към романите и „поетизашште", към пътеписите и учените описания, към прехласването от красотите на природата и изяществото на фразата имат подчинена стойност и участвуват в изграждането на нещо по-голямо, което ги поглъща, а в определен смисъл и „снема".

В ценностната система на Записките изразите „като в роман", „поетизират", „влюбени скелети" са включени в обратната страна, т.е. страната, от която творбата се оттласква, за да изгради собствената си правда. В непрекъснатата борба в бодбора между правдивост и измисленост, искреност и подправеност, простота и натруфеност художествената литература чест попада във втората, отречената алтернатива. Тази антилитературност е много интересна от историческо гледище - след началните прояви у Ботев и Каравелов у Захари тя се проявява може би за първи път така откровена и настъпателна. Това говори много за процеса на художествено обособяване у нас през 80-те години на миналия век, това е и една от многото връзки, които независимо че Записките не са художествена творба, ги приобщават към развоя на българската художествена литература. Антилитературността на Записките е по тип често срещано явление дори в границите на художествената литература - новото художествено направление например често обвинява предходниците си в изкуственост, фалшивост, безжизненост, „литературност", и гради собствената си убедителност чрез противопоставяне спрямо важни белези на предходното направление; и така полученият резултат не е нехудожествен или антихудожествен, а е художественост от нов тип. Подобно е положението и в Записките, поради което се налага внимателно да диференцираме понятието „антилитературност" - така както е диференцирано и отношението на Записките към художествената литература, фалшът в литературата и снобското кокетиране с нея са явления, които творбата използува като открито посочена противоотрова за себе си, но наред с това тя говори ласкаво, и съвсем не рядко, за силата на художествената литература, а и самата тя включва в богатия си регистър изяви на въображението и вероятностното типизиране. Надсмивайки се над надутите сноби, които се труфят с цитати от „Гетя и Хайне", тя сама цитира, тези автори и сама е богато и културно цитираща книга.

Още по-настойчиво е използувано несъответствиета между „поезия и правда" в оттласкването на Записките от тогавашните пътеписи и преди всичко от Базовите. В усилената съпоставителност и противопоставителност на творбата разказът за дългите странствувания по полетата и планините многократно се опира върху контраста между себе си и „сантименталните" и изкуствени пътеписи. Този контраст има преди всичко житейска и идейна насока - пътешествениците, сити и охолни, пътуват по безопасни пътища „за развлечение" или „за променение на климата", казва творбата, и на основата на това определение по-ярко изразява величието и трагизма на измъчените, преследваните „пътешественици" на свободата. Оттук този контраст минава пряко върху естетическа основа - охолният пътеписец може да се наслаждава на природната красота, „но кое беше онова сърце, което се възхитява от всички тия красоти? На угнетения и на пе-тимния за кора хляб иди, та му разправяй за благоуханието на розата, за ясния глас на черния кос и на чучулигата, за шумтенето на реката и за лучите на утринната заря..." (II, 198). В този относително дълъг сблъсък с „литературния" пътепис разказът влиза пародийно дори в стила му! И на още няколко места Записките развиват мисълта, която по-късно ще стане, разбира се, в нова светлина, един от главните мотиви в лириката на Вапцаров: „Пък малцина обръщаха внимание на тия балкански прелести", защото, обяснява творбата, „пасенето" на киселеца и глада „бяха загладили всякакво човечешко чувство" (II, 211). И най-сетне този контраст се насочва към правдивостта в „пътеописанията" на Записките и фалша на обикновения пътепис. Типичният „литературен" пътеписец, внушава творбата, слабо познава живота, повърхностно наблюдава, изопачено описва, поради което и често попада в неудобни положения. В такова положение е изпаднал например „оня сантиментален писател" (прозрачен намек за Вазов), който „кълнеше българският народ, че тоя последният се отнасял небрежно към красивите цветя, турял им унизителни имена и н'ам що си още". Поробеният и объхтан народ, противопоставя творбата, просто не му е било до красотата на цветята и техните имена, след което завършва полемичния си пасаж с думите: „Хляб, хляб - а не поетически картини и богата риторика искат от вас ония, за които вие си въоб-ражавате, че работите!..." (П, 237). И така, в Записките има предпоставки за преход в пътепис. „Притиснати" от останалите разказвачески насоки, пътепис те не стават, но поемат ред важни белези на пътеписа, които реализират не по-зле от един Вазов например. Стойностите на възприемания чрез пътуването свят, производните значения и внушения от него не вземат връх и в „най-пътеписните" точки на разказа, но въпреки това пътеписното; трябва да се включи в жанровия и функционален регистър на творбата. Пътеписните белези на разказа са тиснати и подчинени на общата насока и чрез видимия, настъпателния отказ на творбата да следва „каноните на пътеписа, но не само че не са смазани от този умел заобиколен ход, но оживяват в нов, своеобразен облик, с чието определяне тук не можем да се заловим. Ще допълним само, че тяхната искреност се гради покрай другото и чрез противопоставянето спрямо „литературния" пътепис, а това поставя последния в спомагателно и производно положение и сваля, функционално поне, въпроса прав ли е З.Стоянов в упреците си към него. Що се отнася до „ослепяването" към красотата, Записките и тук са все така бойко раздвоени и конструктивни в отрицанието си. Красотата и грозотата на човека, очарованието на природата и на бита живеят в разказа и прямо наблюдавани и изживявани, и - без това да е парадоксално - в активното им премълчаване. И в своя контекст, в съчетанието с будното чувство за красота това подчертано премълчаване заговорва с още по-висок глас за „откраднатата" красота и стоварва изобличителната си сила върху социалните и политическите условия, които сковават погледа на угнетените и преследваните към ценностите на света; заговорва с още по-висок глас за „пожертвуваната" красота и добавя нова важна черта към образа на борците и мъчениците на свободата.

Разборът на разказваческите способности и умения в Записките би трябвало да включи още много и много ; технически съставки. Измежду най-важните от тях тук остава незасегната композиция на творбата, а измежду композиционните проблеми особено важни ми се сторих; следните: разликите и връзките между трите тома; п ходите от глава към глава и от подглава към подглав начините, по които завършват последните; промяната разказваческата настройка от главата „Движение Пловдив" до края; незавършеност и цялост на Записките.-Надявам се, че тях ще разработи авторът на бъдещото (и да се надяваме, скорошното) обширно самостоятелно изследване върху въпроса, как разказва Захари Стоянов в „Записки по българските въстания". Настоящата статия се опита да се присъедини към изследванията, които доказват смисъла от подобно начинание - не леко, но морално и изследователски благодарно. Освен това настоящата статия дръзна да препоръча и подход, по моему най-адекватен за творба като Записките: изследвачът не бива да зажегля предварително мисленето си с въпроса, какъв е жанрът на Записките и са ли те художествена творба или не; защото той има рядкото щастие да чете и изследва произведение - енциклопедия на типовете, разказване и шедьовър в разкриването на техните самостоятелни възможности и възможностите на умелото им и уравновесено съчетаване. В широката доминанта на Записките - разказ на реален разказвач за реални събития, пряко наблюдавани или непряко изучени от него - множеството разказвачески типове се подкрепят, а и се ограничават взаимно, губят част от присъщата им функция и добиват нови, носят собствените си значения, но в съчетаването си пораждат и нови и с целия свой вътрешен натиск започват да напират върху рамките на доминантата. Но не я разчупват! - както в това гласно или негласно вярват застъпниците на възгледа, че Записките са художествена творба. Силното противоречие между двете страни, усилвано допълнително и от автокоментарите на разказа, се снема в ново единство чрез изключителната обхватност на разказания свят (с която и започнахме разбора на творбата). И ако след всичко това се стигне до законния въпрос, какъв е жанрът на Записките, отговорът вероятно ще бъде: разказ на очевидец, в който максималната широта на света и светоотношението и максималното разнообразие на разказваческите типове образуват взаимно осмислящо се единство. Но такъв жанр науката не познавала? В такъв случай толкова по-зле за науката и толкова по-добре за народа, който може да чете „Записки по българските въстания" от Захари Стоянов.

БЕЛЕЖКИ:

1. Това впрочем са думи и оценка на самия Вазов. В обзорна бележка от 1885 г. той причислява Записките към съчиненията, които са „склад от сурои материали" за бъдещите съчинения върху освободителните борби. [обратно]

2. Радостно е, че през последните години нашето литературознание (най-вече чрез усилията на Милена Цанева) направи опит да погледне на отношенията между Вазов и 3. Стоянов и от обратната, всъщност от правата, им страна и да потърси не само това, което ги разединява и противопоставя, но и това, което ги свързва. Много и разнородни са допирните точки между Вазов и Захари..Така например двупластовостта на „Под игото" и Записките отразява важни прилики във виждането им върху освободителните борби; неочаквано много са сходствата между епизодите в „Под игото", „Немили-недрага" и Записките; ред мисли на Захари могат да послужат като прозаично мото към „Епопея на забравените", да кажем, следните: „Хората обръщат най-голямо внимание не на следствията, които са очаквали от това или онова предприятие, но от святата цел и благородните побуждения, от които са се ръководели деятелите." При това въздействието може би не е само от мемоариста към писателя... Преодоляването на хипнозата пред личните страсти и омрази обещава да избистри погледа ни към духовния живот в десетилетията след Освобождението. В тази благоприятна обстановка не е ли дошло време да се вгледаме и в сходствата - характерологични и обществено функционални - между дейците, които и досега живеят в съзнанието ни като символ на непримирими противоположности - 3. Стоянов и Пенчо Славейков? [обратно]

3. Някои от тези видове дълго време се изявяват и в стихова реч, използувана при това пряко функционална, а не пародийно иронично, както става в стихотворния фейлетон и пътепис през XX век. [обратно]

4. Повествователят в „Под игото" на няколко пъти се връща от художествено-епическото минало време към реалната сегаишост на дините след Освобождението (напр. участта на манастирската камбанария и др.) [обратно]

5. Главата „Пиянството на един народ" е само крайна изява на целокупната мисловно-оценъчна активност на повествователя, така както пространните битови, народопсихологически, исторически, фолклорни и пр. описания са само очебийна изява на втората линия в повествователната двупосочност на творбата. [обратно]

6. Подобен, макар и жанрово своеобразен процес протича и в лириката. Някои негови черти са засегнати бегло в статията „Трансинформационни процеси в развоя на новата българска литература" (сб. "Славистични изследвания ", София, 1968, стр. 435 - 446) [обратно]

7. Тук „художествено" означава същност, а не ценностно измерение. [обратно]

8. Имам наум по-специално усиленото внимание към своеобразните съчинения на Иван Хаджийски, което още веднъж доказва, че „бумът" със Записките не е изолирано явление. [обратно]

9. Ето като образец как Заимов описва покушението на Димитър Обищи върху Паисий Ловчански: „Навръх Илинден (1872 г.) в Шарения хан (Орхание) вечеря си даваха големците орханийски. И дякон Паисий участвуваше в предметното пиршество. В тъмнината човек „някой си" се скри в буренака, що дреме срещу конака владишки. В 12 ч. през нощта дякон Паисий се връща от Шарения мост. Из буренака пушка пукна Паисий извика и на земята се търкулна; Общи яхна коня и потъна в „горе тилилейко", гдето петли не пеят и кучета не лаят!" (Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът - кратка биография, София, 1895, стр. 122). [обратно]

10. В разговор с Екерман от 30 март 1831 г. [обратно]

11. Всички примери са по тритомното издание на „Български писател" от 1967 г. [обратно]

12. Само в творби като ,,Под игото" и „Бай Ганъо" има нещо равностойно иа стиловия регистър на Записките. Националните и езиковите условия в двете тогавашни „болни" империи, султанската и Франц Йосифовата, сродяват на стилова основа тези наши произведения с „Приключенията на храбрия войник Швейк" от чешкия писател Хашек. Освен това между Швейк и разказвача на Записките има някои малки, но интересни типологически сходства - напр. в начина, по който двамата противодействуват и се самосъхраняват в жестоките клещи на насилническия и бюрократически апарат. [обратно]

13. Боян Пенев в предговора към Паскалевото издание на Записките, София, б.г., стр. 3. [обратно]

14. Напр. съчетаването на „гробна тишина", „свръхестествена сила" с присъщата на творбата фразеологична ирония в израза „взеха ред най-отзад". [обратно]

15. „Гег" (англ.) - неочаквано съчетаване на силно разнородни единици със силно комично въздействие" (из един речник по поетика). [обратно]

16. Опити за по-строго сегментиране на изказа тук няма да правим - още повече че и в теорията липсва задоволително единство по въпроса. [обратно]

17. „- Вий да не сте гладен - попита го студентът, като чу революционните сигнали.

- Кой, аз? - Не съм - поизлъга.бай Ганьо." [обратно]

18. Постоянните издевки с официозността поставят под съмнение - поне що се отнася до писателската му дейност - упреците, че в последните години от живота си 3. Стоянов се с поддал на изкушенията на официозната държавност. И да е житейски вярно, това никак не личи от хапливо-трогателните съпоставки между дебеловратестия генерал и скромния въстаник (III, 308), между оборищенските народни представители и парламентарните натрапници на свободна буржоазна България. [обратно]

19. Съответствията между синтактичен и общ строеж на творбата заслужават и следната забележка. Противно на очакванията, че в такава събитийно-повествователна творба ще преобладават съчинителните (паратактичните) синтактични връзки, в Записките те са много явно уравнонесени с подчинителните (хипотактичпите) връзки. В тази двоякост се оглежда основното и конструктивно противоречие между целенасоченото събитийно разказване и забавеното, „разсредоточено" извеждане една от друга и подчинително съчетаване на взаимно далечни единици. Борбата между хипотаксис и паратаксис много често завършва със синтактични построения, за които нормативната граматика може дълго и укорително да клати глава - например: „Прангата му на крака, която се премяташе през рамото, той накара двама души затворници да налеят в една копаня вода и да я изтрият със сапун и пясък" (III, 151). В системата ма Записките обаче тези синтактични аналогии „стоят" много добре - в тях се съчетава тенденцията към простота и усложненост на изказа, в тях се съчетава тенденцията към простота и усложненост на изказа, в тях се оглежда макроструктурата на творбата, в тях живее и част от пародийното отношение към официозния и „учения" стил. [обратно]

20. Напр. сравненията на изтеклото око с мастилница, на дрехата на бягащия с крило, на което може да се броят пари, на издутините зад ушите на разгорещените свирци - с яйца. [обратно]

21. И помисъл нямам за изчерпателно описание на тези похвати - задача, непосилна за една статия. Все пак да се задържим за миг на една характерна за творбата дреболия. Говорейки сериозно за сериозни неща, разказвачът често вмята безобидния на пръв поглед израз „един вид". И сериозността веднага показва обратното си лице. [обратно]

22. Монтен, Мишел. Опити. Книга трета, „За облика на лицето". [обратно]

23. Революционното възмогване на епохата се излива не само във въоръжена борба, но и в усилена семиотична дейност: утвърждаване и широко прилагане на символи, ритуали, особен речев стил в писмата, та и в разговорите. [обратно]

24. Държането на „втория" Бенковски е осветлено в творбата много по-човечно от всички нас, които се огорчаваме от резкия му обрат и дори си позволяваме да го укоряваме, посмъртно, че е изпаднал в малодушие. В логиката, на творбата поведението на личността трябва да се мери не с общи, неизменни критерии, а с нуждите и възможностите на социалния момент. И нека пак наблегнем - прословутото рухване на Бенковски е функционално подчинено на диапазона на Записките между „геройството и срама". [обратно]

25. Срв. с „Немили-недраги" - Македонски минава Дунава. [обратно]

26. Тук повтарям, обеднено и схематизипано, наблюденията на проникновения читател на Записките Ефрем Карамфилов от книгата му „Най-българското време" (София, 1976, стр. 278 и др.). [обратно]

27. Този въпрос е разработен бегло в статията „За същността и значението на една хетерохронна конструкция в епоса", сп. „Български език", 1965, 2. [обратно]

28. Четенето на Записките и другите подобни творби на 3. Стоянов през очилата, на фактологическата взискателност едва ли е най-справедливото отношение към тях. Историците допускат Захари в своя среда с объркано стъкмения пропуск, „писател историк", а след това му натякват редица недъзи и прегрешения, което само по себе си е основателно, но насочено към целостта на творбата, то сериозно се разминава с нейните жанрови и функционални особеност. (Пресен пример за подобни упреци може да се намери в послеслова към изданието на биографията на Ботев от 1976 г.) [обратно]

29. Не ще е голямо преувеличение, ако кажем, че в Записките има и малко нещо „шендизъм" (по знаменития роман на Стърн „Тристрам Шенди"). [обратно]

30. Сри. с „Доктор Фаустос" от Т. Ман, към чието генетично двутласие и самонаблюдателност писателят добави и самостоятелно произведение („Романът на един роман"), за да доизгради историята на неговото пораждане. [обратно]

31. Използувам алюзията с Гьотевия роман за Вилхелм Майстер не просто заради играта на думи, а защото един от пластовете на Записките е по смисъл и строеж много близък на така наречения „роман на възпитанието" Bildungsroman. [обратно]

32. Впрочем не се ли върши същата функционална несправедливост и спрямо творбите на Иван Хаджийски („Бит и душевност на нашия народ" и др.под.), когато се окачествяват и четат като социологически? [обратно]

33. Вж. още „Неизвестно произведение на Захари Стоянов", „Литературен фронт", 1979, бр.16-17. [обратно]

34. В бележка под чертата ще напомним, че многобройните бележки под черта трябва да бъдат проучени както в светлината на горните наблюдения, така и в системата на всеобщата многопластовост и многопосочност на Записките. [обратно]

 

© Никола Георгиев, 1980
© Издателство LiterNet, 13. 07. 2002
============================================================
Публикация в сб. „Захари Стоянов - нови изследвания и материали". С., 1980.
Публикация в "Сто и двадесет литературни години", С., 1992.

•  

•  

• 	ГЛАСУВАЙ ЗА НАС	543210
  	Copyright © 2008 My School BEL - "Dimitroff & Son Company"