I. СЮЖЕТ

         Сюжетът на романът "Под игото" е почерпан от страшната и кървава епоха на априлското въстание в 1876 година. Из пламъците и пепелищата на  средногорските села се издигна и охкането на един паднал народ; паднал, но не позорно, както забележва авторът на тази книга (стр. 439 Ч.), но в пълно съзнание на свойте сгазени идеали.
          В тази неравна борба Европа няма време да види вдъхновенното самоотвержение и геройската барба на султанската рая; тя видя само Батак, жертва на коварна измама, и в паметта й се запечати името "Батак"; за нас обаче остана възхитителния спомен на героите, които запечатаха героизма и светлия идеал в мъки и кръв. В този момент на борбата е нашата национална гордост, нашата точка на опора. Този трябва да бъде именно и момента на едно истинско поетическо вдъхновение; на едно истинско национално чувство.
          Но г. Вазов не е избрал този момент на сюблимната борба; той е избрал последующия: именно, когато героизмът се прощава с високите си идеали и минува към животинския инстинкт.
За г. Вазова априлското въстание се явява в образа на Батак и Сопот, а не в образа на Перушица и Панагюрище.
Гледната точка, прочее, на романа "Под игото" е момента на паданието, а не момента на борбата. "Под игото" е окото на Европа, не - окото на България. Борбата като кратка не се прослави в Европа и г. Вазова я заминава и обръща взор да търси вдъхновение в следите от нея: падението, пропадванието, отчаянието, окървавението, които екнаха из света.
          В момента на увяхване цветята нямаха животворен дъх. Фалшива почва за един поетически национален образ. Виктор Юго намира възвишеното в един момент само, взима го и го възноси - Ватерлоо. Г. Вазов не може да черпи вдъхновение и идеали в кратковременна нещастна борба. Види се, на някои сърдца повече е герой онзи, който живее на отечеството, а не който пропада за него! . . .
          Ала героизмът си остава героизъм и само за една минута борба. Паданието на героя в безсъзнание не отнема нищо от доблестта му. Да взимаме образи из моменти, кога рухват идеалите, кога силите изчезват в безсъзнанието, кога най-висшите душевни сили се губят в мъките, отчаянието, лишението и предсмъртието, ще рече, да търсим човешкия дух в животното. Прочее, капиталната грешка на романа е там, че г. Вазов е черпил вдъхновение не от истинския поетически източник, а от друг, дето "дивия глог не дава плод", както сам автора е признал на едно място (Чичовци).
          Легендата, около която се развиват истории, драми и трагедии, и, за развитието на които взимат участие толкова голямо число лица и животни, е всъщност много кратка и проста, но на вид тя е усложнена така, че едва ли може да се схване изведнъж всичко по ред. Развитието на действията е изпълнено с особени вариации, украсено с особени ярки шарки, които наистина ни наумяват един источен вкус.

          Няма съмнение, че на г. Вазова са известни елементарните изисквания при създаването на едно художествено произведение. Нему трябва да е известно също не само историческото развитие на този вид поетическо произведение, което се нарича роман; но и установените вече понятия върху техниката му.
          Днес полето на романа е действителността, задачата му - моралът.
          Двете тези необходимости трябва да се съединят в едно цяло, в една неразривна связ, в една хармония заедно с главната идея, която си пробива път и се провежда в романа.
          За да се изпълни това, необходими са съответветствени елементи, които със своите качества и стремления да са удобни за правилно и хармонично съчетание. Освен това елементите не трябва да бъдат ни повече, ни по малко: в първия случай става претрупвание, във втория - образите остават непълни. Когато вече почвата и идеята са готови, когато елементите за развитието на действителността са избрани и обмислени, тогава поетът съставлява плана на действията, вдъхва душа на тези елементи, т.е. на съществата и те заживяват и захващат действията си, за да изпълнят своите определени задачи, та тъй да стигнат определената обща цел - реализирането идеята на поета.
          При това обръща се сериозно внимание и върху начинът на действията и мотивите, които ги направляват. В първия случай имаме: целесъобразността на действията; във втория - естествеността на събитията. Под думата "целесъобразност" ние разбираме, че никое лице не трябва да прави дела, които нямат значение за общата идея: защото в такъв случай става препълвание с епизоди, които развалят, колкото и красиви да са те, и които пораждат дисхармония и събарят равновесието и единството.
          Под думата "естественост на събитията", ние не разбираме случаите, които чудесно и неочаквано се явяват да завържат или отвържат възел.
          Неочакваното, чудесното, сляпата исковна случайност са в архивите на отживяла теория. Изисква се случката да бъде естествена, очевидна, вярна на действителността, и действията на героите да не са поставени в зависимост изключително от случая. Голямо безвкусие е да се мисли, че направения ефект чрез една изкована случка, туря бисер на творението.
          Освен гореизложените изисквания има още две неща, които са въпрос на вкуса и мерило на фантазията. Това са: неповторението и естествеността във вървежа на действията.
          Повторението омръзва с еднообразието си. Повтарят ли се едни и същи мотиви, това е признак на безвкусие. Сглобен ли е планът на действията много изкуствено, т.е. пресилено, това е признак на бедна фантазия.

         Една от най-важните неудобности в "Под игото" се явява многочислеността на съществата, които уплитат и разплитат вървежът на събитията без всякаква цел. Това уплитане понякога е така безизходно, щото читателят любопитен се пита: де ли ще му излезе края? Но той скоро привиква да не се безпокои за развязките, когато се навикне на начините, които авторът приспособява в такива случаи. Тези начини, при всичко че неудовлетворяват естетическата жажда на читателя, са твърде интересни; те се явяват в образите на един слепец Колчо, на един умоповреден Мунчо, на една мечка Клеопатра, на една хрътка - емексизовата, на един бивол - Юрдановия и на 8 вълци, които Боримечката избива един по един.
          Но понякога развезките стават и по изкуствени начини, които бият в очи по своята си неестественост, както е случая с отърванието на Соколова чрез забравянието на писмото от заптието.
          Но обикновено при всичкия наплив на действующи лица, действията, относително, са малко и много лица заминават покрай завезките без да са докоснати от тях. В такива случаи обикновено тези лица са представени като да са от факторите на завязките; както са например Ярослав Бързобегунец, Мичо Бейзадето, Кака Гинка, Лалка, Стайка, Рачко и пр. пр.
          Лицата, които влизат в романа да играят някоя роля, възлизат на брой около 60, исключая мечката Клеопатра, Емексизовата хрътка, вълците, ловджийското куче и Юрдановия бивол "Голю".
          Между тези лица трябва да различаваме една група, които са нахвърлени в този роман от "Чичовците" и, които, като "диви глогове", освен че не дават грозде, но преобръщат и другите в глогове.
          Това става просто по зараза и няма защо да очакваме от Бяла Черкова някакви бунтове и такива подобни работи, освен теферичи, гостье и наздравици. За "дивите глогове", en passant, можем да забележим (защото малко ще се спираме върху тях), че те можеха спокойно да си седат в "Чичовци" и нямаше нужда да слушаме повторно техните философствания. Впрочем и г. Вазов съзнава това, и не си прави много труд: защото ни препраща да се запознаем с тях предварително в "Чичовците" (стр. 33, издание второ, Чипев). Нам се чини, че и Ганко Кафеджията е хвърлен по същия начин в романа, като се прекръстил от Хаджи-Ахил на Ганко, но автора не ни казва за това нищо.