За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ПОД ИГОТО“
ЗА НАЦИОНАЛНАТА ЕПОПЕЯ „ПОД ИГОТО"
(Жанрово-композиционни особености и идейно-емоционален патос)
Милена Цанева
Както и други национални шедьоври, влезли в съкровищницата на световната литература - както „Пан Тадеуш” на Мицкевич, както „Клетниците” на Юго - най-хубавият роман за България е писан в изгнание. И навярно тъкмо затова е така опияняващ неговият национален аромат.
Романът „Под игото” - този удивителен епичен връх, с който започва историята на българския роман - е създаден в основната си част през 1887-1888 г. в Одеса, където Иван Вазов намира убежище след започналите в България гонения срещу русофилите.
„Много скръб, много мъки изпитвах там по изгубеното отечество - разказва авторът в предговора към петото издание на книгата. - Умът ми, сърцето ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми вдъхновението да напиша тоя роман и аз задишах пак въздуха на България.”
„Въздухът на България” - това е действително най-точното определение на художествената атмосфера на „Под игото”. Скръбта по изгубеното отечество е най-непосредственият повод за неговата поява. Както в древния мит за Антей, без ободрителния допир до родната земя и поетичното вдъхновение, и цялата душевност на Вазов губеха жизнени сили. И той се бе заловил за този роман - като спасение от измъчващата го дълбока носталгия, като духовна съпротива срещу опошляващата атмосфера на дребнави политически интриги, завладяла емигрантските кръгове в Цариград и Одеса.
Но тази носталгия на духа е само последният емоционален стимул за появата на едно произведение, което Вазов просто не можеше да не напише. Защото то бе органичен израз на неговия съкровен жизнен и исторически опит, кристализация на незабравимите спомени от патетичните дни на неговата младост. Към него го водеше целият му жизнен и творчески път. Нещо повече - романът „Под игото” (1889-1890) бе закономерен продукт на българското художествено развитие от този период, блестящ завършек на едно пре-ходно литературно десетилетие. Десетилетие, в което в следосвобожденската ни литература, изправена пред дебрите на новата буржоазна епоха, избуява в последен предсмъртен цъфтеж националният патос на Българското възраждане.
1878 година приключи един бурен национален летопис, в който българската литература и българската история се бяха сливали с непринудена изначална естественост. Творците все още чувстваха литературната си дейност като пряк израз на своя патриотичен и граждански дълг. В естетическите им представи литературата бе в най-непосреден смисъл художествена летопис на националната съдба. Духовните им търсения се пречупваха през едно основно и определящо понятие - България. Творчеството им се отличаваше с органичен патриотично-демократичен патос и широк епичен размах на художественото мислене. Интересът към развитието на отделния човек се засланяше от интереса към развитието на обществото. Отделянето на индивида от народната маса като самостоятелна духовна ценност, загатнато вече в областта на лириката, щеше да стане литературна зависимост едва през следващото десетилетие. В поетическата тематика вече се бе наложила съвременността, но белетристиката бе още изцяло под обаянието на големите събития от близкото минало. Художественото претворяване на тези събития обаче вече ставаше в нови идейно-естетически координати. Това, което доскоро бе нажеженият въздух на настоящето, сега се преобразяваше в художественото съзнание в минало, в спомен, подчинен на чувството за историческа перспектива. След периода на непосредните емоционални реакции дошло бе времето на широките художествени обобщения и исторически равносметки. Зараждащото се ново художествено мислене обогатява и преосмисля възрожденските традиции и на фона на един все още примитивен литературен живот се извисяват монументални в своята обществена и естетическа значимост върхове.
Патриотичният патос на творците на художественото слово вече се пречупва през разочарованието от буржоазната деформация на предосвобожденските идеали, но тази събудена критическо-аналитична насоченост все още се засланя от възвишените романтични полети в света на национално и исторически значимото. В българската литература вече се е очертала една определено критическореалистична струя, но тя все още е преди всичко стимул, за да изпъкне по-ярко основната героично-патриотична тема на десетилетието.
През 80-те години близкото минало на България, което художникът вече можеше да обгърне от дистанцията на историческата освободителна дата, става основна, определяща тема на Базовото творчество и преди всичко на неговата белетристика. Тогава именно той създава поетическия цикъл „Епопея на забравените” (1881-1884) и повестта „Немили-недраги” (1883), които обезсмъртиха безкористния и чист патриотизъм на предосвобожденските борци, забравени и пренебрегвани от новото неблагодарно време.
Но широкият размах на неговите национални обобщения не се изчерпва с патриотично-героичната тема. Художествените интереси на Иван Вазов обемат предосвобожденската епоха в цялата й широта, във всичките й - и исторически, и битови - измерения. След „Епопея на забравените” и „Немили-недраги”, той написва хумористичната битова повест „Чичовци” (1885). Едно произведение, в чийто непринуден смях намират непосреден художествен израз първите му и най-свежи впечатления от живота. „Епопея на забравените” - това е големият живот на нацията, миналото в цялото му величие, историята в целия й ръст. „Чичовци” - това е малкият живот на мал-ките хора, миналото като всекидневие, историята като бит. По време на емигрантските години в Одеса тъгата по изгубената родина слива тези две еднакво закономерни за творческото развитие на автора художествени начала, оживява в своето естествено единство битовото и историческото време на нацията и така се ражда романът „Под иго-то” - тази малка енциклопедия на българския живот от последните години на османското иго.
Това е първият роман на Вазов, написан само шест-седем години след началните му стъпки в прозата, но неговата органична връзка с духовния опит на обществото и с художествения развой на автора го превръща във върховно дело на един творчески живот. Това е всъщност и първият истински роман в младата българска белетристика, но, роден под тласъка на епохалните исторически сътресения, търсещи своето художествено осмисляне. Той се нарежда между класическите постижения на европейския роман, сродявайки се с една от най-новите тенденции в неговия развой -създаването на романа-епопея. Създавайки своя пръв роман, на който бе съдено да стане един от шедьоврите на българската литература, Вазов обаче не можеше да не се опре на установената от неговите предшественици прозаична традиция и той се опита да вкара своя широк епичен замисъл в рамките на една приключенско-романтична сюжетно-фабулна схема. Но свежата сила на неговия непосреден талант, в която намират израз най-самобитните линии на новобългарската белетристика, спонтанно разчупва и новаторски преобразява възприетия по инерция повествователен модел.
Именно тази жанрово-стилова специфика не разбират ония критици на „Под игото”, които не могат да простят на автора немотивираните от реалистично гледище романтични ефекти. По друг начин тази специфика, струва ми се, не отчитат и ония изследователи на романа, които пък изравняват по характер и значение стилово разнородните елементи на неговата художествена структура.
Жанрово-стиловото своеобразие на „Под игото” е в непринуденото съчетание на една романтично-приключенска сюжетно-фабулна линия, свързана с определен главен герой, и широкия замисъл на роман-епопея; в контрастното и същевременно органично преплитане на епично спокойните битово-реалистични изображения с ярките ефекти на една романтична струя, пронизала не само сюжетно-композиционната, но и образната и стилно-езиковата система на романа. И това е може би най-характерната черта в художествената физиономия на „Под игото”, специфичното чисто вазовско своеобразие, неповторимият колорит на един преходен период от българското литературно развитие. .
„Из живота на българите в навечерието на Освобождението” - това характерно вазовско подзаглавие ни води към самата същност на „Под игото”, уточнявайки със своеобразен художествен педантизъм онова, което се съдържа още в самото заглавие на прочутия Вазов роман. Въпреки наличието на една централна романтично-приключенска сюжетна линия, свързана с определен главен герой, истинският художествен обект тук са не характерът и съдбата на този герой, а битът, душевността и историческите съдбини на неговия народ. Приключенията на романтичния рицар на националната революция Бойчо Огнянов са само една ярка пътеводна нишка, която спомага да се разгърне широкото битово-реалистично изображение на българското общество и да се внуши патриотичната патетика на епохата. Мирната семейна вечеря у бай Маркови, кървавата сцена във воденицата, мъжкият манастир с неговите разнородни обитатели, женският метох с неговите разноречеви сплетни, изпитът в училището, гуляят на Силистра йолу, представлението... Всеки следващ момент от действието има за цел да разкрие не толкова нова черта в ясния и определен още от самото начало характер на главния герой, колкото нов момент от бита и душевността на предосвобожденския българин. Затова в композиционната схема на романа получават такова централно място и битови картини, които по отношение на приключенската фабулна линия не изпълняват никаква съществена функция - като знаменитото представление на „Многострадална Геновева” или гостната стая на бай Маркови с нейния трогателно-наивен „ермитаж”. Основен герой на „Под игото” е сборният образ на българския народ и една от основните задачи на автора е да даде художествен израз на изкристализиралата във формите на бита народопсихология на българина от тази епоха.
Битовите изображения в „Под игото”, в които така пълнокръвно се изявява пластичното майсторство на художника, са продължение на една от най-самобитните български разказвачески традиции. И същевременно с тях Вазов направи крачка напред в сравнение със своя предшественик Любен Каравелов. Неговите характерни битови образи, без да отстъпват по колоритност на знаменитите Каравелови „ българи от старо Време”, включени в общата тъкан на романа, осъществяват една по-сложна художествена задача. Вазов ни остави ненадминати картини на еснафския бит на малките подбалкански градчета. От неговите художествени изображения етнографът и историкът на културата могат да черпят конкретни данни и сведения. Представлението на „Многострадална Геновева” се възприема направо като документ, без който не може да мине историята на българския театър. Но цялото това документално богатство е разстлано пред нас, за да стигнем чрез него до вътрешната същност на българина от онова време, да разберем душата на един народ, патоса на един исторически момент.
Вазов умее да насити всекидневието с горещия дъх на историята, да внуши историческата определеност на бита. Това изпъква още по-ярко на фона на литературното обкръжение, в което се появява „Под игото”. Началото на 90-те години е времето на народническите увлечения на нашата интелигенция и битовизмът широко залива българската белетристика. Една от най-характерните прояви на народническата битова проза - прочутата повест на Т. Г. Влайков „Дядовата Славчова унука” - излиза почти едновременно с „Под игото”. И двете произведения обръщат поглед назад - зад хребета на историческата освободителна дата'. Но каква разлика в начина, по който рисуват предосвобожденския живот базовият роман и Влайковата повест. У Влайков - една битова живопис, в която героите се явяват, почти само за да облекат костюмите и да илюстрират нравите. У Вазов - духът на една епоха, разкрит във всекидневието на хората, ярки човешки характери, израсли върху почвата на определен бит. У Влайков - действие без точна дата, патриархалната идилия като някаква вечна форма като народния живот, битът в неговата застоялост и закостенялост. У Вазов - точна връзка с определен обществен момент, историческата обусловеност на един бит, в който е изкристализирало миналото и в който се оглежда бъдещето. У Вазов е извънредно живо чувството на летописец, призван да остави достоверни свидетелства задуха, нравите и дори материалния бит на едно отминало време. Но с усета на художник той възлага художествени функции и на най-типично етнографските детайли. Характерно в това отношение е обстоятелственото изображение на гостната стая на бай Маркови, където в самия маниер на разказа открито нахлува летописно-мемоарното начало.
Същата тази гостна стая с шарените черги, старинния часовник и избелелите картини десетилетия по-късно ще възкръсне и в стиховете на Вазов, но там акцентът ще падне върху интимно съкровеното - незабравимия образ на майка му. В „Под игото” дори от мъртвите предмети в бай Марковия дом писателят извлича духа на епохата. Самата стая, в която ни въвежда, носи белезите на всичко, с което живее едно почтено българско семейство от това време - непоколебимата вярност към народните традиции и любознателната готовност да се възприемат кой знае с каква давност проникналите дотук нови моди, примитивния изостанал вкус и зародилия се трогателен интерес към живота на околния свят, наивната почит към старите икони и благоговейната обич към всичко руско. През добродушната усмивка на автора, в самата наредба на тая стая се чувстват топлината и уютът на българския дом, в самата атмосфера се носи мирисът на нещо здраво, чисто, българско... Влезли тук, можем да повярваме на автора и на стопаните. Знаем: това са добри хора и добри българи.
Та това е Вазовият роден град. Неговата родна къща. Битът на Бяла черква - това е жизнената среда на Вазовото детство. Оттам и тая мекота в рисунъка, тая топлота в тона, тая носталгия, която се прокрадва между редовете и ни кара за миг да съжалим, че не можем да поседнем за малко там, на миндера под лозницата на бай Марковата къща.
Разбира се, ние знаем, че дълго не бихме останали там. И което е по-важно - знае го и самият автор. И тук Вазов е верен на оня усет за вечното движение на живота, който е една от най-характерните черти на светоусещането му. Никъде у него няма да намерим оная сантиментална идеализация на патриархалната изостаналост, така разпространена в българската литература от миналото и особено сред белетристите от 90-те години на миналия век. Докато много от неговите литературни съвременници наивно виждаха в традиционните форми на патриархалния бит някакви вечни устои на народния живот - Вазов чувстваше тяхната историческа обусловеност. Верен син на едно поколение, чиято историческа задача бе да изведе отново българския народ на пътя на световното културно развитие, той беше еднакво чужд и на консервативната идеализация на дядовските потури, и на парвенюшкото презрение към шарените черги на родния дом. Битовите сцени в „Под игото” ни внушават цялото обаяние на патриархалната романтика, без да скриват оная културна изостаналост, примитивност и дори грубост, с които тя е неизбежно свързана. В топлия хумор на автора е намерено нужното единство на тона. Свеж и непринуден, този топъл добродушен хумор пронизва навсякъде изображението и позволява на писателя да погледне на тогавашния живот от равнището на едно по-високо културно развитие, без да изглежда надменен или несправедлив.
Смешни са картините от бай Марковия „ермитаж”, но за неговия дом тези донесени от Влашко литографии са един мъничък прозорец към широкия свят.
До сълзи смешна е публиката на „Многострадална Геновева”, но днешният театър може да завиди на нетърпението, с което тая публика очаква вечерта на представлението и бърза да купува билети, „за да не би парите да отидат за сол или сапун...”
Да си спомним разговорите у бай Маркови, изпита в училището, театралното представление. Насмешката или умилението - кое е всъщност повече тук? В хумора на автора има нещо от оная неизразима усмивка, с която майката разказва за първите мили и смешни стъпки на своя син.
Един народ, за цели пет столетия спрян в пътя на своето развитие, протяга ръце към широкия свят на културата. И в своите ненадминати художествени изображения Вазов спаси за поколенията наивната прелест на неговите първи стъпки.
Нарисувани със сочни и свежи краски, битовите картини в „Под игото” са класически образци на масови сцени. Вечерята у бай Маркови, изпитът, представлението, тлаката в Алтъново притежават такава изобразителна плътност, че могат да живеят и сами за себе си. Но никъде нямаш чувството за самоцелна живопис. Всяка линия, всяка боя тук има своята определена от общия дух на романа художествена функция. Новото, което е вече навлязло или навлиза в живота на българския народ - това е патосът, който обединява тези картини и им вдъхва живот и движение.
В центъра на „Под игото” са големите исторически конфликти на епохата, оня напрегнат и патетичен момент от живота на нацията, който завършва с героичното Априлско въстание. Само че авторът не отделя изображението на тези конфликти от обикновения битов живот на обществото. Той показва именно това - как Априлското въстание премина през душевността на обикновения мирен българин и очерта в националното съзнание историческа бразда. Всестранното изображение на предосвобожденските нрави тук не е просто средство за придаване повече жизнена плът на героите или за разнообразяване на действието - то е момент от голямата историческа тема на „Под игото”, от разгърнатото епично възсъздаване на националния характер и съдба.
И нищо че общественият живот на някогашния Сопот бе патриархално примитивен и лишен от ярки събития - наблюдателният поглед на неговия син успя да открие там цял един свят - неизчерпаемо колоритен и неповторимо български. И нищо че участието на Сопот в големите просветителски и революционни движения на епохата бе сравнително скромно - талантливото перо на Вазов съумя да събере в него сложността на обществените отношения от последното десетилетие на робството. Провинциалното общество, сред което израства бъдещият писател, поема върху себе си обществено-политическото и нравствено-психологическото съдържание на епохата и в замяна на това получава безсмъртие. Вазов щедро се отплати на своя роден град за охолното си и безгрижно детство. Той го превърна в художествен микрокосмос, в който се огледа цялостният образ на възрожденска България.
© 1998 Милена Цанева. Всички права запазени!
=============================================
