„ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“ - АПРИЛСКАТА ЕПОПЕЯ В ТВОРЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ НА ВАЗОВ

За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов

ИВАН ВАЗОВ - „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“

АПРИЛСКАТА ЕПОПЕЯ В ТВОРЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ НА ВАЗОВ

Милена Цанева

В патетичния спомен за Априлското въстание българската литература и българската история се сливат в своето изначално единство. Неговото последно припламване беше подвигът на един гениален поет. Неговият героичен летопис написа един от революционните му апостоли. Негов вдъхновен певец стана един от скромните членове на сопотския революционен комитет.

За самото въстание Ботев не успя да остави нито стих, но с кръвта си той написа една поетична легенда - безсмъртна опора на националното ни самочувство. Единствен от историческите апостоли на IV революционен окръг Захари Стоянов остана жив, за да спаси за поколенията автентичните свидетелства за славата и трагедията на тези велики дни. А със самото си присъствие в българската литература близо половин век Вазов поддържа жив духа на този сюблимен момент от националната история - като критерий за обществото и литературата, като присъда над новите буржоазни времена и героично вдъхновение за нови подвизи и борби.

И днес можем да благословим щастливата случайност, която през хилядите кръстосвания на историята и човешките съдби така умно бе разпределила ролите и след като предостави на националното съзнание легендата за загиналия в Балкана поет, повери темата за Априлската епопея на перото на двама противоположни по идеи, темперамент, възпитание и жизнен опит, но еднакво изключителни по творческите си възможности автори. И двамата по своему интимно изстрадали подготовката и разгрома на историческото въстание, но изживели и възприели го от две различни гледни точки - на революционния организатор и на обикновения мирен българин.

Независимо от неизмеримо по-слабото си участие в революционните събития, и като гражданин, и като писател, Иван Вазов в не по-малка степен от Захари Стоянов с духовна рожба на този върховен момент от националноосвободителните ни борби. За автора на "Епопея на забравените" и "Под игото" Априлското въстание бе оня съдбовен миг, който завинаги определи неговия облик на пост. "В моя дълъг живот то е оставило най-дълбоки неизлечими впечатления в душата ми" -признава 45 години по-късно писателят. Стихове той пише от съвсем млада възраст, но истинският Иван Вазов - такъв, какъвто е врязан в съзнанието на поколенията - се ражда, когато двадесет и пет годишният поет написва програмното си стихотворение "Новонагласената гусла" и полага над евангелието и ножа заветната клетва на комитетите. Атмосферата на онова велико "пиянство на един народ" оформя веднъж завинаги неговите обществени и естетически идеали. А идейно-емоционалното и образно съдържание на Априлската епопея влиза в самата същност на неговото творчество и на няколко пъти става негов тематичен център, пречупвайки в художествените си преображения идейно-естетическото развитие на автора и историческия опит на обществото.

Първите революционни стихове на Вазов, събрани в стихосбирката "Пряпорец и гусла" (1876), са непосредствен емоционален отзвук на патриотичния ентусиазъм от навечерието на историческите събития. "Дошло е време, дошло е да счупим стари окови. .." - зове новопокръстеният член на сопотския революционен комитет и създава стихове, които ще се пеят по време на въстанието като бунтовнически марш. В тези стихове още не се чувствуват истинските мащаби на Вазовия лирически талант, но от тях ни докосва затрогващият наивитет на възрожденските патриотични песни, в несръчната им искреност оживява масовото въодушевление и подчертано народностен дух на Април - 1876 г.:
Боят настава, тупат сърца ни,
ето ги близо наште душмани.
"На бой"

Много по-ярко се разгръщат лирикът и художникът у младия Вазов в стиховете му за разгрома на въстанието, писани в тревожно-възбудената атмосфера на препълнения с революционни емигранти Букурещ и събрани в стихосбирката "Тъгите на България" (1877). Жестокото сътресение от катастрофата е ускорило творческото съзряване на поета. Трагичната светлина на пожарите откроява по-внушително героично-страдалческия образ на родината и великата народна скръб изпълва стиха му с вълнуваща патриотична патетика. Студеното равнодушие на западноевропейските правителства към трагедията на българския народ изостря идейния му поглед и той достига до ботевски безпощадни обобщения за духовната същност на буржоазната епоха ("Векът"). А братското съчувствие на руския народ го вдъхновява за една интимно изживяна и същевременно обобщаваща всенародните чувства апология на великата славянска страна ("Русия!"). И в тази напрегната атмосфера на скръбна покруса, гневни прозрения и непогаснали надежди в художественото му съзнание съзрява революционната идея, че свободата "пониква из кървави долини", и пророческата му увереност в светлото бъдеще на България прозвучава с истинска вазовска мощ

Но през чернените порои,
що ти проля във таз борба,
аз видя дните ясни твои
на твойта бъдеща съдба.
"На България"

Но когато говорим за изображението на Априлската епопея като основно ядро и художествен връх на Вазовото литературно дело, ние мислим преди всичко за ония епохални произведения, в които Вазов се връща към националноосвободителните борби от близкото минало, за да ги види и осмисли от дистанцията на историческата освободителна дата. Тази дистанция - колкото обществено-историческа, толкова и идейно-етична - представлява за писателя една нова оптическа перспектива, която му дава възможност по-широко да обхване предосвобожденската епоха и по-дълбоко да осмисли нейните пориви и борби. Тя е една нова художествена позиция, нова гледна точка, основана върху коренно променените взаимоотношения между автор, читатели и герои.

И тъкмо поради това написаният през декември 1873 г. лирически цикъл "Бунтът" не "принадлежи" към "Епопея на забравените", макар и така да заявява самият автор. Въпреки сюжетната близост с бъдещата "Епопея", тези стихове, в които Вазов нарича загиналите герои свои "мили братя" и от името на едно все още единно общонародно "ние" уверява, че обществото пази жив техния дух, са изцяло в идейно-естетическите координати на предосвобожденската му поезия. За да се роди едно ново, идейно-емоционално - по-трагично, и естетически - по-сложно, художествено виждане на националиоосвободителните борби, трябваше историята да превърне епопеята на героите в епопея на "забравените". И както знаем, това стана твърде скоро, дори и за бързите темпове на българското ускорено развитие.

Понякога тълкуват понятието "забравени" в твърде буквален смисъл. Към това ни подвеждат и бележките към по-ранните редакции, където се обяснява под линия кои са Бенковски, Волов, братя Жекови, както и даденото от Вазов пред Г. Бакалов обяснение, че не е включил в "Епопеята" Ботев, защото той не бил "забранен"^[1]. Но понятието "забравени" тук има не толкова буквален, колкото по-широк поетичен смисъл - то е художествено обобщен израз на протеста срещу изневярата към духа на героите, срещу измяната към техните завети; поетичен образ, който дава възможност да се противопостави идейния и етичен патос на две различни епохи. Изобличителното стихотворение "Забравените" - за безсмислието на гранитните паметници, които не говорят нищо на заплененото от звъна на златото общество - е пряк поетичен коментар на горчивия подтекст на "Епопеята". А писаното в същата 1882 г. стихотворение "Не мислете за тях!", в което поетът брани загиналите герои "от риданья светотатски и пресметнати фалби", е, струва ми се, първият поетичен протест срещу опитите на новото "практическо" време да обсеби имената на народните светци:

Оставете на спокойство
тез забравени борци
и за тяхното геройство
стига плели сте венци.
Не за ваште венци гнили
смъртта срещнаха без страх;
те за вас не са мислили -
не мислете вий за тях!

Тези стихове, създадени точно между написването на двете части на цикъла "Епопея на забравените" (1881-1884), показват цялата дълбочина на смисъла, който поетът влага в понятието-образ "забравените", увековечавайки отчуждението на следосвобожденското буржоазно общество от неговите героични предшественици.

И тъкмо това осъществено с епичен размах идейно-етично противопоставяне на две епохи от националната история насочва поетичните ннвенции на Вазов към възвишения стил и героична идеализация, които обуславят названието "Епопея". Название, което авторът е използувал по-скоро като една метафора, по което фактически твърде точно свързва поетичния цикъл с редица същностни белези на епопейния жанр. Тук поетът рисува героите на Българското възраждане и Априлското въстание от исторически утвърдената позиция на преклонение пред техния подвиг. Преклонение, което подчертава разликата между читателите и героя, дистанцията между обикновеното и изключителното, противопоставянето на героичното и възвишено минало на прозаичното и неблагодарно настояще. Това изображение е една прослава в широк национално-исторически и философско-етичен план. Прослава, в която поетът поема ролята на тържествен пълномощник на своя народ.

И, струва ми се, не случайно от двете оди, посветени на Априлското въстание като общонародно движение - "Каблешков" и "Кочо", - несравнено по-силна е втората. Революционната дейност на Каблешков и въодушевената подготовка на въстанието в Стремската долина са част от ония съкровени спомени на Вазов, които, той по-късно ще обезсмърти в романа "Под игото", но изглежда, че именно тази твърде битова конкретност на представите тук "подбива" неговата "епопейна" художествена позиция и обстоятелствената бледа описателност на стихотворението се свързва с романтичните полети на "Епопеята" само със своя великолепен обобщителен край. Един случай, който подсказва, че решаващ за художествения успех е не толкова жизненият опит сам по себе си, колкото неговото съответствие с художествената позиция на автора, със стила и жанра на произведението.

А героичната защита на Перущица Вазов познава само по чужди описания, но тя е сякаш моделирана от самата история за романтичновъзвишения стил на неговата "Епопея". Драматично внушената динамика на сражението с моментните колебания и отново припламващи подеми на народния дух, спонтанните лирически изблици на автора, който извлича сравнения от най-славните страници на световната история, потресло лаконичното изображение на кървавия подвиг на "черните сватбари", горчивият протест на поета към невъзмутимите небеса... -всичко в тези патетично развихрени и същевременно пластични сцени превръща одата за Кочо в една от най-внушителните картини на кратката, но героична борба на априлци, в героико-романтичен апотеоз на несломимия национален дух. И нищо, че красавецът Кочо Чистеменски със своите фини черти и театрални увлечения не се изчерпва с определението "простия чизмар" - това определение цели не да индивидуализира героя като човешки характер, а да подчертае със социалния си смисъл дълбоко демократичния патос на националноосвободителната борба.

Към темата за Априлското въстание Вазов се връща за трети път като емигрант в Одеса - под стимула на обзелата духа му дълбока носталгия. И това отново променя основната гледна точка, от която той изобразява епохалното историческо събитие, на което бе имал щастието да бъде съвременник. Сред разочарованията на първите следосвобожденски години той бе възпял Априлската епопея от позициите на една респектиращо епическа дистанция, която правеше излишни и ненужни неговите най-съкровени спомени. "Епопея на забравените" бе една героично-романтична национална епопея, опряна върху преклонението пред великото минало и вярата в светлото бъдеще, еднакво противопоставени на издребнялото и пошло настояще. Сега, в носталгията на емигрантските години, Вазов бе почувствувал нуждата да усети образа на родината по-интимно и по-цялостно. Това го отвежда отново към Априлската епопея - този върховен миг от националната история, който Захари Стоянов нарече "най-българското време". Но този път той пречупва нейното изображение през своите лични спомени. Т. е. потърсва нейните закономерности на равнището на обикновения битов живот на предосвобожденското общество и поставя нейните герои сред това и трогателно, и наивно общество - звено от непрекъснатата приемствена връзка между минало, настояще и бъдеще. И това превръща героичната епопея в епичен роман.

Чувството за големия исторически живот на нацията, възпят в "Епопея на забравените", и усетът за художествената изразителност на обикновените битови измерения на предосвобожденската епоха, изобразени в повестта "Чичовци" (1885), тук се сливат в единно художествено начало. Болката по изгубената родина придава нов епичен размах на художественото мислене на Вазов и с романа "Под игото" (1889-1890) той потърсва мястото и смисъла на Априлското въстание в един по-многостранен, народопсихологически план - като преломен момент от развитието на националния характер и съдба.

И затова, за разлика от "Епопея на забранените", в "Под игото" най-ярки и силни са не страниците, посветени на въстанието като пряка борба. Това е роман за цялостния битово-исторически живот на предосвобожденска България - за нейните звездни мигове и за нейното всекидневие, за опиянението на патриотичния възторг и за робското наследство на страха, за симпатичното и несимпатичното в националния характер, за великото и за смешното в неговите прояви.

Въпреки носталгичния си копнеж по "въздуха на България", отъпил на реална битова почва, Вазов е твърде трезв реалист, за да рисува революционното въодушевление на своите някогашни съграждани само в романтично приповдигнат дух. Реалистичното повествование на "Под игото" показва всички трудности в преодоляването на една от векове създавана психика на мирен човек и грижовен стопанин. Изображението на този процес тук има дори и своя хумористично-сатиричен план, който своеобразно свързва романа с битово-хумористичната повест "Чичовци", разширявайки неговия епичен обхват.

Но през реалистично изобразената от художника лабилност на революционното настроение на дребно-буржоазната маса и през сложната плетеница от различни човешки характери с различно социално поведение и нравствена характеристика общият патос на романа внушава поетичното величие на оня масов патриотичен подем, който накара мирните селяни и благоразумни еснафи да прежалят уюта на лозниците и бухлатите чимшири и да насочат старите си кремъклии пушки към една вековна империя. Тъкмо това поетическо "безумство", в което се крие всъщност висшата мъдрост на историята, Вазов сполучливо нарече "пиянство на един народ". И сцените, в които рисува това велико пиянство, са идейно-емоционалният център на "Под игото".

В основаната върху контрасти художествена структура на романа самото въстание влиза главно със своя трагичен край - като "чудовищен крах на най-светлите надежди". И въпреки това "Под игото" се възприема като роман за Априлската епопея. Не само заради историческото сражение при Клисура, героичната гибел на главните герои и символичния образ на Боримечката, нарамил легендарното черешово топче. Това, което превръща този сравнително кратък и регионално ограничен в действието си роман в национална епопея, е преди всичко неотразимото внушение за извършения в народното съзнание необратим прелом (който ще създаде социално-психологическа почва и за бъдещите социално-исторически борби), художественото проникване в големия национален смисъл на този сюблимен исторически момент. Смисъл, поетически формулиран в известните два стиха от "Епопеята", които авторът патетично повтаря и в "Под игото":

И в няколко дена, тайно и полека,
народът порасте на няколко века!

За последен път Вазов се обръща като художник към Априлската епопея в края на века, в разгара на своите критическореалистични изображения на съвременността, когато единствената реална опора на неговата вяра в нравствените добродетели на българина остава неизвестният "тъмен" герой от народните низини. Един характерен вазовски вариант на класическия социален тип на "малкия човек" - човека от народа, прост, невежествен в политическите въпроси, но с честно и добро българско сърце. През октомври 1899 г. с разказа "Една българка" авторът на "Под игото" неочаквано се връща отново към славната 1870 година, за да потърси в нея мястото на този неизвестен и скромен герой. (Защото в "Под игото" дори неграмотният Боримечка бе една активна и съзнателна историческа сила). Разказаната на писателя по пътя към лобното място на Ботев действителна случка оформя един драматично раздвижен сюжет, в който центърът на тежестта подчертано се пренася от Ботевия четник към обикновената проста селянка, т. е. от активния носител на положителните идеали на епохата към най-тъмните глъбини на народната маса, където достига само далечното ехо от подвига на априлци и Ботевата чета. И внушително очертаният образ на баба Илийца логично приключва героичния предосвобожденски цикъл в творчеството на Вазов, сближавайки го с неговите критическореалистични произведения за следосвобожденската действителност в един възлов за идейно-творческия облик на автора пункт - дълбокия, органически демократизъм.

Така на различни етапи от своя творчески път Вазов се връща към спомена за Априлската епопея, за да стигне чрез нея до душата на България. Срастването с този върховен момент от националната история създава от него писател с широк епичен замах, който търси преди всичко големите националноисторически обобщения, цялостния облик на народното битие. В това бе силата на неговия епичен по същността си талант, насочен към крупните изображения на народния бит и нрави, към духа на епохата, към съдбините на народа. В това бе и своеобразната драма на неговото "издребняване", когато новото буржоазно време поиска от творците да търсят значимите исторически обобщения върху нова, социалнокласова плоскост. В това е и основната причина за нашия постоянно подновяващ се интерес към автора, който в незабравимата 1876 година така органично се сля с цялостния национален дух на България.

1. Георги Бакалов. Избрани произведения в 4 тома, т. I, 196З, с. 139. [обратно]

ГЛАСУВАЙ ЗА НАС