За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов

 

ИВАН ВАЗОВ

ВОЙНИТЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ВАЗОВ

 

В разцвета на творческите си сили, стъпил вече здраво на литературния връх, през 1910 г. Иван Вазов прави своеобразна оценка на творчеството си и заявява в едно интервю: „Българският писател трябва да се сроди с народа, с неговите чувства, нужди и идеали. Само стоящ близо до народа, черпейки Вдъхновение из неговия живот, из неговата богата и мощна душа, вслушвайки се със симпатия в туптенията на неговото сърце, той може да спечели това сърце, той е разбрал и изпълнил дълга си.” През целия си път на писател, патриот и човек Вазов е бил част от народа си, вълнувал се е от проблемите му, отразявал ги е в творчеството си, анализирал ги е, търсел е вечната истина в тях. Писателят не е взел участие в Априлското въстание, не се записва и в опълчението, остава малко встрани от самия акт на революционното Съединение, посещава Сливница след войната. Той не е активистът, деятелят - той е философът, търсачът, анализаторът. И макар че не е активен участник в историческите събития, благодарение на него те достигат до поколенията в един пречистен, патриотичен, романтичен и реалистичен образ. Част от съвременната ни история са войните, които България води след Освобождението Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна. Благодарение на поета и твореца Вазов, днес пред нас е оценката на миналото в проблемен вариант - и актуалната, моментната, отразяваща настроенията и мислите на мига, и вечната - появилата се след периода на размишления и търсения, народностната, хуманистичната.

През 1885 т. българският народ е разкъсан на много идентични по манталитет и желания, но политически разделени части. Свободното княжество България, васалната на султана Източна Румелия, братята по кръв, все още роби в Македония и Източна Тракия, Беломорието и Родопите, откъснатите от политиканите българи в Тимошко, Северна Добруджа, в Албанските планини. Затова и Съединението е посрещнато от Европа спокойно, като логичен акт. Користното желание на сръбския крал Милан да откъсне още някой къс от родината ни довежда до кървавата братоубийствена Сръбско-българска война. На този исторически момент, дал възможност младата държава да прояви най-вече духовните си сили, Вазов посвещава стихосбирката „Сливница”, някои по-късни стихотворения („4-та годишнина на Сливница”), много разкази и очерци. За народа, за държавата, за поета това е справедлива, отбранителна война, война в името на оцеляването, в името на бъдещето. Но българите не са милитаристи, липсва в духа на страдалия векове народ любовта към войната, стремежът към подвиг в името на прославата, в името на някаква „красота на бойното поле”. Ненапразно едно от стихотворенията носи название „Не, не ще се радвам кръвожадно” - хуманно желание, което води поета по бойните полета на току-що отминалата война.

Стихосбирката „Сливница” започва с „Пролог” - израз на рязко отрицателното отношение към предателя на славянските интереси крал Милан и патетичен портрет на родната България, изграден в духа на „Опълченците на Шипка” и „Левски”. Третата част на стихотворението „Бойното поле при Сливница” (поетът е отбелязал, че това са впечатления от посещението на 10.XI. 1885 г.) е отново насочена срещу сръбския крал, наречен нелицеприятно „убиецо”, „Каине”. Поетът възпява подвига на българските воини, но в тази прослава звучи и трагичната нотка на хуманиста, за когото всяка смърт е унищожение на един цял свят:

Рояци черни гарвани
чернеят се в браздите.
Борците са отишли веч
във гроба... ил в борбите...

Второто стихотворение е възхвала на патриотите, зарязали дом и сигурност в името на родината, но и пропито с майчиния страх за синовете. Стихотворението, волно или не, е близко по дух и стихосложение до Ботевото „Пристанала”, повтарят се и някои мотиви („Какво има, че отиват?... Бре, разбойници, я стойте,/правите ме да се слиша:/ де войводата ? Кажете,/искам и аз да се пиша!”) Ден по-късно поетът пише скръбната елегия „Първият убит сърбин”. В нея липсва възторгът от победите, не се възпява нечий подвиг, над всички емоции властва тъгата от ненужната никому гибел на един човек, наречен „нещастнико, побратиме”, комуто поетът е простил извършените прегрешения:

Прав ли, крив ли бе - не съдя те -
почивай, бог да прости.

Тук липсва и удивителният знак, подчертаващ молитвено желание, защото Вазов е изпълнен със своеобразно примирение, с тиха тъга заради човешкото несъвършенство, донесло много скръб и мъка и на двата народа. В разговора си с мъртвия поетът му напомня за близките, напразно очакващи своя син и мъж. Отново срещаме ботевски мотив - съвсем не баладичната поява на вълка и орлицата. Но този път те са реалистични и дори злокобни животни - вълкът ще лочи юнашка кръв, орлицата ще клъвне мъртви очи. Така поетът посочва и огромната разлика между смъртта в името на родината и народа и гибелта в името на алчността и предателството. Всичко тук е реалистично, скръбно, далеч от романтиката на революционната борба, далеч от общочовешките мечти и въжделения. С много проклятия започва стихотворението „На сръбската граница”. Поетът отново анатемосва крал Милан, изрича най-хулни и черни думи по адрес на този „лют разбойник на трон обезславен”, наречен дори „звяр в порфира, идиот с корона”. Следва обръщение към сръбската младеж, позволила да бъде излъгана и ограбена, позволила на лоши водачи да поемат кормилото на мечтите и желанията им. Вазов е откровен, не пощадява младите, не приема, че и те са жертва на тази война. За него вината им е безспорна - със своя разум, със своите възможности, младежите е трябвало да усетят, че са поели след неверни пастири. След стихотворението авторът е поставил някои критични бележки към шовинистичното възпитание на младите сърби, посочил е и документални източници за твърдението си, че вина носи и сръбската „младеж заблудена, вечно с призраци заобиколена”.

Затова пък одата „Завръщането на лавроносните войски” е изпълнена с много патетика, риторизъм, френетични метафори и възторг, които не са позволили на автора да изгради реалистичен образ на воините победители - нещо, което се повтаря и в одата „Българският войник”. Затова пък в малкото възторжено стихотворение „Само ти, солдатино чудесни...” патетиката и реализмът са сплетени точно, на място, във великолепна художествена форма. Поетът подчертава - на българския войник, на народния герой се дължат победите. Той е носителят на славата, сражавал се и загивал не заради почести и медали, а в името на родината си. Вазов изразява преклонението си пред младите български офицери, повели ротите си в неравния бой, но искрената си почит запазва за тях -обикновените български войници:

Плача, кат ви гледам, братя прости,
така бледни, дрипави и прашни...

Тази почит той изразява в елегията си „Новото гробище над Сливница”, пропита от скръб по падналите герои. Вечната борба в името на род и родина ги е изпратила „В друг полк” - полка на мъртвите герои, на патриотите, жертвали живота си в името на бъдещето. Поетът подчертава безкористността на величавото им деяние:

Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха!
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Това е преди всичко прослава на подвига в името на родината, възхвала на чутовния героизъм и себеотрицание на хилядите знайни и незнайни юнаци, втурнали се при първия зов към западните граници, зарязали току-що устроения живот, рискували бъдещето - своето и на семействата си - в името на България. Затова и поетът тъй интимно, лично се обръща към родината, говори й като един от многото синове, положили дарба и умение, живот и добруване на олтара на отечеството. Тонът в стихотворението е нежен, като разговор между близки и, въпреки многото патетика, елегията звучи приглушено-скръбно. Единицата, личността, се е разтворила в хилядите („Кои сте Вий?”), масата, народът е надделял над частното. Вазов - изключителен индивидуалист, противник на масата, на сивотата на множеството, този път възпява колектива. Защото това е група от герои, защото в името на РОДИНАТА всеки от тях е прекрачил през границите на личността. Техният подвиг не е само лична проява, той ги събира в едно - в народ. Народ, всяка единица от който е и носител на цялото - на духа, на философията, на силата. Някои са победителите, минали на парада в столицата - и тях поетът възпява в „Само ти, солдатино чудесни”, други са падналите по бойните полета - и за тях звучи реквиемът на „Новото гробище над Сливница”. Ненапразно тази елегия е основата на траурния български военен марш „Покойници” (музика Иван Минков).

Величествен и идеализиран е образът на българския воин, изграден от Вазов.. Той е изключително храбър, безответно жертвоготовен, вярващ в Родината си и в предначертания й път, готов е да отмине мимолетното, ежедневното в името на вечното, воден е от определени идеали, а не от материализъм или жесток милитаризъм.

Но що паднахте тук, деца бурливи?

За трон ли злат, за някой ли кумир ? - пита поетът. Не материални придобивки са ги повели в битката на живот и смърт, а друго - любовта към Родината, жертвоготовността в името на добруването на децата им. Защото тези воини, наречени „деца бурливи”, са наистина деца на бурни времена. Те са родени в робство, вдигнали са Априлското въстание, посрещали са русите, участвали са в Съединението и не биха искали децата им да живеят под чуждо иго - та било то и на „просветения” сръбски крал.

Интересни наблюдения могат да се направят върху използваната лексика. Всеки от куплетите завършва с кратка мисъл или няколко думи, носещи определен философски смисъл. Отдавайки почит на падналите, поетът завършва с думите: „до втората тръба”. Това е тръбата, която ще призове човечеството на всеобщ съд, тръбата на второто пришествие, когато бог ще отсъди всекиму според заслугите. И това е повече от видно - забравените днес воини, личностите, претопени в мнозинството, ще получат своята награда - вечна и свята. Следва едно тихо и преклонно пожелание: „Спете в мир.” Това е засега наградата за патриотите, спасили родината, без да търсят облаги, това е спокойствието на смъртта, спокойствието на отвъдното, отдалечаването от временното, земното. Пак със смъртта е свързан третият израз: „Умираха без страх”. Отново авторът говори за подвига. Но той не рисува батални победни картини, развети знамена, размахани саби и насочени щикове. За него всички, паднали в името на родината, са герои - и загиналите на бойното поле, и починалите от раните си, и умрелите от изтощение в дългите пеши преходи или от множеството болести. Противоположно значение носи като че ли изразът: „майките свети”. Но това е само привидно. Майката дава живот и е свързана със смъртта като противоположната точка на безкрайната земна права. Тя е тази, която в миговете на всеобща радост помни загиналото си чадо, тя няма да го забрави, тя ще помни личността, докато Родината почита множеството, общността. От майчината тъга чувството се насочва към героизма на българските воини. За тях си спомня авторът, за тяхното „ура”. Викът, с който юнаците са побеждавали, страшният български зов за победа звучи този път приглушено, но пак така гордо, непобедимо - своеобразен преход към небитието, подчертано в последните слова на куплета - „гробни ви хълми”. Вазов създава една метафорична картина и на гордост, и на горест:

...и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.

Това е странна за обикновената логика метафора, но разбираема от гледна точка на изгубилите свои близки, от гледна точка на патриота и хуманиста Вазов. Защото славата носи гордост, но и горест, защото, макар все още опиянен от победите, поетът усеща и страда от кървавото безсмислие на братоубийствената война. Затова песен и стон се сливат, затова е и чисто човешкото последно „сбогом” към падналите воини - без апломб, без патетика, без фанфари:

Юнаци, лека нощ!

Трагедията на братоубийството е показана открито и откровено поучително в стихотворението „В окопа”. По една чисто литературна случайност един до друг са паднали български и сръбски воини, един друг са се поразили във вихъра на боя. Познали се, те не се обвиняват, не търсят виновник за съдбата си, а бавно гаснат, чисто човешки и реалистично си отиват от тоя свят, оставяйки само близките си, съжалявайки само за безсмислието на войната:

Ний избихме се кат псета,
господ нека ни прости.

Това е и най-голямото обвинение срещу войната и милитаризма. Двамата умиращи търсят правдата само при всевишния, не разчитат на земни съдии и властници. Това стихотворение е най-страшното обвинение срещу войната, крал Милан и сръбския шовинизъм. Колкото и силно да звучат клетвите срещу тях в първите стихотворения, колкото и откровено ругателни и обвинителни да са те, силата на стихотворението „В окопа” е по-въздействаща, защото е битова, реалистична, изпълнена с тъга по обикновени хора, близка до душата на народа ни. Защото нашият народ и когато мрази - мрази без апломб, без високопарни обвинения. Четири години по-късно, преосмислил времето, войната, настроенията си, поетът създава може би най-силната си антивоенна елегия - „4-ата годишнина на Сливница”. Още в първите стихове той откровено изразява отношението си не само към конкретното историческо събитие, а и към войната като деяние:

Война позорна, война проклета!
(О боже, всяка война такваз е!)

За поета времето е разкрило трагедията, все още за мнозинството прикрита зад парадността и заслужената радост от победоносната война. В дисонанс с обществените настроения той говори не за победи, а за позор, не за подвизи и безсмъртие, а за мъки и смърт. Вазов вижда Сливница не като героичен пиедестал на една заслужена слава, а като гроб, погълнал „хиляди сили, надежди, вери...” Хуманистът Вазов задава като че ли неуместен, а всъщност логичен въпрос:

Сливнице славна, кому требва ти
с твоите слава, ужаси, лаври?

Славата, победоносните лаври, ордените и медалите не могат да прикрият човеко-ненавистническата същност на Сръбско-българската война, в частност, и на войната, като историческо явление. Поетът подчертава, че тази братоубийствена война носи на победители и победени „радости зверски и зверски злоби”, подчертавайки антихуманността чрез еднаквите епитети - „зверски”. От общочовешката оценка за войната, Вазов отива към частната, а всъщност морално по-високата оценка за въздействието на войната върху поета, мислителя, хуманиста, върху лидера и водача на човешкия духовен напредък. Осъзнал величието и задължението си на творец, Вазов отправя упрек най-напред към себе си: „И мойта муза възпя таз слава!”. Обвиненията той насочва към поета в себе си, към философа и човеколюбеца, а не към личността Вазов, защото човек може да бъде подведен от шума и парадността, но поетът би трябвало да устои на блясъка, да погледне и зад златната завеса на победата:

...господи, ти ще простиш, от жалост,
човека слаби, но не поета!

Такава е присъдата му над неговите минали заблуди и грехове.
По време на войните от началото на века Вазов издава няколко стихосбирки, чиито заглавия говорят за същността им - „Под гърма на победите”, „Песни за Македония”, „Нови екове”, „Не ще загине”. В тях той преживява историческите събития като българин и патриот, като поет и човек. В тях има и възторжени химни, и благодарствени или тъжни молитви, и победни ликувания, и любородна вяра в народа и родината. Но и в тези години Вазов си остава хуманист и мъдрец. В стихотворението „Войната в Добруджа” на бойното поле се срещат врагове - български войник и руски солдат. Раненият българин не чака нищо добро от противника, но славянската кръв надделява и руснакът му помага, както може. Пак гласът на кръвта заглушава моментното положение в стихотворението „При въбела”. След жестока битка уморени воини отиват да се напият с вода при въбела. Там изненадващо заварват руски конници. Моментен смут и:

Проговориха сърцата сродни,
от вражда натрапена свободни...,
за да стигнат до извода:
Ох, война безжалостна и грешна!

Иван Вазов е поет, патриот, гражданин, вълнуващ се от всички събития в родината. Той не би могъл да отмине тази толкова важна за една нова държавност и един нов мироглед тема, дава й своя трактовка и едновременно с това се съобразява с духа на вечния хуманизъм, надделяващ над временното, мимолетното, много често античовешко явление - радостта от победата над другия, над брата по кръв и битие, над брата, определян с гордото име - човек. Вазов отрича егоистичната парадност, отрича правото за решаване на спорове с помощта на силата. За него хората стоят високо над златото, блясъка, дори държавността. И с цялото си творчество доказва своята правота и своята любов към народа си, към хората.