Заглавието на този разказ придобива особено гражданско внушение, превръща се в нарицателно име, изявява същността на едно обществено явление и което е особено важно - с подчертано авторова оценка. Случаят съвсем не е единичен в творчеството на Вазов. Нека си припомним „Бедни, бедни, Македонски! Защо не умря при Гредетин? („Немили-недраги”) или „Обесиха го на касапницата. (Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира” („Под игото”). Тези фрази отдавна са извоювали свое самостоятелно съществуване извън контекста на произведенията и съпътстват нашия общественополитически и личен живот повече от век.

Под заглавието Вазов поставя - очерк. Така авторът сам насочва към жанровата специфика на не само този, но и на редица други свои разкази (например „Кардашев на лов”, съставен от няколко почти самостоятелни части, носи подчертано очерков характер). Острият поглед към съвременността, злободневно актуалната проблематика, пристрастието на авторовите оценки, често преминаващи в присъди, налагат очерковите моменти в много от Вазовите разкази, онова преплита-
не на художествено и.публицистично повествование с максимална доза достоверност. Направо „достоверно” би могло да бъде синоним на очерково; герои, събития или явления, които не са плод на авторското въображение, а съществуват в реалността. Всичко това определя редица особености в повествователната тъкан на творбите, които се различават от класическия, чисто белетристичен модел на жанра.

Още първото изречение на разглеждания разказ-очерк ни въвежда в строго фиксирана обстановка: „Бирарията „Червен рак” беше пълна с народ...” „Червен рак” е известно в миналото столично заведение - знае се дори името на неговия съдържател - Мориц Рат. Вазов не се насочва към определено лице или към конкретно събитие - тук го интригува едно значимо колкото нравствено/толкова и обществено явление, което бихме могли да дефинираме като обществен морал на известни прослойки. Писателят избира не неповторим, строго индивидуален човешки характер, а точно обратното - героят е обобщен образ на явлението; явлението е водещото начало, докато в чистата белетристика е точно обратното - на преден план винаги е онова строго индивидуално, което носи като присъствие и излъчване всеки човек, дори най-невзрачният. Чрез героя писателят разнищва понятието „сладкодумен гост на държавната трапеза” многопластово и в твърде различни аспекти.

Не случайно избраното мото е цитат от евангелието на Марко: „Името ми е легион, защото сме мнозина”, изречение, което играе възлова функция в композицията на творбата. Вазов не само го вплита във финала („Как е същото име на тая антика, чиновник?/Името му е легион”), но подчинява и цялото произведение на фиксираната в мотото теза.

Нека се спрем по-подробно на взаимоотношението явление-герой. Повествователният маниер на Вазов показва редица константни предпочитания, към които Вазов стриктно се придържа. Например - щом въведе нов герой, той веднага щрихира външността му. Ето как въвежда Жоржу-,,...Висок, прилично облечен господин с длъгнесто гойно и червено лице, с твърде самодоволно изражение, с черна брада модно постригана... „Характеристиката е пределно най-близка до преобладаващия тип - няма нито един строго индивидуален белег, който би отделил героя от армията на „канцеларския народ”. Детайл като „длъгнесто, гойно и червено лице” само до известна степен, много условно носи нещо по-специфично. Външността на героя е вариантен образ на един от „легиона”. Поведението, както последователно го разкрива писателят - също. Умелият портретист Вазов, още при първия сблъсък с литературния персонаж, в случая Жоржу, търси съчетание между визуалното възприемане на героя и общовалидното. Този маниер бихме могли да определим като вариантност на общовалидното. И веднага се налага огромната разлика в подхода към героите в „Една българка” или „Дядо Йоцо гледа”. Никой не би отрекъл, че Жоржу е портретирам образ, но само дотолкова, доколкото е един от многото в легиона. И това е талантът на Вазов - да ни накара всеки миг да виждаме героя пред себе си като жив и същевременно нито за миг да не забравяме, че този герой е своеобразно обобщение на едно обществено явление.

Творбата е писана през 1891 г. Тя е белетристично-очеркова илюстрация на строго фиксиран исторически момент от националното ни развитие. Но защо, като я четем, имаме чувството, че е писана днес? Вазов ли е прозрял далновидно във времето? Или историята се повтаря и се е повтаряла в близки форми - нравствени, обществени, граждански. Една латинска поговорка гласи: „Времената се менят и ние с тях”, но друга гласи - „Нищо ново под слънцето”. Едни прояви и черти се променят, други - не. Вазов насочва погледа си към тези други - основни, показателни за физиономията на човешкото общество през близки, повтарящи се периоди на историческото развитие, дори и не само тогава, а винаги. Приликата с днешния ден е толкова поразителна и ако някой не знае, че това са думи на великия Вазов, би обвинил автора в злонамереност. И така, нека цитираме - текстът красноречиво говори сам по себе си и всички коментари са излишни: „Трябва човек да е сляп, за да не разбере истинския характер на нашата цивилизация... Но който вникне в основата й на какво се гради всичката тая столична декорация, ще види, че всичко е фалш и... опропастяване... Разберете, тия украшвания не се правят с молитва, а с милиони левове: имаме ли ги? Нямаме ги. Кой ги дава? Немците! Сиреч дългове и дългове... Да, всяка една нова улица, къща, богата магазия е една халка на нашето икономическо робство под немски и евреи: Всяка дреха, мебел... джунджурия... е един комат, който чуждата експлоатация изтръгва от ръцете на бедния български занаятчия и търговец, е последният смъртоносен удар на нашата умираща индустрия... И всичко що вършим и що наричаме напредък, е само маймунско подреждане, свежда се само към икономическото и нравствено подчинение на чужди.”
„Как ще попречиш на разпространението на немските боклуци?”
„...Ако народното събрание в последната си сесия вместо сума ти празни решения би издало този закон, то би спасило България... Но работата е, че народното събрание... Нейсе, не... да спи куче под камъче... Тука всеки, който може, скуби, ползува се от положението, пълни джоба... Все за народното добро... Разбираш...”

Краят на века и днес - два твърде близки исторически момента, колкото различни, толкова и сходни в общия ход на промените.
Вазов акцентира върху такива черти в проявите на главния герой, които са валидни за всички човешки формации, епохи, времена на промени, на сблъсък между старото и новото и поставя редица въпроси: кое е ново и дали това ново е по-съвършено от старото във всеки конкретен случай. Привличат го ония почти карикатурни прояви у героя, които са общи за всички времена в личния и обществения бит.

За разлика от краткия разказ на Елин Пелин, фокусиран върху една случка, Вазовите разкази, и тези, които сам авторът определя като очерци, наподобяват малки повести - поредица красноречиви епизоди, в които героите се изявяват с най-съществените си черти. И композицията на „Сладкодумен гост на държавната трапеза” не прави изключение. Всяка нова сцена тематично и проблемно произтича от предишните. Логично мотивираната последователност в сюжетния скелет на творбата следва логиката на явлението, а не строго личното поведение както в „Една българка”, „Павле фертигьт” и др. Проследявайки поведението на Жоржу, Вазов разкрива същността на заинтригувалото го явление. Вече подчертахме водещата роля на проблема, на явлението, което налага публицистично очерковата директност.

Предлагам следната композиционна схема на разказа-очерк (тя би могла да се раздроби и на повече сцени):

1. В бирарията афектираната тирада на Жоржу срещу поредица възмутителни прояви в съвременното му общество, тирада пристрастна и същевременно обективно аргументирана. Фактът, че това е най-пространно разгърнатата сцена, доказва какво значение отдава Вазов точно на критическата линия в творбата.
2. Смущението на Жоржу при срещата с началника му Даскаров - първи прелом в поведението на Жоржу.
3. В министерството - нови резки смени в поведението на героя - страхове, успокоение, реакции около службата на архиваря.
4. Балът. Жоржу - образец на всичко онова, което самият той така горещо е отричал в кафенето и от което така безапелационно се е възмущавал. Трезвата оценка на Балтов. „Каква полза да се косим и да се убиваме за едно непоправимо зло?”

Големият прозаик Вазов навсякъде в творчеството си търси контрастното противопоставяне на героите. Тук са противопоставени типове: Жоржу - Аврамов, новото и старото, напора на модерните форми на бит и така наречената „провинциалност”.

Вазов, който обича да налага своето мнение за героите и често заема позата на съдник, моралистът, наставникът Вазов, обикновено въвежда свой резоньор в произведенията си. Има разкази, в които този герой е недвусмислено категоричен, но тук случаят не е такъв. Трудно бихме могли да кажем дали Балтов изцяло е резоньор на автора. Балтов изразява една позиция, която, погледнато отстрани, е позицията на основната част от хората по света. Писателят обаче не я приема или поточно приема я само отчасти - само като неизбежност, „... обществото... Щем не щем, ще му се покоряваме на законите, ще му снасяме тиранията, ще си изпразваме кесията за австрийските гнилости боклуци, като си запазваме пълното право да псуваме...”

Привидно авторският разказ протича спокойно - афектите, резките емоционални реакции са на героите, не на автора. Но този разказ-очерк като цялостно внушение е пронизан от своеобразна горчивина - смесица от ирония, прикрита сатира и някакво примирение. Вазовата ирония и Вазовата сатира са по-особени, без изтънчения блясък на Алековия смях. Те са в самата тъкан на творбите, не пряко изразени, а стаени дълбоко в негласната авторска преценка, в онова горчиво усещане за безсилие пред - „легиона”. Тук героят на Вазов е „легион”. Другите са единици. Но хуманистът възрожденец Вазов непрекъснато се връща към тези другите, единиците - баба Илийца, Павле фертигьт, дядо Йоцо, епитропите, Аврамов от разглеждания разказ... И те са неговата истинска мисъл за човека, живота, обществото, за вечното и временното като етика и нравствени норми.