Създател на малкия разказ в българската литература, Иван Вазов разработва в белетристичното си творчество значими национално-художествени проблеми. От позицията на патриот, демократ и хуманист той търси вечните истини за живота в едно конфликтно и променящо се време. Стреми се максимално обективно и реалистично да отрази нравствените ориентири и ценности на две епохи: възрожденската и следосвобожденската. Дългият творчески път на автора и писателският му талант имат значителен принос за художествено интерпретиране същността на изобразяваните исторически събития и за създаване неповторими характери с богата душевност. Той защитава демократичната идея за правото на всеки да направи своя избор в живота, а отношението му към борбата в името на свободата на отечеството е израз на неговите силни патриотични чувства.
Темата за възрожденското минало заема основно място в прозаичните творби на Иван Вазов. Белетристът оценява робската действителност, като обръща внимание на важен народопсихологичен момент - невъзможността да бъде преодолян страхът от страна на народните маси. Жестокостите и зверствата на поробителите са показани многократно. Издевателствата над страдащите. българи и погазването на техните човешки права се превръщат в нетърпимо положение, което трябва да бъде променено на всяка цена. Затова авторът разкрива преклонението си пред възвишените идеали на личности като Васил Левски, притежаващи безспорни лидерски качества и способни да увлекат хората след себе си със своето родолюбие и с готовността си за саможертва („Чистият път”, „Апостолът в премеждие”, „Из кривините”).
Много често обаче и обикновеният човек от народа извършва подвизи в името на родината, воден от силното желание да защити достойнството ой и да открие пътя към прогреса чрез разчупване веригите на робството. С явна симпатия е изграден образът на българския бунтовник в разказа „Една българка”. Милостивата баба Илийца е пример за нравствен идеал и несломим дух. Иван Вазов разглежда и темата за избора, за умението на индивида да прости на съгрешилия и да му даде шанс да поправи грешките си, като се насочи към градивна и общественополезна дейност.
В творбата „Белимелецът” писателят разкрива хуманните си възгледи и показва съчувствието на селяните към тираничния чорбаджия, чиято съдба зависи от тяхната присъда: „Гласове за милост и за прошка излязоха от всички гърла. За честта на човещината ни един глас не се издигна за смърт. ..Но от тоя ден Недьо стана друг човек... помежду многото селяни, откарани на 1876 г. вързани в София като подозрени пособници на Ботевата чета, начело караха Недьо белимелчанина!”
Следосвобожденската епоха силно вълнува Иван Вазов и го провокира да изрази своето критично и негативно отношение към зараждащия се' кариеризъм. Проблемът за обезценяването на стойностите се налага като водещ в редица разкази, чиято цел е да подтикнат читателя към размисли за истински ценностното в живота. Отдалечаването от селото и от честния труд и стремежът към бързо забогатяване чрез получаване на дър-жавни служби предизвикват възмущението на творческата личност, устремена към съвършенство и хармония. Белетристът е разочарован от моралното падение на чиновниците, от деградацията и от користните цели на хората. Възвишените предосвобожденски идеали, в името на които са дадени милиони жертви, твърде бързо се забравят и отстъпват място на егоизма, алчността, безсърдечието: „Благородният пот на ралото, почтената работа на занаятчийския стол, простата и скромна слава на честно спечеления залък, на тъмните труженици - герои не ни блазнят, плашат ни, срамят ни; в мухъла и плесента на мързела плуе нашата мисъл, неспособна за самоуверен поклат, за самодейност. Не! Нам трябва: служба, служба, служба.” („Той е млад, здрав, интелигентен”).
В късните си прозаични творби Иван Вазов се насочва към патриотични, социални и нравствени идеи. В разказа „Дядо Йоцо гледа” действителността след дългоочакваното освобождение е показана „през погледа” на дядо Йоцо, който отчаяно желае да почувства „българското”, но поривите му остават неразбрани от заобикалящите го хора. Белетристът осъзнава ясно необходимостта от съхраняване на моралните ценности и на свободата в това конфликтно време, несъвместимо с възрожденските разбирания за смисъла на човешкия живот и за героичния подвиг в служба на отечеството: „Нещастните родни души няма обаче да възкръснат и да се порадват на чудесиите на свободата, на които ние, обръгнали вече, гледаме равнодушно сега и за които те не са сънували даже в най-дивните си блянове!...”
Нравствените идеи на писателя са застъпени в най-голяма степен в произведението „Една българка” и са въплътени в образа на баба Илийца. Старата жена помага на изпадналия в беда бунтовник, въпреки че тя самата отчаяно се нуждае от подкрепа, за да спаси болното си внуче. Нейните лични проблеми остават на заден план. Те вече не изглеждат толкова значими, колкото искреното й желание да бъде полезна на един младеж, поел по пътя на борбата, за да постигне справедливо и спокойно съществуване за целия народ. Милосърдието на баба Илийца, нейната загриженост и отзивчивостта й към чуждото страдание я определят като нравствено извисена личност с благородни помисли. Затова напълно естествен и трогателен е жестът на бунтовника, чрез който той изразява благодарността си към храбрата българка: „...Бабо, благодаря ти, ти си добра жена! - отговори умиленият до сълзи момък и се наклони, па й целуна напуканата ръка...”.
В разказите „Хаджи Ахил”, „Даскалите”, „При Ивана Гърбата” Иван Вазов обръща внимание на аспекти от социалния живот на българите. Отношението към учителите и към техните методи на обучение е предадено реалистично и правдиво, макар че съществуват и леко преувеличени моменти, свързани с авторовия замисъл. Писателят критикува тежките наказания, предназначени за провинилите се ученици, защото смята, че грубостта не може да бъде средство за възпитание и за общуване с децата, чиято психологична нагласа се формира главно в училището. И все пак личи неговата привързаност към културните центрове през този период, които поддържат българския дух в епохата на робството и дават възможност за постигане на културен и научен напредък: „Нека пратим признателен поклон и на българското училище от него време: каквото и да беше, то има велика заслуга: приготви бъдещето...” („Даскалите”).
Проблематиката, разработена детайлно и с проницателност в прозаичните творби на Иван Вазов, е разнообразна и многолика. В произведенията, отразяващи историческото минало, белетристът разкрива тежкото положение на хората от народа, страдащи незаслужено. Дълбоко трогателна е съдбата на героинята в разказа „Пейзаж”, принудена да се раздели с внучето си, за да му осигури по-добър живот в града, далеч от студа, бедността и глада, съпътстващи съществуването на селянина. Тук отново по косвен път е изразена вътрешната съпротива на твореца срещу господстващите порядки, срещу робската действителност, която безмилостно оставя своя отпечатък върху лицето на старата жена: „...Трай, душо, черней, кожо!” Тия страшни думи, изтръгнати из душата на българина от вековното робство, и страдания, и тегла безименни, искаше ти се да ги прочетеш по това жалко лице...”
Проблемът за откриване на положителния герой на времето е отразен в редица произведения - „Тъмен герой”, „Епоха - кърмачка на велики хора”, „Кардашев на лов”. Ненко от разказа „Тъмен герой” е поставен на сериозни изпитания и трябва да направи избор - да запази службата си или да действа против своите собствени разбирания за доброто и истински моралното. Въпреки че чрез доброволната оставка той обрича семейството си на глад и лишения, героят буди читателските симпатии, защото не позволява на обстоятелствата да унищожат благородството на неговата душа. Авторът се стреми да пресъздаде реалния живот, но субективните моменти са неизбежни поради обвързаността му със събитията. Твърде чести са лиричните отстъпления, подчертаващи публицистичния талант на твореца, а направените коментари са показател за неговата социална ангажираност: „О, жестоки времена'. О, жестоко племе! Героизмът на милостта е непознат за твоята душа!... Аз бих желал, щото в нашите училища при другите науки да се въведеше и нова наука за човеколюбието.”
Нравите в града също предизвикват несъгласието на хуманиста. В разказа „Саво” отново е засегнат проблемът за избора - героинята трябва да се откаже от честния и достоен живот, за да осигури образованието и бъдещето на своята дъщеря. Чрез тази нравствена дилема Иван Вазов разкрива своите хуманни и демократични възгледи за силата на майчината любов, граничеща с готовността за саможертва. В същото време той е критичен към чиновническото съсловие, чиито постъпки се ръководят от жаждата за пари и власт, а липсата на морални устои в градовете е предпоставка за бездейно и празно съществуване („Кандидат за Хамама”, „Той е млад, здрав, интелигентен”).
Сюжетите на Базовите къси разкази са актуални и носят в себе си социални и нравствени послания. Творецът остава верен на реалния живот. Изобразените случки не са конкретноисторически определени, те са често срещани и днес. Близостта на сюжетите с действителността е причина за въздействието им върху възприемателя.
Най-типична за прозаичните творби на Иван Вазов е цикличната композиция, която се отлича-за с логичност, защото следва естествения ход на събитията. В някои разкази обаче като „Иде ли?”, „Хаджи Ахил”, „Една българка” авторът използва ретроспекция, за да провокира читателското мислене и да постигне по-силно естетическо въздействие. Белетристът тръгва от индивидуалното, от изобразяването на единични герои и случки и достига до типичното за разглежданата епоха. В разказа „Пейзаж” страданията на възрастната жена са обобщен израз на изпълнения с трудности и лишения живот на целия народ. Композиционната рамка също присъства като похват в някои от разказите на Иван Вазов: „Каква мъгла, какъв гъстък думан беше паднал оная есен във Ветрен! Влажно, мокро... „и в края: „А снежната виявица страшно вееше.” („Иде ли?”)
Мирогледът на белетриста е реалистичен, а художественият му метод е разнообразен поради обема на засегнатите проблеми. При изграждането на образите на героите -участници в националноосвободителната борба - реализмът е съчетан с революционна романтика. Класическият реализъм се налага предимно в творбите, отразяващи следосвобожденската епоха, когато авторът изпитва остра необходимост да изрази негодуванието си от новата йерархизация на ценностите. Критицизмът е свързан с патриотичните чувства на Иван Вазов, които са вплетени във всяко едно произведение от неговото жанрово многолико творчество. Тази връзка се осъществява чрез героите, чрез отношението на автора към променящото се време, чрез взаимната обусловеност на миналото, настоящето и бъдещето.
Вазовите къси разкази запазват своето въздействие и днес заради непреходността на въплътените идеи и заради нравствените и познавателните послания, отправени към съвременния, възприемател. Реалистичното изображение на епохата улеснява оценката на нейните морални критерии и преосмислянето на най-значимите й проблеми. Демократичните тенденции, утвърдени в прозаичните творби на Иван Вазов, са свързани с позитивното му отношение към обикновените хора и с дълбоката вяра в техните сили, с представата за доброто като идеал, до който може да достигне всеки, и със стремежа към максимална обективност при изграждане облика на епохата.
