За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ПЕЙЗАЖ”
„ПЪТЯТ” КЪМ РОДНОТО В НРАВСТВЕНИЯ РАЗМИСЪЛ НА ТВОРЕЦА
През последното десетилетие на XIX век Вазов все още търси утопичните граници на обществен морал и човешка нравственост в художественото пространство на написания през 1893 г. разказ „Пейзаж”.
В художествения текст на творбата авторът вписва „непознати” за следосвобожденската българска действителност критерии за хуманност. Именно те създават своеобразна пространствена дистанция между автор и епоха. Вазов метафорично обективира чрез наблюдавания пейзаж на пустото зимно поле духовната картина на обремененото си със социални угризения човешко съзнание. Мисълта му е дълбоко покрусена и отчуждена от българската обществена действителност и нейните критерии за нравственост и хуманност. Художествено средство за разкриване на Вазовото дистанциране от социалните реалности на времето е описанието на духовните „пейзажи” на мисълта. А художествена среда за пространствена материализация на мисловното дистанциране и духовното отчуждение на автора от общество и време е условното метафорично пространство на пътя, на шосето. То се превръща не само в символно поле за размисъл, но и в особен стилистичен белег на Вазовата повествователна поетика.
В композиционно отношение сюжетното действие само привидно запазва последователността на физическото движение като преместване в пространството. В действителност бързата промяна в отправната мисловна точка на размисъл създава динамика на повествователното действие. То сменя ракурса за описание на бързо променящите се „пейзажи” на мисъл и човешка душевност.
Но тези тревожни пулсации на авторовия размисъл остават скрити зад панорамната статичност на български природен обем, в който Вазов вписва „пейзажното отдалечаване” на две духовни пространства - на човека и човешкото общество.
Условна връзка за пожелан, макар и неосъществен, мисловен диалог между човек и общество е художественото пространство на пътя - ломското шосе от разжаза „Пейзаж”. Той е и място за реално отчуждение между отдалечаващите се светове на човешКа добродетел и социална антихуманност.
Мотивът за „пътуването” към забравената нравственост на възрожденските добродетели е водещ при избора на художествена среда за изява на повествователното действие. Вазов въвежда проблема за „пътя” като нравствен избор за социално отчуждената душевност на своите съвременници от реалния обществен „пейзаж” на действителността. Образът на „пътя” провокира човека, изправил се пред дилемата: отказ от „пътуване” към грозните реалности на времето или намиране на „пътя” към нравствения критерий за хуманност.
Реално, в географското пространство, Вазов се отдалечава от „великосветския” шум на безсмислени поклони. Дистанцира се от грозния маскарад на обществена поза и карнавално мнимо щастие, зад чиято фалшива усмивка и клоунски грим стои деформираният облик на действителността. Обществото е престъпно безразлично към човешката болка и страдание. Срещу него се изправя реалният лик на социалното унижение, нравствено „скицирано” от Вазов чрез „пейзажа” на болката. Той е „видян” с прискърбие от автора в неизразимо страдащата душа на случайно срещнатата селянка сред студа, вятъра и все по-едрите парцали сняг на ломското шосе.
Човек и общество влизат в мълчалив конфликт. Условната им „среща” е в художественото пространство на „пътя”. Вазов без колебание застава на човешкия друм, който стремително води далеч от „пазара на човешката суетност, лъжа и лицемерие”. В реален план пътят, избран от автора, е устремен на север, към гордия царствен лоб на Стара планина, където мисълта свободно търси непомръкналата радост от битието.
Вазов слива духовния „пейзаж” на мисълта си с нравственото духовно отчуждение на човека от грозния лик на обществото, обръщайки гръб на „грамадната и тежка маса на Витоша, от юг издялана грубо, сякаш с няколко удара от топор...” В природния обем авторът открива символно обективирани духовните и нравствени диспропорции на българското общество от 90-те години на XIX век.
Писателят бърза да се отдалечи от пошлото и грозно лице на обществената действителност, да пречисти душата си в чисто българското родово пространство на мамещата го с величествена духовна монументалност Стара планина. За него тя е духовната и нравствена противоположност, като условно символно пространство, на Витоша. На тази толкова българска като същност планина Вазов гледа с очите на родолю-беца. Той вижда красивия „пейзаж” на българската душевност, „втъкан” в разнообразния изящен овал на Стара планина - светлото величаво царство на природния разум: „Природата! Аз никога не съм заставал пред нея без най-дълбоко умиление, без да се препълни съществото ми с най-благите и тихите усещания.”
Това е българският изконен олтар на родовия дух, пред чиято дълбина и простор Вазов изповядва душата си. Търси изворите на светлото българско страдание, заровени дълбоко в гръдта на Балкана, но баладно извисени над гордия масив на Стара планина. Родна земя и родов дух се сливат. За Вазов това е храмът на българската душевност: „Природата!... при нея, уединен и свободен като птица, ...се опиваш от омаята на всичко, ... хубаво, светло, величаво...”
Пред този свят на висша духовност смирено притихват „пазарските тревоги” и дребни, суетни боричкания за власт слава и пари. Но, от друга страна, на това светло величаво пространство на съвършена хармония между дух и материя Вазов противопоставя образа на отчуждението, застанал между човек и общество.
Това е най-страшният „пейзаж” в душата на твореца, но и най-трагичният контраст между „пейзажите” на мисълта и реалния, запазил духовността на излъчването си, образ на българската природа. За Вазов има нещо „...величаво в природата...” Тя е обект на естетическо съзерцание, на езическо обожествяване и същевременно е материален къс от вечния духовен хоризонт на българина: „...природата е напълно съвършено създание, тя носи гордо печата на естетическия гений - творец...”
В условния „пейзаж” на Вазовата мисия се очертават контрастните позиции общество и природа. Човекът и човешката душа са „оптическото” нравствено огледало, което отразява „природата” на социалното и духовно битие на българския обществен живот в последното десетилетие на XIX век.
Вазовата мисъл не само носи „пейзажа” на времето и епохата, като нравствен печат в душата си, но и очертава пространство за конфликтна среща на символните проекции на отразена и „пейзажно” обективирана същност на общество и природа в пластично изваяните обеми на човешка болка и страдание. Безкрайният безжизнен простор на унилото, мъртво сякаш под крясъка на орляци врани, софийско поле въплъщава адекватно не само трагичното битие на българската душевност, но и символно изразява художествената среда за „пейзажно” вписване на Вазовия метафоричен образ на „пътя”. Това е ломското шосе - място за конфликтна среща на отразените реалности в човешката душа на категориите общество и природа.
Пътят - шосето не само свързва художествените реалности на общество и природа, но и въплъщава условните проекции на духовно отчуждение и пространствена дистанция. Една от художествените функции, изпълнявана от метафоричния образ на „пътя”, е духовното единение, изповед и пречистващо нравствено сливане с пространството на родното. Вазовият метафоричен образ на „пътя” изразява реалното, но и условно преместване в пространството. По този начин Вазов очертава позицията си към общество и време, избирайки „пейзажа” на родното. Той живее в духовния мир на твореца, но има и своя реален обем, далечен и чужд за обществените реалности на българската действителност. Отчуждението и бягството от общественото пространство на творческа мисъл и съзнание е художествено материализирано в „пейзажното” отдалечаване на автора от тежките груби обеми на Витоша. „Природата” на обществения вот е насочена срещу човека и неговата душа. Потиска с грубия си смазващ социален обем хуманната природа на човешкия индивид. Като противодействие от страна на човека, самата обществена реалност се изпълва с враждебност и студенина. Това е нейното нравствено съдържание, което отчуждава човека от обществото, кара го да търси „път” за спасение все по-далеч от социалните реалности на действителността.
Дистанцията между човек и общество расте. За Вазов това е безрадостният ..пейзаж” на социалния живот, от който „вее” студеният мразовит вятър на човешкото отчаяние, но ясно се долавя и протестният вик на Вазов срещу антихуманността на българската обществена действителност.
Ранената Вазова душа има пространствен материален израз в унилата, безкрайна протяжност на софийското поле, т о е метафорично рамкирано от „пейзажния” контур на родното, изграден от красивия природен обем на три български планини: на север - Стара планина, на юг - Витоша, на запад - Вискер планина.
Вазов носи България в сърцето си. Израз на пантеистичното му сливане с родна земя и дух е обожествената, издигната в митологичен култ, красота на българската природа. Пространството на планината е свято - като идентичен нравствен израз на българска душевност и мисъл. Вазов носи в сърцето си идеята за родното чрез красивия природен обем на „снежнолобата” Витоша, на ,,коронясаните от снежни преспи” върхове на Стара планина и на вълнуващите се в далечния простор на запад „полегати бърда” на Вискер планина. Той не може да се налюбува на планината, като най-вдъхновен израз на любовта му към българското, както не може да откъсне България и българския дух от душата си. Това е неговата единна, безкрайна като болката и радостта, любов към всичко „българско и родно”. Това е неговото родово, човешко пристрастие към болката и страданието В българската душевност. Но това са и Вазовите, дълбоко изстрадани, мотиви за отчуждение от антихуманността на българското общество и отдалечаване от неговия социален „пейзаж”. Красивият природен масив на Витоша, от който се отдалечава писателят, въплъщава и болката от любовта към България и радостта от намереното достойнство да разпознаеш грозния „пейзажен” лик на своето време. Да застанеш открито и честно срещу истината. Да откриеш разочарованието, но да останеш българин. Това е съкровената изповед на Вазовата душа, на неговия мисловен диалог с пространството на родното сред самотата на безкрайното зимно поле, прорязано от ломското шосе, както душата на Вазов - от мисъл за България.
Тревожни са размислите на твореца. Те ангажират съзнанието му с бъдещето на родната земя и доказват невъзможността за отказ от родното, от тайната сила на родовото пристрастие, която едновременно отчуждава и приобщава човека в „пейзажната” рамка на родното, очертана от трите български планини. Но там, в метафоричното пространство на Вазовата душа, чийто духовен „пейзаж” е обективиран в реалния пейзаж на българската природа, е проектирано и Вазовото завръщане към обществените реалности на българската действителност от края на XIX век. Творецът е готов да сподели със сърцето и духовните си сетива болката на общество и българска душевност. Тя става обща болка и любов към България.
Вазовото завръщане и Вазовият категоричен отказ за отчуждение и дистанция от „пейзажа” на родното очертават новата, условно проектирана посока на художествено движение в символното пространство на „пътя” - ломското шосе. Това е нов начин за сливане на Вазовия дух с „тъгите” на България. Сливането с родното този път е осъществено с горещото човешко прискърбие на молитвения шепот и с бесния, студен вихър на снежната фъртуна: „...Ненадейно аз се повърнах назади, реших да я стигна ... Вятърът, превърнал се Вече на фъртуна, фучеше и разнасяше с бясна бързина снежни облаци... когато минах край „Свети Крал”, аз,..., неволно се отбих в черквата и дълго се молих...”
Във финала на разказа е стаена дълбоката Вазова тревога и нескрита болка от наблюдаваните реалности в „пейзажа” на родното. Изразен е духовният и социален обем на дисхармоничната връзка между човек и общество, поставени като проблем и изстрадани от автора в художественото пространство на разказа „Пейзаж”.
