За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ЕДНА БЪЛГАРКА” И „ИДЕ ЛИ?”
МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ В РАЗКАЗИТЕ НА ИВАН ВАЗОВ
Три са имената на творци в българската литература, които заслужено си оспорват правото да бъдат наречени „майстори на късия разказ” (Искра Панова) - Вазов, Елин Пелин, Йовков. Твърде различни в подхода към композиция и избора на тематика, те „срещат” гледните си точки в един важен пункт - проблема за човека и времето, съотнасянето на човека с времето. За разлика от Йовков, който го проследява през призмата на екзистенциалното и от Елин Пелин, неизменно търсещ корените на злото в социалното битие, Иван Вазов представя в човека българското. Това обяснява защо сред идейно-тематичното многообразие на неговото творчество темата за България и българина заема възлово място. Неимоверно голямата любов на Вазов към България и „българското” го кара да търси и да намира в „нашто недавно” личности, чиято воля и сила раждат героизъм и саможертва, задвижват колелото на историята. Като открива в героите си националното и самобитното, традиционното и общочовешкото, Вазов противопоставя реалностите „днес” и „вчера”, сблъсква ценностите им. Липсата на силни и дейни личности, обречените на изчезване гордост, вяра и сила на българина предизвикват словото на Вазов да се лее силно и мощно и да бичува безпощадно времето на „тесните чела и широко разтворените джобове”. Не толкова идейно-емоционална, колкото гражданска и патриотична, е природата на Базовите мотиви за противопоставянето на минало и настояще. Докато в цикъла „Епопея на забравените” лирическият говорител издига на пиедестал „голямата личност” и воден от емоционални подтици обръща погледа си към миналото, в белетристичните творби сблъсъкът между минало и настояще, между позор и слава, светлина и мрак, геройство и срам е представен и чрез редица композиционни похвати. Неслучайно това кара критиката да разглежда Иван Вазов като разказвач, намиращ опора в традицията.
В духа на традицията е т. нар. „движение от фрагментарност към монолитност в развитието на българския разказ” (С. Янев). В такъв аспект Вазов е може би най-яркият застъпник на фрагментарността в разказването. Най-добър пример за това са разказите „Дядо Йоцо гледа” и „Една българка”. Представител на мемоарно-биографичната проза, Вазов не само че рязко сменя интонациите, но и графично обозначава всяка нова нишка в сюжетното развитие. Това отделяне му е необходимо, за да акцентува, да се намесва в изложението, да изказва оценки и да дава присъди. Докато в разказа „Една българка” епизодите „действат” взаимосвързано, макар и отделени графично, изложението в „Дядо Йоцо гледа” предполага отвореност, цикличност. Разказът за „честития слепец” позволява да бъде продължен; сюжетните нишки могат да бъдат допълнени. Пряка заслуга за това има графичният знак (три звездички), който фрагментаризира текста. Подобна фрагментарност съществува и в третия Вазов шедьовър - „Иде ли?”, въпреки че специален графичен знак за отделяне на епизодите не е използван. Това не означава, че сюжетното развитие не е плавно и изложението не следва логиката на събитията. Напротив, линиите са равномерно разпределени, а разказването не търпи синкопни движения напред и назад във времето. Единственото „връщане” към събитията е отбелязано в „Една българка”, където авторът ретроспективно представя срещата на баба Илийца с бунтовника.
Фрагментаризирането на разказа у Вазов не е случайно, защото единствено по линия на отделянето става възможна пряката авторска намеса, присъствието на повествователя като равноправен участник в действието. Воден от основната си идея да противопоставя минало и настояще, въплътили геройството и срама, Иван Вазов започва творбите си с типично авторско встъпление. Лишено от обективност, то функционира пълноценно единствено чрез авторовите оценки и присъди за епохата, за морала, за изгубеното: „Нещастните родни души няма обаче да Възкръснат и да се порадват на чудесиите на свободата, на които ние, обръгнали Вече, гледаме равнодушно сега и за които те не са сънували даже в най-дивните си блянове!... Не, те няма да възкръснат: никой не е възкръснал...”(„Дядо Йоцо гледа”).
За разлика от повечето белетристи, чийто художествен свят е високо фикционален, Вазов никога не създава „чиста” художественост. Чувството му, че твори История, че коментира факти и „удря” върху националното съзнание на българина, го съпътства навсякъде. То обяснява защо националният ни класик не се задоволява с представянето на достоверни случки, а посочва дати, цитира факти и неизбежно ги коментира. Едва ли има друг разказ, който да съчетава всичко това в рамките на авторовото встъпление, както „Една българка”. Определението „една българка” очевидно се оказва недостатъчно за автора да докаже правотата в изложението и достоверността на фактите, защото заглавието е следвано от уточнението „исторически епизод”. Мотото „Аферим, бабо, машаллах!” идва да въздейства емоционално върху читателя и отново да подчертае историчността в изложението. За разлика от „Иде ли?”, където фактологията („4-й ноември 1885 година”) е дадена в края на встъплението, в „Една българка” тя е отбелязана още с първото изречение: „Следобед на 20 май 1876 г., ден, в който Ботевата чета беше разбита при Волът във Врачанския балкан и сам Ботев падна пронизан от куршума на черкезката потеря, командувана от свирепия черкезки първенец Джамбалазът, на левия бряг на Искьра, срещу Лютиброд, стояха куп жени лютибродчанки”. Композиционното авторско вмешателство в този разказ е с начално-финален характер в противовес на другите два, където то е замаскирано в полупряката реч: „На, сега ще й каже Стоянка, че приела много здраве от Стоенча, че за Коледа си иде. А Стоянка баре да каже една дума. Не, мълчи. Само очите й се зачервили.” („Иде ли?”)
Безспорно, дистанцията между автор и герой в „Една българка” и „Иде ли?” е като че ли по-голяма, но авторът отново не успява да се „скрие” изцяло. Коментарите му във важни, преломни моменти в сюжетното развитие са явен белег за неговото „задкулисно” присъствие. Активното му съучастие в съдбата на героите прозира още в заглавията на творбите. Парадоксът „дядо Йоцо гледа” акцентува върху духовната сила на българина, извисява го до всевечни житейски истини. Определението „една българка” набляга не толкова на националната принадлежност и самоопределение на героинята, колкото на единичното и изключителното, които са в разрез с множественото. За разлика от посочените два разказа, третият - „Иде ли?” - няма за цел да фокусира вниманието на читателя върху индивидуалната човешка драма. Тук авторът тръгва от нея, правейки психологически характеристики на героите си, за да представи един обобщен образ на човешката трагедия. Така риторичният въпрос „иде ли?” прозвучава като присъда над времето след Освобождението, над войната и безчовечието.
Подробното изследване на Базовите разкази отбелязва още една тенденция в повествователното му майсторство - ситуирането на разказа около един герой, една случка. И в трите шедьовъра на българския класик в центъра на повествованието стои един герой. Съдбата го изправя сам срещу себе си и срещу другите. В тези решителни моменти от живота на героите повествователят поставя „под съмнение” техните добродетели, подлага на изпитание човешките им качества. Това обстоятелство не е случайно предвид основната авторова идея да противопоставя и доказва. Като акцентува^. върху постъпките и решенията на героите, Вазов извлича от тях национални добродетели, представя изконно български черти. В резултат на ново авторово осмисляне, баба Илийца и дядо Йоцо се превръщат в архетип за български характер, а ситуациите, в които действат и се осъществяват - в случки-типове. Образите на героите са не толкова плод на авторска инвенция, колкото на мъдри и точно предадени наблюдения, защото Вазов винаги рисува от натура. Той не само че не крие прототиповете си, но и доуточнява - „исторически епизод”. Необходимостта на Вазов да работи с предварителни концепти, да се опира решително на модела е израз на разбирането му, че е летописец на епохата. Именно по линия на очевидеца и участника в събитието се постига и психологическата пълнота в обрисуването на героите.
Един от психологически най-задълбочените разкази на Вазов е безспорно „Дядо Йоцо гледа”. Когато става въпрос за психологическа пълнота у този автор обаче, винаги се има предвид факта че той не е привърженик на сложните психологически състояния. За разлика от Йовков, който достига съвършенство в това отношение, Вазов проследява психологическите изживявания героя единствено в момента, когато те „избиват” навън като мимика, жест или поведение. В този смисъл образът на дядо Йоцо е трогателен. Той въздейства върху читателя тогава, когато „погледва с безжизнения си поглед и зачудено лице, по което се проточили две сълзи”.
Като архетипове и концентрати на епохата, дядо Йоцо и баба Илийца са необходими на Вазов, за да търси упование в миналото на личности и подвизи и да ги противопоставя на „тъмните герои” от следосвобожденската действителност. Затова творецът непрекъснато съотнася героите с времето, времето с ценностите, ценностите с потребностите. Макар на пръв поглед да изглежда, че Вазов изправя едни срещу други само героите и времето, оказва се, че това не е така. Образите на достойните българи действително заемат централно място в творбите, но те са дадени в противодействие на останалите персонажи. Дядо Йоцо е един, сам в слепотата си, но той битува чрез косвените оценки на съселяните си, а баба Илийца извършва своя подвиг, който рязко контрастира на бездуховността и малодушието на отец Евтимий. Все по същата линия драмата на баба Цена от „Иде ли?” придобива остър социален смисъл на фона на останалите войници, които „Взеха да си идат В отпуск”.
Авторът не забравя да се намеси дори в мислите на героите си, което дава право да смятаме, че той докрай изпълнява своята охранителска функция, т. е. насочва персонажите, предпазва ги. Воден от тезата си, че „добро е това, което е добро за България”, той рисува образи монолитни и пълноценни. Представители на най-хубавото от миналото, те притежават индивидуални и типични ценности, превръщат се в модели за подражание. Дидактическите цели на автора обясняват въвеждането на такива крупни образи и подчиняването им на художествената идея.
Окрупнените характери, „големите” личности, които Иван Вазов вади от „хаоса тъмний” („Епопея на забравените”), прозират зад всеки ред на белетристичното му творчество. Като майстор на късия разказ, той синтезира в едно всички онези изконни черти на българина, които са му нужни, за да представи своите архетипове. Извайването на техните характери би било немислимо, ако наред с творческото си майсторство, Вазов не живее с миналото на България и „българското”. Чрез сложната, многолика българска личност авторът представя героизма, страданията и паденията на цял един народ в стремежа му да съгради новата българска история. Като съставя своя композиционна формула - да не смесва „обективния” разказ с авторовата реч - патриархът на българската литература очертава модел на света, в който решаващ фактор се оказва човекът. В „Отнасянето на човека към света и на човека към самия себе си” (Галин Тиханов) се ражда неговото самосъзнание - проблем, който сам по себе си е достатъчен, за да очертае контурите на цялото Вазово творчество.
