За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „КАРДАШЕВ НА ЛОВ”
ГАЛЕРИЯ НА ОБРАЗИ И НРАВИ ОТ СЛЕДОСВОБОЖДЕНСКА СОФИЯ
Следосвобожденска България изживява за кратък период това, което други страни претърпяват в разстояние на век - израстването на нови хора в ново време, в ново социално общество, подчиняващо се на нови исторически закони. Затова е и така голямо разочарованието на българските интелектуалци и хуманисти, на революционерите и поборниците от тази нова страна, която е далеч от идеалите на Левски и Ботев, далеч от патриархално-наивистичните схващания за някакво неопределено щастливо общество, подчиняващо се на романтични неземни идеали. Плод на това разочарование са много от творбите на Иван Вазов. („Елате ни вижте!”, „Дядо Йоцо гледа”, „Епопея на забравените” и други), на Алеко Константинов, Константин Величков, Антон Страшимиров, Михалаки Георгиев, П. Р. Славейков. Народният поет по него време е едва четиридесет-петдесетгодишен („Драсни и шарки” излиза в периода 1893-1894 година) и след дълги скиталства се установява най-после на постоянно жителство в София. В столицата обаче се е събрало и онова кипящо множество от образи и „характери български, което по сетне, с улягането на времето, ще се превърне в новото българско общество, създало и подчиняващо се на свои закони - кога справедливи, кога - не. Този накип от души е хаотична маса, хвърляща се в различни поейки на обществения живот й битие, търсеща свое място в икономиката, държавата, епохата. Това са привидно неуправляеми процеси, които все пак се подчиняват на историческия закон за „мътното време” и изплуващата над вълните мръсна пяна, Вазов обаче не желае да чака, да обсъжда аналитично и безпристрастно това явление, въпреки цялата му закономерност. Него го вълнуват други идеи, други проблеми - той „цял се е дал в служба на отечеството” и не желае нищо грозно или зло да нарушава представите му за нова България, за бленуваното толкова години бъдеще на българския народ. Затова е и това огорчение във Вазовите творби, затова е и така явна отрицателната му реакция за новото общество.
„Драски и шарки” се появяват в един исторически преломен момент за страната -двете книги на сборника излизат година преди и след падането на Стамболов. Тези разкази и очерци са посветени на актуалните събития, на моментните превъплъщения на хората от новия български свят. Вазов разглежда София с очите на провинциалиста, с очите на пловдивския писател (а Пловдив по това време е център на българските интелектуалци) и възприема столицата като казионно място, политически център и строго разделено на касти общество. Писателят е един от тези, които създават града като столица, които поставят основите на онова общество, което гордо се нарича „столично” и едновременно с това, един от първите критици на столичните условия - социални и мо-рални. Новият свят е и смешен, и жалък, и отвратителен с желанието си да се представи такъв, какъвто още не е, и със страстната си алчност да заграби, да получи повече, отколкото би могъл да обхване. Така очерците и разказите носят в себе си повече сатира, отколкото жизненост и утвърждаване на новото. Писателят не дава готови рецепти, той не знае какво „трябва да е”, но е убеден, че не бива да е така.
София е представена не само чрез обобщените образи на героите, но и с географската точност на пейзажа - в топонимията, фотографската вярност и в описанието на околната среда. Някои от героите носят собствени имена, други имат познати за всички столичани по това време прототипи. Но водещ и главен герой в тях остава авторът - той понякога дори открито изразява мнението си, вместо да го внушава на читателя.
Типичен пример за сборника е разказът (по-скоро новела) „Кардашев на лов” с познатите на съвременниците обстоятелства, случки и герой, накрая - откритото присъствие на Вазов, леко притулен зад образа на писателя Кардашев. Дълбоко убеден в покварата на времето, Вазов иска да я изкара на открито, да посочи недъзите на обществото и да помогне за моралното му лечение. Композиционно творбата представлява литературно пресъздаване на случки и портрети, една своеобразна мозайка на епохата. Както във всяка мозайка, и тук използваните „камъчета” - елементи - са разнообразни по цвят, големина, насоченост, яркост и свежест. Кардашев - характеризиран от автора като писател-реалист, подчинен на времето и нравите, търсещ актуалното и съвременното, решава да издири тема за ново произведение - „повест на един житейски мотив, повест, която да се различава от досегашните му сатирически драски по силата и глъбината на страстта, по симпатичния или необикновен нравствен облик на героя й.” В реалния свят писателят е виждал досега само дребните душици, низостите, ежедневната сивота. Той усеща, че и читателите жадуват за нещо възвишено, нещо идеално и красиво. „Животът в столицата - казва си той - несъмнено крие в гънките си добри проблески и по-благородни вълнения, и потресаещи трагедии. А че ги има - има ги. Животът е сложен, човешките побуждения са най-разнообразни, има и низки и пазарски, има и по-високи страсти - малки и големи”. Решил, че не бива да измисля, той тръгва на своя „лов” - нека животът му подскаже тия необикновени образи, високоморални и романтични хора.
Първоначалните впечатления на Кардашев от столичния град са готова основа на сатирична творба - вечните прахоляци, вечните дами от хайлайфа, които „едвам си умили очите и - по модните магазини”, вечните дребни случки от ежедневието, които са „мотив за един каракатурист, нищо повече”. Малко след тези песимистични наблюдения писателят се сблъсква с Каишев - „лепка”, „отегчително-любезен”, с „конячен дъх” - герой, който още няколко пъти ще се появи в разказа. Каишев е типичен представител на онези следосвобожденски люде, които считат, че с нищожното си, но все пак образование, заслужават да бъдат издигнати, да получат своя пай от благините, да ръководят едва ли не съдбините на страната (такъв типичен герой е и помощник-регистраторът от Алековите „Разни хора - разни идеали”). Първата молба на Каишев е да му се помогне да спечели някакъв търг. Основания - той е партизанин на тая партия, неин съмишленик - значи трябва да получи поръчката. Аргументи срещу противника - „на правителството гроб копае. Сега иска пък тук да ми подлее бода...”Така героят слива в едно властта и себе си, личните си интереси и държавните порядки. Втората молба на Каишев разкрива както нищожеството му като личност, така и простотията му като човек от края на все пак просветения XIX век. Неговото желание е Кардашев, като поет, да му напише една „полиграма”, т. е. „телеграма”, Т. е. „епиграма” - за да стигне накрая с помощта на писателя до точното определение - епитафия за покойната му жена. „Поръч-ката” - внушителна - и обяснения в посмъртна любов трябва да съдържа необикновената творба, и описание на хубавото й тяло, и „че се е поминала на двайсет и петата си година и три месеца точно”, и селото й, името също да не бъде забравено. А всичко това - в „няколко стихчета”, естествено. За Каишев творческата дейност е чисто занаятчийство - дава си поръчката, чака произведеното. От тази първа среща Кардашев се спасява неочаквано, но то чакат още сблъсъци с неуморимия натрапник.
Описанието на столицата би било непълно без нейните кафенета - своеобразен притегателен център на хората, разменен пункт за пресни клюки и обсъждане на живота в града. В едно от тези кафенета (не е необходимо да повтарям, че реално е съществувало „Червен рак”) Кардашев научава новината за самоубийството;на един младеж- „момък богат, образован, с мил характер и прелестни маниери”. Естествено, човековедецът си задава въпроса - „Защо се е самоубил в тая ранна възраст?” Писателят прехвърля през съзнанието си причините, които биха могли да накарат младежа да се откаже от така милия бял свят. Нещастна любов - това би трябвало да е. Вълненията на първото чувство, трагедията на отблъснатия - „тук, преди разломената от куршума глава, има едно счупена сърце”- мисли си той. А наоколо му се носят подробности, компанията е „светнала”от нетърпение да погъделичка нервите си с чуждото нещастие, настървено се обсъжда една чужда драма, донесла известно разтушаване сред скучаещите посетители. Драматично изживява писателят наученото за тази нелепа смърт. Оказва се, че няма никакви душевни вълнения, никаква любов, никакви красиви мигове-Григоров се е самоубил заради дългове на комар. Низката страст го е погубила, а заедно с него и вдъхновението на Кардашев.
Избягал от тази пошлост на улицата, писателят се сблъсква с низостта на пресата. Той добре разбира, че „тия новини бяха едно благородно състезание между редактори за доказване богатството на фантазия и изобретателност и простимо агитационно средство за гонене на партийни цели”, но все пак си взема вестник, подгонен от навика и средата. Още по-голяма низост му съобщава случайно срещнат познат. В една история, която другаде би довела до дуел и романтичен сблъсък от любов, българският ново-буржоа намира изход в бягството чрез развод - „развязка ординарна, пошла, обикновена”, мисли си Кардашев и обобщава, че така е с всичко у нас - без романтика, без страсти, без идеали.
Изключително интересна е от познавателна гледна точка главата „Из голямата артерия на столицата”. Вазов описва един делничен ден по „Витошка” - с историческите и географските подробности, с етнографското пресъздаване на бита и културата, с документалната картина на фотографски уловения миг. Тази спокойна описателност нарушава срещналият го приятел, който му разказва за воденото в момента дело за тройно убийство. Кардашев е развълнуван: „Само стихийни страсти или ярости могат да бъдат подбудителни причини. Тук има или любов, или мъст, или ревност, или друга полуда на човешката душа.” Но истината разрушава намерението му да пресъздаде тая „трагедия на душите” - Вангел е убивал от алчност и корист, от най-низки човешки страсти, а не под влиянието на романтиката. „Що за герои!”- мисли си Кардашев - „Нямат честолюбието даже да метнат какво-годе було от поезия въз отчаяните си решения... Героите на Шекспира и Шилера би умрели от анемия на тая почва. „Писателят усеща разликата между нравите на новото, още неоформено социално общество и порядките на западния капитализъм. Ще мине време и българските представители на тази класа ще започнат по-успешно да прикриват нищожеството си зад романтично було, но до това време е далеч, тепърва ще се появи Алековият герой, тепърва ще създава своите закони в бита и морала, тепърва ще се учи да крие железни нокти в кадифени ръкавици. А засега на Кардашев му остава само да се гневи и вътрешно ядно да протестира срещу низостите на обществото. — В тази следосвобожденска епоха царуват същите наивистични възгледи за културата и литературата, които карат хората от Бяла черква да хълцат и ронят сълзи по съдбата на многострадалната Геновева. Срещата с нотариуса Брате-мойев е случайна, но неминуема - той е типичен представител на посредствеността и войнстващата простотия. Нотариусът е пописвал на младини, даже още пази тетрадките си и благородно ги преотстъпва на известния писател. Разбира се, Кардашев бяга от тая „чест”, но не може да избяга от въпросите около творчеството му. Братемойев е представител на тези българи, които искат с ръка да пипнат, да се убедят в нещо материално и не приемат фантазията или творческите виждания. Него го вълнува въпросът - щом и тримата герои в повестта на Кардашев са загинали, кой е разказал на автора какво са си говорили в последните мигове? Смутените думи на Кардашев, че това е литература, че е плод на чиста фантазия, нотариусът не приема и го съветва да скрие някъде едно момиченце, та то после да разкаже какво е чуло и видяло. „ Трябва юридическо лице!” - важно натъртва нотариусът. Тази случка, впрочем, е още едно доказателство, че зад Кардашев се крие самият Вазов (става дума за сцената във воденицата и гибелта на Огнянов, Рада и Соколов от „Под игото”, разбира се).
Отдъхнал си на обед, писателят поема своя втори поход - една пряка връзка с Дон Кихот и неговите опити да твори добро в неподходящата среда на жестокост, алчност, корупция, антихуманизъм и средновековна Испания. Първата случка затвърждава отрицателните емоции, натрупани в душата на твореца. Пред църквата „Свети Крал” той вижда насъбрало се множество, сред което разпознава представители на светската върхушка. Те чакат венчаването на майор Панчорков (висок чин по него време) и дъщерята на известен богаташ. Но сватбеният ритуал се забавя. Различни версии ходят из тълпата. Кардашев се заслушва в една от тях, която отговаря на неговите очаквания и надежди - романтичен разказ за драматични отношения и благородни постъпки. Действителност е много по-жестока и грозна. „Благородният” майор просто е водил пазарлък за пари с бащата на булката - долен, алчен, безцеремонен пазарлък. Разстроен от това, Кардашев търси чист въздух, отмора на сърцето и душата и затова напуска черти-те на града. Две глави писателят отделя на природната картина и хората сред голямото софийско поле. Тук Вазов проявява майсторството си на пейзажист, пресътворявайки прекрасната природа: „Витоша стърчеше във всичката си величава пълнота и хубост. Тя имаше чуден златисто-пепеляв шар; нейните долове изглеждаха по-дълбоки и по-нагледно излазяше дивата голота на сипеите по шеметно-стръмните стени; урвите по-надвиснали и каналите по-озъбени, а чуките й грубо и нагло забити В небесната синева или В меката белина на едно облачно кълбо.” Там Кардашев среща дядо Танаско и изслушва разказа му за войната и посрещането на русите, разказ, в който личната трагедия на опропастения човек е зачернила народното ликуване и радостта от свободата. Кардашев е покрусен, че материализмът на стареца е скрил идеалното, че делничното е замъглило националното. Няколко години по-късно разказът на дядо Танаско ще бъде пресъздаден чрез образа на дядо Йоцо - също така стар българин, посрещнал свободата, но без да я види, без да усети сетивно новото. Дядо Йоцо го вижда в душата си, чрез сърцето си, но неговите идеалистични виждания не съответстват на реалния поглед на съселяните му. В този разказ Вазов е безпристрастен - не заявява открито отношение, както в „Кардашев на лов”, оставя читателя сам да прецени отношението на героите към времето и събитията.
Избягвайки от нова среща с въздесъщия Каишев, писателят среща философа Холски и изслушва неговата проповед за вредата от любовта. Кардашев не влиза в спор, той слуша и преценява какво би могло да доведе до такива мазохистични и антихуманистични твърдения сравнително млад човек като Холски. Залисани в разговор, те стигат до лудницата и Кардашев решава да види какви причини са довели хората там -в тоя пристан на разбитите и разрушени личности. И остава разочарован - един е попаднал там от алчност, друг - от неудовлетворени низки страсти. Низки страсти и жажда за власт водят и устроителите на митинга, на който попада случайно писателят. Грозна тълпа, демагогски речи, ужасяващи с поведението си хора, изпаднали от обществото, с дребни душици и дребни изисквания към морала си. Колоритен е образът на митингаджийската Олимпиада - могъща жена, която с лакти и зъби пробива път на мъжа си из тълпата, а и успява да се покаже навреме пред очите на водачите. Тук е и Каишев, който най-напред вика: „Долу тираните!”, а малко по-късно: „Долу сопаджиите!”, тук е и Карафинков, подел борба за справедливост, чак когато бил изхвърлен от службата си и с едничка цел - да се върне на старото топло място. „Пак низкото, мръсно своекористие! Пак тоя дух на българска дребнавост ми се изпречва и тука, и в черквата, и в полето...” - мисли си разстроеният писател. Такова е настроението му и след посещението на Народното събрание. Там Кардашев присъства на знаменателна сцена - обсъждане възрастта на един депутат. За да остане на изгодното място, младият Крушков се заклева, че има необходимите години, въпреки че мнозина го познават, знаят, че лъже, че постъпва непочтено. И писателят, разочарован, си мисли, че да се иска клетва от такива като Крушков и да бъдат издигани до герои на Корней е смешно и неотговарящо на българската действителност. Толкова отдалечени от романтиката са и хора като вдовицата на героя Царивоев, която носи траур по него седем години само защото по-лучава голяма пенсия; самозваният „освободител” на Кюстендил, където не е имало турски войници, Матрапанчев; неуморимият Каишев.
„Кардашев на лов” не е чист разказ според литературната теория. Това е сборник от очерци, пейзажи, анекдоти и събития, галерия от типични за времето и мястото образи. Очерковата основа позволява да се направят изключително точни портрети на герои, да се анализира епохата, морала и бита на хората, да се стигне до философски обобщения за човека в това време и изобщо. Интересни са някои от похватите на Вазов - съпоставката между търсещия идеалното писател и Дон Кихот (двете излизания, мяркащият се като Санчо Каишев, идеализмът), логичното и елегантното композиране на творбата (среща, разговор, описание, среща) или другата ритмичност - срещата с един герой и разговора са следвани от масова сцена. Богат е авторовият език, колоритни са изказванията на героите. И най-важното и тъжното - това е галерия на образи и нрави от една близка по дух до нас епоха (епоха, чието повторение, за съжаление, преживяваме днес), показани в естествената им среда и пресъздадени с типичните за автора правдоподобност и естетическа красота. Всичко това дължим на народния поет, на великия българин - писател, общественик и хуманист Иван Вазов.
