За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ИДЕ ЛИ?”
АНТИВОЕННИЯТ ПАТОС НА РАЗКАЗА „ИДЕ ЛИ?” ОТ ИВАН ВАЗОВ
Разказът „Иде ли?” е от онези произведения, които с течение на времето все повече се отдалечават от конкретно-историческата си основа и придобиват по-широк, по-дълбок и по-актуален смисъл като художествено обобщение. С него Вазов поставя началото на антивоенната тема в българската белетристика и става изразител на народното негодувание против войната.
Когато в началото на ноември 1885 г. до Пловдив достига ехото на боевете при Сливница, Вазов, обзет от общото патриотично въодушевление се отзовава веднага на поканата на своя брат да посети бойното поле. Край Пирот и Цариброд той става свидетел на невероятния героизъм, проявен от българските войници. Но на бойното поле писателят се изправя лице с лице срещу смъртта. Съчувствие и болка свиват сърцето му и за българите, и за сърбите, по-косени в братоубийствената война. Когато вижда за първи път убит войник, Вазов мисли за трагедията на неговите близки, за майка му. „Знаеха ли те тоз час, че той лежи в тая клисура бездиханен? Какво ли мислеха за него? Непременно те вярваха, че е жив; те ще го очакват дълго време и няма да го дочакат... Тая вечер може би майка му пред иконата ще прави поклони за неговото здраве, а в същото време някой вълк ще му къса със зъбите си помръзналите меса...” (Ив. Вазов, София-Пирот-възпоменания от Сръбско-българската война, Събр. съч., т. Х, С., Бълг. писател, 1977 г., с. 165). Несъмнено тези спонтанно споделени в дневника на писателя впечатления дълго време са го вълнували.
В раздвоението между възторга и болката кристализира замисълът на разказа „Иде ли?”. От хаотично натрупваните впечатления се оформя сюжетната основа на творбата: една майка изпраща с плач сина си на фронта и преживява войната в трепетно очакване, но той не се завръща от бойното поле... Измислена случка, в която се проектират типични за историческия момент конфликти, преживявания и взаимоотношения между хората, и която въздейства с историческата си и психологическа правдивост.
Сюжетът е разгърнат в два плана - исторически и битово-психологически. Историческата линия в сюжетното развитие се маркира с няколко акцента -началото на войната, победата на фронта, примирението и връщането на войниците. Историческото събитие е изнесено на преден план в няколко епизода: началото на разказа, писмото на Стоян, преминаването на сръбските пленници през с. Ветрен, подготовката на селото да посрещне победителите. Картината на изпращането на войниците за фронта ни въвежда в атмосферата на войната. Ние виждаме пъстрите редици на новообразуваната войска - всеки облечен с каквото намерил, но закичен с цвете; чуваме бодрите звуци на песента, която води войниците към победата. Настроението на войниците е в контраст с техния външен вид и с мрачния ноемврийски пейзаж - по този начин писателят подчертава по-силно тяхното патриотично въодушевление. Пред нас са и изпращачите. Те изживяват сложни вълнения: радват се, че виждат отново най-близките си и в същото време мъчително страдат, защото техните синове, братя, съпрузи поемат път, пълен с неизвестност и опасности - отиват на война. Недоизречените думи, скришом изтритите сълзи, набързо подадените китки - всички тези детайли засилват напрежението и правят картината силно въздействаща и убедителна.
Краткото войнишко писмо създава, макар и бегла, представа за сраженията. „Сърбите все стрелят в плутон и в залпове, ама се плашат много от ура”. Сръбските пушки „много надалеч бият, но не мерят добре”. Тези редове разкриват съотношението на силите, моралното превъзходство на българските войници, което е решаващо условие за победата.
При срещата на баба Цена със сръбския пленници Вазов не дава портретни описания. Но в нашето съзнание много ярко се открояват лицата им, измъчени от глада и неизвестността, горчивото разочарование в очите им, болката, че са били принудени да оставят домовете си и да воюват със своите братя. Защото в този момент ние ги виждаме с погледа на майката, която възкликва: „Боже мили... та тия ли са сърбите? Та те са добри хора.” Този епизод напомня онези страници от Базовия дневник, които са съхранили впечатленията му от пленниците: „Горките пленници! Усърнали бяха... подир кратковременно упорстване на шанцовете си, те си бяха хвърлили пушките и паднали на колена пред ожесточените наши Войници с думата „брачо”! и с клетви и псувни против крал Милана.”
В епизода, който рисува празнично украсените улици и домове на село Ветрен в чест на победителите, Вазов изразява народната радост и патриотична гордост от победния изход на войната, самочувствието на народа, който е успял да защити своята независимост.
Но историческото събитие не е само фон на действието в разказа. То обуславя преживяванията на героите, техните постъпки. Свързването на случката с основните моменти в Сръбско-българския война и с реални географски обекти (Драгоман, село Ветрен, Пирот) създават у читателя илюзия за жизнена достоверност. Тази илюзия се засилва в битово-психологическия план на сюжета, който носи идейно-емоционалния заряд, мащабността на художественото обобщение. Може да избледнее в съзнанието ни за коя война става дума, кога и защо се е водила. Но няма да забравим фигурата на майката, застанала с надежда и отчаяние на прага да чака сина си; приведените силуети на двете деца, които в зимната виелица стоят на височината край селото да посрещнат своя брат... Защото историческите измерения на събитието се разтварят в личната драма на обикновените хора, които са жертва на войната, но и най-безпощадни съдници.
Образът на баба Цена писателят ни представя в драматичен момент - когато се разделя със сина си, заминаващ на фронта. Сред гласовете на изпращачите се откроява плачливият й вик: „Синко! Синко!”. За миг от строя се отделя „ черноок, напет, здрав юнак”, целува набързо майка си, сестричката и братчето си и се изгубва в редиците на отминаващата войска. Отново звучи гласът на баба Цена: „Синко, добър час!”. Тези думи са по-скоро вопъл, болезнен стон, изтръгнат направо от измъченото й сърце. Майката няма ясна представа за.войната, но тя чувства, че мигът на раздялата може да бъде последният, в който вижда своя син... Оттук нататък нейните мисли, чувства и действия характеризират едно душевно състояние, изпълнено с напрежение и драматизъм. Неспокойното й ежедневие прави тревожни и нощите. Баба Цена сънува тежки сънища и в тълкуването им от дядо Петър търси сили да понася страданието. Писмото на Стоян изведнъж я окриля, вдъхва й вяра, че ще посрещне сина си жив и здрав. Образът на Стоян е винаги с нея, в нея. Надеждата я кара да го търси в лицето на случайно срещнатия войник, да пита всеки, който иде от фронта, за вести от сина. Майчиното безпокойство отваря сърцето й и за чуждите страдания. С топло съчувствие и грижа тя подава на сръбските пленници бутилка с ракия. В този момент баба Цена мисли за майките им, които като нея се тревожат и очакват... И през ум не й минава, че същите тези хора до вчера са стреляли срещу нейния син, а другарите им утре може и да го убият... Тя недоумява: „Все божи христиени... Ама защо ли се биха?” Драматичното напрежение в душата на баба Цена се засилва, когато започват да се връщат ветренските войници. С умението на тънък психолог Вазов разкрива нейното състояние. Тя обикаля новодошлите с един и същ въпрос: „Добре дошъл... ами Стоя де остана?” или „се щура като несвястна из къщи „. Срещу Коледа пали свещи пред всичките икони на олтара. Мъката я кара да изпрати по-малките си деца да чакат Стоян въпреки студения зимен ден...
И така - композицията на разказа се изгражда около преживяванията на баба Цена. Прави впечатление органичното подчиняване на отделните структурни компоненти на художествения замисъл на писателя. Всеки момент в действието, всяка постъпка и душевно вълнение, всяка дума на героите са обвързани с основната идея. Вазов поставя акцент върху онези епизоди от напрегнатото ежедневие на майката, които кондензират в себе си в максимална степен психологически типичното и исторически правдивото обобщение. Преживяванията на баба Цена идват както от вътрешното й състояние, така и от външни въздействия. Тя пали кандилото с най-горещата молитва, която е отправяла ня-кога пред иконата; сънува необичаен сън и се измъчва от страшни предчувствия; не може да си намери място от радост, когато получава писмото от Стоян... Но за Вазов е недостатъчно да проследи душевното напрежение на героинята. Той търси обществения резонанс на тази лична драма. И разгръща епизода със сръбските войници-пленници, за да се подчертае хуманизмът на народа и безчовечието на тези, които са започнали войната. Когато се подписва примирието, триумфалната арка се издига точно пред къщата на баба Цена, за да се открои още по-ярко на фона на общия патриотичен възторг трагедията на Стоянчовото семейство. В един мразовит ден Кина и Радулчо оставят майка си на вратнята и отиват на пътя край селото да чакат напразно бачо си, за да почувстваме по-силно тяхната самотност и безпомощност.
Подчинени на основния замисъл са и взаимоотношенията на баба Цена с останалите герои. Не случайно Вазов подчертава, че дядо Петър „от милост” дава оптимистично тълкуване на съня й. Стоян й пише от фронта с трогателна синовна загриженост; завърналите се от фронта войници не смеят да я погледнат в очите; Димитър се опитва да излъже, „защото му е мило за майката”, а Стоянка с мъка сдържа сълзите си... Кина и Радулчо зъзнат, посинели от студа, но не мислят да се връщат - там, накрай селото ги държи мисълта за майка им - „тя може да се кара или да плаче”, ако се върнат без бачо Стоян... И когато най-после, обезнадеждени, се решават да тръгнат обратно, в плача им долавяме не болката от студа, а мъката, че няма да зарадват майка си, която ги чака на вратнята. Тези взаимоотношения уплътняват душевната драма на главната героиня, оформят неповторимата атмосфера на разказа.
За да постигне по-непосредствено и по-задълбочено въздействие върху читателя, Вазов използва като основен композиционен похват контраста. Контрастни са преживяванията на героите - на баба Цена, Кина и Радулчо, от една страна, и на войниците, Стоян, селяните, от друга страна. В момента на раздялата с близките си войниците са завладени от патриотичното въодушевление; в писмото на Стоян долавяме удовлетворението от достойно изпълнения дълг; след примирието ветренци ликуват от победата. А в психологическото състояние на баба Цена доминира страданието. Тя остава чужда на общия възторг. Същевременно изживява противоположни емоционални състояния. Нейният трагизъм се поражда от раздвоението между отчаянието и надеждата. Във финалната сцена контрастни са състоянията на Кина и Радулчо и завръщащите се войници. Веселата войнишка песен, която студеният вятър донася до децата, засилва драматизма на последния епизод.
Характерно за „Иде ли?” е многопластовото изграждане на идейно-емоционалната насоченост на отделните епизоди. Чрез всеки един от тях Вазов внушава отделни страни от своята нравствена и естетическа позиция, като същевременно те се допълват един друг и в своето единство изграждат логиката на действието, вътрешната монолитност на творбата. Така например, чрез образа на въодушевените войници, заминаващи на фронта, писателят показва свободолюбието на нашия народ. Когато извоюваната с цената на толкова жертви свобода е застрашена, българските воини тръгват да я бранят въпреки изпокъсаните ямурлуци, подгизналите цървули и лошото въоръжение. В мрачния ноемврийски ден те, уморени и премръзнали, окичени със здравец, „пеят ли пеят,... и отиват на запад, там където топовете вече ехтяха”, за да докажат на света, че българският народ има право да бъде свободен. Оптимизмът и патриотичното въодушевление на войниците е персонифицирано в образа на Стоян. Макар и епизодичен герой, той „присъства” в разказа от началото до края - в мислите на своите близки. Стоян виждаме само в първата картина - млад, напет, строен, завладян от ентусиазма на войската. Прощава се набързо с близките си и „рипва”след „войската и песента”. Душевния му облик Вазов разкрива чрез неговото писмо. Стоян пише ту за войната, ту за близките си. Радостта от победата се преплита с мъката по родния дом и желанието да се завърне час по-скоро. Пред нас оживява младият момък като патриот, добър другар и грижовен стопанин, любещ син и брат. С образа на Стоян Вазов внушава истината, че нашият народ е миролюбив. Чужди са му завоевателните стремежи. Изгонил врага от родната си земя, той копнее да се върне у дома, за да заличи следите от войната. У него няма и мисъл дори да навлиза в чужди земи и да отмъщава. И за сръбските пленници не говори с омраза и мъст.
В епизода със сръбските пленници Вазов показва колко човечно е сърцето на майката. Тя жали и чуждите синове като своя. Обикновената българка, простата жена от народа, недоумява защо воюват хората помежду си. В нейните думи долавяме протеста на народа ни срещу войната, която носи само страдания. Чрез образа на баба Цена Вазов изразява този протест най-убедително и внушително, защото няма по-голяма трагедия от тази на майката, загубила своята рожба... А двете деца, самотни сред снежната виелица, превити от студа и мъката си, трогват със своето естествено желание да посрещнат точно „бачо си” и да направят щастлива майката, като й донесат радостната вест за неговото пристигане...
Така постепенно в развоя на действието се напластява антивоенният патос на разказа „Иде ли?”. И тук Вазов, както и в цялото си творчество, доказва, че за българския писател няма друг път, освен „да се сроди с народа, с неговите чувства, нужди и идеали. Само стоящ близо до народа, черпейки вдъхновение от неговия живот, из неговата богата и мощна душа, вслушвайки се със симпатия в туптенията на неговото сърце..., топ е разбрал и изпълнил” дълга си.
