За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - РАЗКАЗИ
„ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА” - ВАЗОВОТО ПРОЗРЕНИЕ ЗА БЪЛГАРСКОТО
Освободителната война донася на народа ни много нови неща - национална държава, суверенитет, нова власт, собствени държавни учреждения, нови обществени отношения, много от тях различаващи се коренно от вижданията и надеждите на борците от Възраждането. Сам участник в историческите събития, Иван Вазов изживява потреса от промяната, но не може да възприеме морално новото време. В много от творбите му звучи протест срещу забравата на миналото, срещу несправедливостите на настоящето. Промените в обществото и закостенялостта на бита, търсенето на идеала в мечтанието и стремежът към бягство от реалността са тема на разказа му „Дядо Йоцо гледа”.
През 1901 година Вазов издава сборника разкази „Видено и чуто”. Това е различна по концепция от предходните сборници книга, в която са събрани разкази, очерци, бележки, пътеписи. Още с излизането му, Константин Величков отбира и препечатва в списанието си „Летописи” разказа „Дядо Йоцо гледа” като пример за „насладата, която дава едно художествено произведение” („Летописи”, г. III, кн. 1). Критикът Стефан Минчев пък отрича мнението на Величков и твърди, че „Вазов е все още силен в сферата на спомените. Напусне ли техния терен, насочвайки се към съвременността, той търси куриозното, дребната случка и не е в състояние да улови големите проблеми на епохата” - едно мнение, което доказва колко късогледи са понякога съвременниците и как класическото се определя от разстоянието на времето, а не от близостта на явлението. Владимир Василев обаче, с типичния си верен поглед и реалистична оценка, защитава книгата на Вазов и заявява убедено: „Докато Вазов създава образи като тоя на слепия дядо Йоцо, тоя величествен символ на току-що освободена България... дотогава всички умувания и фразеологии за „несъвременност”, „липса на психологически анализи „и тем подобни ще служат само за утешение и разтуха на своите автори”- справедлива, точна и исторически доказана преценка на големия български критик.
Така още в първите отзиви за разказа се сблъскват вижданията не толкова за творбата и героя, колкото за епичното и философско-отражателното на епохата произведение. След „Под игото”, много критици и читатели считат, че времето може да се обхване само в голяма литературна творба, че разказът може да отрази само момента, а не тенденцията и съдържанието на съвременността. Вазов доказва обратното. Чрез един герой - дядо Йоцо, чрез неговото усещане и възприемане, чрез неговото разбиране и представата му за живота, той разкрива трагедията на първите години след щастливото събитие - Освобождението. Наслоените от робството пороци - покорност, примиренчество, липса на интерес към процесите в света и у човека - са основата, върху която се изгражда новото общество. Ненапразно Вазов търси в миналото изгубените идеали и морални ценности („Епопея на забравените”, „Под игото”, историческите романи, повести, разкази, „Легенди от Царевец”), ненапразно и началото на разказа е спо-мен от близкото минало: „Когато си спомняме за нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди Освобождението..., ако... излезеха на бял свят и погледнеха около себе си, как щяха да бъдат поразени от всичко онова непознато, невероятно в живота, което ще ги обикаля и в което те ще се чувстват чужденци.” й писателят намира героя си, човекът, през чиито угаснали очи ще види свободата и хората на новото време - дядо Йоцо, ослепял тъкмо преди Освобождението, посрещнал незрящ свободата, видял я само с душата и вярата си.
Възрожденците не са се отдавали на детайлни размишления за новата свободна страна. Те са си я представяли в най-общи черти, а обикновените, простите хорица са вярвали, че ще настъпи една щастлива Аркадия, без проблеми и тегоби, където всички възникнали въпроси ще се решават от само себе си, а хората ще са доволни просто от притежаваната национална свобода. Бедни и богати ще са впрегнати заедно в съвместен труд за добруването на държавата, за щастието на всички, на народа. Илюзии, които бързо рухват под натиска на новите обществени и икономически взаимоотношения!
Основна роля в изграждането на фабулата на разказа играе физическият недъг на дядо Йоцо. Ослепял на шестдесет и четири години, той посреща освободителите и живее още двадесет години във физическа тъмнина. Разказът е строго рамкиран в тези двадесет години - първите години на свободна България, най-щастливите и най-трудните. Дядо Йоцо е ослепял при нещастен случай, но в съзнанието му живеят само спомените от робството, виденията на кървавите погроми и пожари. Той е роден, битувал и умрял в малко планинско селце, близо до столицата. Вазов дори точно определя региона - Искърския пролом. Това придава атмосфера на достоверност и житейска конкретност. Селцето е малко („от няколко кошари”), населено от хора с ограничен мироглед, простички, с елементарни познания в областта на науката и културата. Те са консервативно настроени, самозатворили се в битието си овчари. Близостта на големия град, на столицата не ги блазни към открития и търсения, задоволяват се с малкото, което имат, не се стремят нито към разширяване на мирогледа си, нито към развитие на мисълта - ненапразно авторът определя този кът като „балканска пустиня”. Дядо Йоцо е „прост, но събуден старец”, живял трудно и трагично - „прекарал тежкия живот на роба с Всичките му тегла, грозотии и безнадеждност”, но носещ в гърдите си „неугасим, таен копнеж” към „българското”, както го определя той - едно наименование, което е обобщаващо, неопределимо, неконкретно - просто „българското”. Но в съзнанието на стареца са останали само „образи от черното минало... спомени от робския живот, спомени грозни и лоши”. Така живее той, в „една дълга робска нощ без проблясък от радост и надежда”.
И един ден свободата идва. Дядо Йоцовото село е далеч от централните пътища, войната го заобикаля -нито бягащите турци, нито настъпващите руски воини и български опълченци идват, за да докажат физически новия етап в живота на хората. Просто „И дядо Йоцо стана свободен - казаха му това”. Авторът и иронизира, и тъгува при това определение. Защото векове наред философи и писатели са твърдели и доказвали едно - човек става свободен, когато се почувства такъв, а не когато му сложат етикет на такъв. Дядо Йоцо не е успял да „изстиска роба от себе си” (Чехов), неговите съселяни дори не са се замислили по тоя въпрос, а са обявени за свободни и значи - за щастливи, не са вече рая, а свободни граждани. Дядо Йоцо не е преживял катарзиса на освобождаващия се човек, не е изстрадал свободата си. Както и другите негови близки - по род и манталитет, той е изстрадал само робството, затова продължава да живее със спомените за него, продължава да търси доказателства, че е свободен най-сетне, да търси отговор на простичкия въпрос - що е българското? Де е то? Кои са разликите между миналото и настоящето? Постоянно на дядо Йоцо му казват, че вече е свободен, че наоколо е свободна България, че вече има българска армия, администрация, железница, но той все задава своя сакрален въпрос и търси материалното, физическото доказателство за новото, за свободното.
Дядо Йоцо усеща разликата между липсата на поробителя и властта на свободата, но не може да открие присъствието й. Да, турците ги няма вече - той се е убедил в това, но къде е чувството за освободеност на съселяните му? „Все същите хора със същите страсти, неволи и сиромашия, както и преди”, все същият бит, все същото ежедневно съществувание — кръчмата, разговорите, въртящи се все около делничното, неспирният тежък труд - „същата борба с нуждите и с природата”. Дядо Йоцо се лута в тая ограничена пустиня, търси път към „българското”, а за съселяните си вече се е превърнал в „умрял човек”, както го представя Денко пред околийския началник, но „Все още неприбран от господа”. Съселяните му вече са преживели смяната на властниците, видели са български първенци, опарили са се и от българските налози. Вазов определя точно датите в разказа, набляга на историческите основи на събитията. На петата година в селото пристига околийският началник. Петата година - това е 1883, годината, която е своеобразен кръстопът между двете велики дати - Освобождението и Съединението. Българският началник минава по някаква случайност през загубеното в планината селце, но присъствието му кара да трепти старото дядо Йоцово сърце. Той разпитва за него, за премяната му, дори как ходи, каква сабя носи. Дядо Йоцо иска да „боди” физически „българското”, защото той е земен човек, селянин, който не се лъже от думите, а търси материалното доказателство. Дошлият началник спира в най-богатата селска къща, с ирония и мъка описана от писателя: „на две ниски катчета, измазани с кал, с прозорчета, от които едното даже със стъкло”. Да обърнем внимание на „приличната” обстановка - ниски етажи, прозорчета (което означава, че другите нямат такива!), а едното - дори остъклено (!). И в тази обстановка за пръв път авторът прави физически портрет на героя си: „белобрад старец, но със здрав още изглед, с едро, почерняло, грубо лице... беловласа глава.” Началникът, излязъл от любопитство да види тоя странен човек, отговаря кратко и усмихнато на конкретизиращите го въпроси. Той се радва, че поне един човек го посреща с радост, доволен е, че поне на един старец прави необходимото за властта впечатление. А дядо Йоцо „побара сукнения ръкав, подхвана медните копчета по гърдите му и акселбантите, попипа с трепетна ръка сребърните еполети на раменете му, па се подигна, та ги целуна. „Старецът целува не представителя на властта, а външното, формата му, защото той търси не конкретния носител на държавността, а „българското” като такова. Затова и промълвя: „Господи, видох!” и си отива. Дядо Йоцо е „видял” търсеното чрез материалното, но то все още не го задоволява. Необходимо му е постоянно потвърждение на новото, постоянната радост, че е отминало трагичното време на робството. Сравнявайки някогашното със сегашното, той мери с идеализирани мерки - от една страна, черното робство, от друга - свободата като приказно понятие. Защото старецът е далеч от ежедневните грижи на хората, за него се грижи синът му, а е и заможен, та проблемите му са ограничени. От друга страна, съселяните му са в друго измерение - реалното. Вазов кратко и конкретно рисува познатата битова картина: „в кръчмата същите селяни, слушаше същите крамоли и глъчки”. Дядо Йоцо продължавала вижда „българското” идеализирано, като понятие, като приказка, затова се и чуди, че хората не са в постоянна еуфория, че са се оставили на ежедневието. „Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам - мислеше си той. „Различните плоскости на възприемане на реалността отдалечават и философията на дядо Йоцо от битието на съселяните му. Срещата с войника дава нов огън във вярата му, че вече всичко е хубаво, щом е „българско”. Разказът на войника разтваря хоризонтите пред него, той вече вижда, както подчертава писателят, „пак зелените планини и голите чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, чудесно хубав” - картина, в която преднамерено липсва човекът, липсва съвременникът му. За дядо Йоцо красотата на света се измества от хората към природата и материята. Войната през 1885 г. също не засяга пряко селцето, единственият войник загива в нея и отминава в историята, политическите трусове не достигат до хората, при тях не идват нито даскал, нито стражар, нито поп. „В упоритата борба за добиване на коравия ръжен, недопечен залък не остава време за любопитство и за работа на тъмните умове на тия тъмни хора” - подчертава Вазов духовната и познавателна трагедия на селяните. Апатията обхваща и любознателния старец, той по цели дни вече стои унесен, като умрял, „безцелно вторачен в пространството”.
Новата вест - ще се строи железница, разтърсва и хората по дефилето, и дядо Йоцо. Някога „той бе слушал на младини от един врачански чорбаджия, чорбаджи Мано, как паши и големци и френски мендизи казвали, че железницата не е край да мине из устието; че милиони и милиони да похарчат - нахалост е. „А сега - ето, български инженери ще строят из непристъпното за французите място българска железница! Дядо Йоцо е възхитен, той вижда нещо ново зад понятието „българско”- вече не само еполети и войници, а мисълта на народа, възможностите на синовете му, настигането на европейските държави. Строежът го поглъща изцяло, от сутрин до вечер той преживява величието на „българското” чрез шума от прокарването на пътя, с трепет слуша свирката на локомотива, гордо маха с шапка, поздравявайки нова България. Дядо Йоцо вече е намерил „българското”- във величието на българския ум, в силата на българския труд. фантазирайки си, той си представя невижданата никога от него железница като огнен змей, летящ по света и разнасящ славата на родната му България. Вазов с известна мъка пише: „Слепотата и умствената му незлобивост бяха запазили като с броня душата му от разочарованията...” и възкликва с благородна завист: „Честит слепец!” Старецът е честит, защото живее в мечтаната свободна страна, защото вижда „български” неопетнено от ежедневието, незасегнато от хорските страсти и злоба, издигнал се е над реалното, живял е в чистото и желано някога бъдеще.
Тъгата на Вазов, нерадостните изживявания на оцелелите от борбите герои - от тях избягва дядо Йоцо, от тяхната жестока реалност се спасява той. И това прави още по-реалистично-трагичен разказа, още повече подчертава актуалната винаги философия на възрожденеца и хуманиста Иван Вазов.
