Вазовият разказ „Дядо Йоцо гледа” въвежда проблема за духовния взор на българската национална самоидентификация. Да определиш себе си като българин във време на духовен кризис, когато несвободата е вътрешно състояние на мисъл и съзнание, за Вазов е висша проява на дълбоко почувствана и осъзната национална принадлежност. Духовният взор на неговия герой дядо Йоцо носи като съкровена мечта от миналото образа на свободата. Вазовият герой единствен „вижда” сбъднатата реалност на мечтата за свободна България. Душата му е пронизана от светлината на предосвобожденския романтичен порив към обетованото пространство на свободна българска земя. Макар и сляп, дядо Йоцо успява да „види” бъдещето на родината чрез духовната светлина на своята вяра в българското. Тя го озарява вътрешно, дарява го с друг вид сетива. Й дядо Йоцо устремява духовен взор към свободата на българското. Започва да „вижда”светлия образ на свободата. От мрака на миналото, от предосвобожденското робско време идва този особен духовен взор. Той извайва с потоци светлина визуалния иконописен образ на свободна България. ,.Гледа”дядо Йоцо лика на свободата и душата му ликува.
На светлия екран на мисловната памет слепият Вазов герой „вижда” „пейзажа”на „българското”, който живее чрез свободата на дух и мисъл. Душата на дядо Йоцо „прелива”от свобода. Той я носи като светъл взор в мисълта си. Тя е част от българската същност на Вазовия герой. Дядо Йоцо е духовно свободен и мисловно ..зрящ”. Затова и той единствен „гледа” и „вижда” свободата на родината.
Човек и родина търсят единното пространство на свободата си. Пред олтара на „българското” е обрекъл душата си дядо Йоцо. Той „вижда”бъдещето на българския дух.
Образът на свободата, на свободна България, като светла икона живее в мисловното битие на дядо Йоцовата душа. В това пространство от светлина, като взор, дошъл от бъдещето на родината, Вазовият герой вписва „видените”от свободния дух на мисълта му „пейзажи”на „българското”. Духовният взор е обърнат към „българското” и светлата икона на свободата е назована с името на България. Тя е незримо изписана единствено в „храма” на дядо Йоцовата душа. Свободна, следосвобожденска България е „сляпа” за духовната същност на българското, родно пространство. Вазовите съвременници възприемат действителността о тъмни, сякаш „слепи” души.
„ Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам!” - възкликва дядо Йоцо.
Несвободни хора с „тъмни” умове и души живеят редом със „зрящата”, „виждаща” свободата на България душа на Вазовия герой: „...нему се струва, че някъде в дълбочините на душата му едно слънце изгрява и осветлява всичко и той вижда пак зелени планините и голите чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, чудесно хубав!”
Сякаш от света на робството, от най-тъмната дълбина на робския мрак идва поривът към свобода на Вазовия герой. Донесен е със светлика на раждащата се и извисяваща „ръст”, като изгряващо слънце, мисъл за свободното духовно битие на родината.
Мисълта за България ражда светлия празник на духа, извоювал свободата си и „видял” зримия „пейзаж” на „българското”. Той е идентичен с пространството на свободната духовна родина.
„Пейзажът” на свободния дух търси срещата с „пейзажа” на „българското”, кой-то за дядо Йоцо е въплътен в трите срещи с духа на България, „видян” с мисълта за свободното бъдеще на родината.
Висока, пронизана със светлина, е мисълта за България на Вазовия герой. Затова и художествената среда, в която той търси среща с „българското”, е проектирана от автора „високо” сред планинските усои на Балкана: ,,...В един висок усоен валог”. Определен е ракурсът на „гледането”, на „виждането”. От високо дядо Йоцо „оглежда” полето на „българското”, търси визуална среща с душата на българина. Иска „да види” лика на родината, но с иконописния ореол на свободата.
Вазовият герой „гледа”свободното бъдеще на родината от робския мрак на миналото, в което е живял и загубил зрението си. Високо над дълбокия мрак на българската следосвобожденска слепота лети духът на предосвобожденска България, „виждаща” свободата си чрез взора на „ослепелия” за нихилизма и родовата забрава дух на дядо Йоцо. Той „оглежда” тъмната, сякаш мъртва, душа на своя съвременник и учудено пита: „Де българското?”
Срещата с българското духовно битие на свободата за дядо Йоцо е изцеление от мрака и възкресение от духовната слепота на забравилия свободата си взор на българската душевност. Единствен мотив за живот на Вазовия герой е „да види” прогледналия дух на нова, свободна България.
И той успява да дочака първата си среща с „българското”. „вижда” свободата, материализирана във възкресената институционална мощ на българската държавност. Душата му „застава” в дълбок, трепетен поклон пред атрибутивните знаци на „българското”. Представата за възстановена държавност е въплътена в сребърните еполети, медните копчета и акселбантите от мундира на околийския началник.
Дядо Йоцо „вижда” първия материализиран образ на „българското”. От тази среща душата и мисълта на стареца извисяват „ръст”. Изравняват се с духа на свободна България. И сякаш не Вазовият герой, а душата му „целува” знаците на „българското”- сребърните еполети върху раменете на „българския паша”: „Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лява мишница, ... попипа с трепетна ръка сребърните еполети на рамената му, па се подигна, та ги целуна.”
Целувката на дядо Йоцо е първата художествена степен от дълбокия поклон на българската душа пред материалните знаци на „видяната” свобода: „Господи, видох - продума старецът. Който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи.”
Робска България, жадуваща свобода, покръства душата на стареца пред „пейзажа” на „българското”. И той „Вижда” сакралния свободен лик на родината, врязан като светъл „взор” в духа му. Минало и бъдеще се срещат чрез кръстния знак на издигнатата за благословия десница на Вазовия герой, а душата с благодарствен трепет се „покланя” пред възстановения свят олтар на отечеството: „Па се поклони ниско и рече:
- Сега прощавай, синко, че ти направих труд! - И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.”
Целувката на стареца, кръстният знак и дълбокият благодарствен поклон чертаят трите градирани степени на духовно израстване и просветление, с които душата на слепия дядо Йоцо превъзмогва „слепотата” на съвременниците си. Повежда ги към „видяното”, единствено от него, бъдеще на България.
Ликува душата на дядо Йоцо, обгърната от светлината на акварелния „пейзажен” рисунък на бъдното, в което разтваря празнични двери духът на родината. Тази „прегръдка” с бъдещето „вижда” Вазовият герой. Той пътува мислено, унесен в шума на Искъра, към светлото „виждащо око” на духовния си взор, в което пламти „изгрялото” вечно слънце на свободна България.
Ако първата визуална среща с „пейзажа” на „българското” за дядо Йоцо е с атрибутите на възстановената държавна институционалност, то втората е с военната сила и мощ на България. Сетивата на стареца, търсещи духа на родината, „виждат” бъдещето й в красивата горда осанка на единствения войник от селото. Той е новата овеществена представа за „българското”. Неговото присъствие разтърсва с непосилно вълнение душата на Вазовия герой, „видял” новата военна слава на България: „Старецът го усеща по сабята, която чатка по камъните. Той се спуска и стиска пъргавата му ръка... Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува.”
За втори път духът на две епохи, разделен от „слепотата” на следосвобожденска България, преоткрива общото си национално бъдеще чрез благодарствената целувка на Вазовия дядо Йоцо. Душата му притихва в молитвен поклон пред бъдещето на България. „Пейзажът” на „българското”, изваян от светлата радост на духа, Вазов материализира чрез двете трепетни сълзи върху лицето на стареца, очертали символно дългия път на българина от тъмнината на робството към светлия празник на дочаканата свобода.
Автор и герой остават контрастно разделени в светлосянката на „видените” от различен духовен ракурс „пейзажи” на ..българското”. Дядо Йоцо „гледа” бъдещето на България, а Вазов вижда разочарованието от настоящето.
Съвременниците на автор и герой носят тъмната „слепота” на времето в душите си. Разочарованието ги гнети. Сетивата им огрубяват и те стават далечни, чужди наблюдатели на епохата, в която живеят. Не усещат пулса на Времето, „ослепяват” за „българското”, което, независимо от всичко, живее в ритъма на нерадостния им живот: „В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше: даскал нямаше, защото нямаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква, стражар не стоеше, защото нямаше община - слабо се чу и сръбската война... Стигаха само мътни, неопределени слухове - никой добре не знаеше - не остана време за любопитство и за работа на тъмните умове на тия тъмни хора.”
Ритъмът на времето е необходим единствено за душата на дядо Йоцо, в която резонира пулсът на епохата. Той търси общото, единно дихание на човек и време, на общество и епоха. То дава живот на „видените” с мисълта за бъдещето на родината визуализирани представи за „българското”. Героят на Вазов се противопоставя на „слепотата” на времето, изправен на границата между светлина и мрак. Превръща „всевиждащия” взор на душата си в мяра за национална принадлежност и обществена ангажираност.
Той пръв „вижда” потоците светлина, идващи от бъдещето, които разкъсват мрака в душите и разтърсват с ритъма на новото време съзнанието и на Вазовите, и на дядо Йоцовите съвременници. „Вижда” пътя на духа към нова България. Но „съзира” и новата жажда за живот. Тя е родена от светлината на „виждащата” бъдещето си душа чрез третата среща с „българското”: „Разнесе се слух, че ще прокарват железен път из клисурата на Искър - и разтресе като с чук душевната му летаргия...
- Как? Българска железница?...”
Миналото устремява „взор” към бъдещето. Две епохи „се вглеждат” една в друга и търсят брод за българската душевност. Единствено душата на стареца „вижда” съградения мост между епохите и възхитена, поема пътя към бъдещето: „Изпълни се душата на дядо Йоцо с възхищение ... Сега българското му се представи нещо велико, могъществено, необятно ... Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие - сега то го поразяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му: българска ръка сечеше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!”
Бъдещето стремглаво „лети” към дядо Йоцо. Оглася душата му с „писъка” на новата железница. Тя отделя завинаги „виждащия” взор на героя от духовната слепота на времето.
Душата му ликува, потопена в звуците на идващото ново време. Неговият невнятен език „изписва” дълбоко в съзнанието на стареца проектирания път на свободна България към бъдещето. Тя „разчита” и знаците на националната съдба в грохота на железницата. Бъдещето сякаш „докосва” душата на дядо Йоцо. Приема във въображението му образа на крилат огнен змей: „Пищеше и трещеше „българската железница”! Той сякаш оживя, възроди се...
Железният път се свърза в мислите му с понятието за свободна България. Топ му говореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското” време.
- Възкрьсваше при ехтежа на влака - ... той олицетворяваше пред него свободна България...”
Бъдещето сякаш „спира” пред „взора” на дядо Йоцовата душа, „прелетяло” като крилат змей над гори и усои. С огнената си диря то просветлява духа на „виделия” лика на свободата.
В мисловния взор на дядо Йоцо България „вписва” лика си, а бъдещето облъхва със светлина образа на родината.
„Видял” духовния образ на „българското”, изповядал душата си пред Богородичния лик на свободата, старецът умира с „взор”, обърнат към бъдното, поздравявайки нова България.
Дядо Йоцо ненаситно „гледа” духовното битие на „българското”, недокоснал душата си до разочарованието на „зрящите”, слепи за свободата, свои съвременници.
Вазовият герой маха с шапка за поздрав. Изправен високо на канарата, посреща с вълнение всяко следващо поколение, докоснало се до духовния безкрай на „българското”. А в него завинаги остава трепетният поздрав към България на дядо Йоцо: „Една вечер Йоцо не се върна вкъщи - беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова България...”
