За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
„ПРАКТИЧЕСКИЯТ ЧЕЛОВЕК”, „СРЕДСТВО ДА НЯМАШ ВРАГОВЕ”
БЕЗЛИЧИЕТО - ДОСТОЙНСТВО НА НЕДОСТОЙНИЯ
Вазовата покруса от бързо променящата се българска действителност в първите години след Освобождението е повод творецът да излее тревогата на духа си в стихосбирката „Гусла”, излязла през 1881 г.
Обществените нагласи са променени и Вазов страда от забравата на предосвобожденските националноосвободителни идеали. Неслучайно именно в този период (1881-1884 г.) е създадена и „Епопея на забравените”.
Нов тип обществено поведение наблюдава поетът у своите съвременници. Материалният стимул е основен принцип за личностна изява на българина. Ценностната му система е с променени нравствени стойности, Които Вазов не приема.
Дълбоко разочарован от обществената действителност, големият поет на България написва стихотворенията „Пустота”, „Апатията”, включени в стихосбирката „Гусла” от 1881 г. Те красноречиво говорят за противоречията в душата на твореца, за неговия песимизъм и обзелата го тревога за духовния просперитет на „бъдещето бодро поколенье”.
Представителна творба в стихосбирката „Гусла” е стихотворението „Практическият человек”. Негативното отношение на Вазов към новия тип обществено съзнание, носено от неговия практично настроен съвременник, е изразено още в заглавието на творбата.
В лексиката на поета от този период определението „практически” придобива подчертано отрицателен нюанс, контрастиращ на „духовен” и „национално-патриотичен”. В предговора към стихосбирката Вазов открито говори за „нашата недорасла, но практическа интелигенция”, а статиите му във вестник „Народний глас” са израз на публицистичното отрицание на новото „практическо време” - време на „тесни чела” и „широко разтворени джобове”.
„Практическият человек” е написано в състояние на вътрешна разколебаност на Вазовата вяра в нравствените устои на българската ценностна система. Художественото пространство на стиха, като вътрешно съдържание на поетичното настроение, въплъщава ироничния диспут на Вазов с новия тип обществено поведение на българина, изразен чрез откровения монолог на лирическия герой.
Различни са позициите на поет и лирически АЗ. Вазов обвинява, а неговият поетичен опонент заема ролята на изповядващ се „страдалец”, принуден от новите социални реалности да промени нравствения си облик:
Недейте прави толкоз гръм,
не ме корете строго,
каквото имам, щото съм,
на себе го дължа, ей богу.
Вазовото несъгласие с новите стойности на личностния и обществен морал е конфликтен двигател за цялост на изява на „монологизирания” диалог на гражданската съвест на поета с дребните страсти, изпълнили душата на лирическия герой.
Възрожденската теза, че човекът със своите потенциални възможности е духовна ценност за нацията, получава нова интерпретация в „изповедната” защита на лирическия герой срещу нападките на Вазов: „не ме борете строго, каквото имам, щото съм, на себе го дължа, ей богу.”
Художественото послание на подтекстовата ирония е пряко свързано с категоричността на Вазовия бунт срещу бездуховността на новото, следосвобожденско време.
Поетът е безкомпромисен. Не приема индивидуалната формула за лично щастие, конфронтирана с националния идеал за духовен просперитет.
Новият век се оказва чужд на Вазовата националнопатриотична нагласа. Противоречието между поет и действителност се задълбочава. Творецът отхвърля новата нравствена същност на щастието. Съзнанието му не е продукт на новия век. Той принадлежи на „практическия человек”, но не и на поета. Затова и поетическата ирония преминава в открит присмех. Изповедта на лирическия герой разкрива войнства-щата агресия на общественото съзнание, категорично отречено от Вазов:
Аз чедо съм на моя век,
можах добре да го изуча
и като умен человек
найдох на щастието ключа.
Наистина, не бях всегда
със съвест скрупульозна;
но пълний джеб не е беда,
а бедността е само грозна.
Сам изповядал своята бездуховност с открита циничност, лирическият АЗ определя новите ценности на хуманното, оказали се изцяло консумативни:
Какво да сторя, брате мой?
Човек съм: ям и пия,
обичам дом, жена,
покой и мразя сюрмашия.
Деградирането на новата личност е колкото тайно, толкова и явно. Това е естествен необратим процес според „практическия человек”. Любовта и омразата са тайното оръжие на практичната сделка. Клеветата е възможност за обществена изява. Достойнството е недостатък, а подлостта - добродетел:
Любих, мразих по сметка аз,
клеветях тайно, фалях явно,
опитах всичко, бърках вред,
писах и в стихове, и в проза,
във всяво дело, слово, ред
от подлост гуждах малка доза.
Смисълът на човешкото съществуване е практическата полза. Тя се оказва висока екзистенциална цел за новите чеда на времето. Така се чувстват нужни и полезни за своя век, оказал се тяхно и единствено притежание. Практичното и материално изгодното са техният живот, тяхното право на съществуване.
Личностната реализация на „практическия человек” е постигната. Той е обществено признат. Има право да се гордее със себе си:
Така се дигнах аз, така,
не съм лапал кат вази ветър,
у мен бе всичко под ръка
Вазовата ирония прераства в гневна сатира. И поетът написва стихотворението „Средство да нямаш врагове” (написано 1882 г.).
Толкова негативно е общественото поведение на новия тип българин след Освобождението, че с всеки стих поетът отрича човешката му същност.
Вазов наблюдава процес на съзнателно обезличаване. Мяра за личностно поведение става робското съзнание на индивида:
„Преклонена главичка
остра сабя не сече” -
тази истина едничка
Кой би посмял да отрече?
Отново искрената изповедност на монолога е художествена форма за изява на девалвираната човешка нравственост в епоха, забравила националните освободителни идеали на миналото.
Промяната в ценностната система на българина е с трагични стойности. Тревогата в душата на поета расте. Конформизмът и безогледната, немотивирана от лични позиции адаптация към силния на деня е средство не за оцеляване, а за обезличаване на човека. Той губи националната си идентичност. Всички познати критерии за човешко и личностно се оказват девалвирани. Те измерват липсата на достойнство. Човекът не е личностен еквивалент на своето време, топ е неговото аморфно отражение. Обезлича-ването на вътрешния човешки свят потиска желанието за противодействие, за отстояване на индивидуални идеи и личностни позиции.
Човекът не се бори за собствената си съдба, не „опонира” на екзистенциалните обстоятелства, насочени срещу него. Такъв обезличен индивид действително не може да има врагове. Той не притежава стойности, заради които другите да се борят с него. В изповедния тон на монолога ясно се долавя личността на твореца, защитаващ своята гражданска позиция, и унизеното античовешко съществуване на лирическия герой:
Както всички умни хора,
аз не ритам тръна бос,
с големците се не бора
и им ставам сявга мост.
за начала, убежденья :
в препирня не влизам аз, ;
нито ме е много еня
кой ще мисли тоя час.
Контрастна е позицията, избрана от поет и лирически АЗ. Сатирата е единственото средство на твореца срещу човека-конформист - характерен тип за недостойно поведение в социалните обстоятелства на новото „свободно” време:
Що е бяло, черно, сиво,
аз не знам - не ща да знам.
И готов съм услужливо
право всекиму да дам.
Достойнството на мисъл и съзнание е средство да защитаваш мнение и позиция, но не и възможност да постигнеш практични цели и интереси. То принадлежи на личността, готова да се бори за себе си и своята нравственост. Достойнството е морална категория - далечна и чужда за обезличената човешка същност на лирическия герой. Единствено личният интерес има стойност за него:
Интереса си обаче
нивга аз не презрях
и със силните най-паче
винаги съгласен бях.
Цената на „успеха” за обезличения герой без врагове е постоянното унижение. То е „критерий” за „най-достойно” поведение. Трагично конфронтирани са представите за човека и неговото място в обществения живот на автор и лирически АЗ. В полето на конфронтацията Вазов имплицира своя сатиричен гняв. Той изразява презрението на по-ета към низшите духом. Иронията, прераснала в сарказъм, е красноречиво доказателство за бунта в душата на твореца срещу практическия идеал на новия „свободен” човек:
Туй завидно положенье
аз дължа на тоз си нрав;
често тегля униженье,
но пък пътя ми е прав.
Завчера една плесница аз изядох -
...аз хитро се престорих,
нищо че не съм видел.
„Свободният” личен избор на обезличения създава усещане за особена, не-обяснима радост. Лирическият герой е никой, той няма собствена човешка индивидуалност. Постигнал е своята представа за лично щастие. Със завидна „гордост”, в която е скрита трагиката на поета, „новият” герой на следосвобожденска България изповядва радостта от постигнатата „висока” цел в своя живот:
По туй светът има право
тих човек да ме зове,
и уверен съм на здраво,
че аз нямам врагове.
Недостойният няма врагове. Безличието е неговото достойнство.
