В стихотворението „Новонагласената гусла” се наблюдава творческият полет на ранния поетичен взор на Вазов, пронизан от неудържимо желание за промяна, продиктувано от активното присъствие в лиричните образи на Ботевата поетична проблематика.
Най-силно доказателство за традиционните връзки на приемственост и развитие в българската литература е първият стих на „Новонагласената гусла” - „Ази до тоз ден младост минувах”, в който се оглежда трагичният проблем за себереализацията на предосвобожденското поколение българи.
Този Вазов стих кореспондира с Ботевото стихотворение „Борба”. Сякаш чуваме елегичното „В тъги, в неволи младост минува”. Но голямата национална проблематика на Ботевата мисъл тук има друго измерение. Творческият АЗ на Вазов, макар и съвременник на бунтовни национални събития, все още търси своето място в бурните кипежи на историческите процеси в общество и време. Той не въплъщава и не носи действената сила в размаха на личния избор на Ботевия лиричен герой, както и национално-историческото вдъхновение на времето. Националният обществен живот остава извън поетичния свят на търсещия лиричен АЗ. Светът и времето не са превърнати от Вазов в творческа вселена, в център, който да пулсира в единен ритъм с поетичните сетива на автора. Засега творец и време Живеят в различни светове, въплъщават различни национални стойности. Вазов осъзнава, че ранната му поезия е само далечен резонанс на епохални исторически събития, че самият той е „зрител” на национална история и съдба.
В това тясно затворено, интимно пространство на вълнения и тревоги е големият творчески проблем на поета да пренастрои, да промени сетивата си:
с гусла в ръбата радост
бълнувах, без да усещам ядове скришни.
Проблемът за обществено ангажираната младост тук не присъства. Появява се пасивното творческо съзерцание, когато младостта е илюзия - блян на бъдещето.
Вазов търси основание за промяна в самия себе си, откривайки сякаш чужд, непознат творчески свят, затворен в тясното поле на интимното:
Ази възпявах моите надежди,
моите желанья, лудешки мили,
черните очи, витите вежди...
Единствено мотив за извинение намира в очертаната поетична рамка на родното, в която открива родната небесна вие и земната българска шир. В това пространство на високо и ниско, на небе и земя, Вазов ще потърси реалната промяна на поетичните си сетива:
Ази възпявах всичко, що кити
горе небето, долу земята
Ази възпявах наште полени
и тез балкани чудни, зелени...
Външната изразна сетивност, богатството от цветове, образи и природни обеми създават усещане за дисонанс между обществена динамика, т.е. външна обективна социална среда, и творческа сетивна илюстрация на конфликтни национални събития, т.е. вътрешния пасивен дух на поета. В художественото пространство на своята творба Вазов е само художник на поетични вълнения. Липсва ясно очертана и защитена гражданска позиция към проблематиката на времето. Вазов е далеч от Ботевото национално пристрастие към поетичните измерения на времето. Външно и вътрешно, обект и субект влизат в противоречие. Вазов изразява историческия конфликт на своето време, въплътен в трагичната самоизповед на душата, осъзнала ограничеността в националния духовен хоризонт на съсловието, към което принадлежи поетът.
В полето на трагичен саморазмисъл Вазов намира сили за промяна на сетивата. Поетичната Констатация - „А не поглеждах как окол мене моите братя влачат хомота!” - говори за поява на вътрешно зрение, което ще донесе дълбочина и мащабност на творчески проблеми, съизмерими с националния ръст на епохата.
Вазов изплаква своя личен самосъд: „Ох, не, не мога весел да свира тамо, където дрънчат окови!” Той все още звучи като лична интимна изповед, но тя вече е съзвучна с повелите на бремето.
Дълга и мъчителна е духовната еволюция на Вазов:
И тъй душа ми, кат се побуни,
гуслата грабвам, струните скъсвам,
па я нагласям с по-нови струни
и с моите сълзи АЗ ги поръсвам.
Вазовият лиричен АЗ е израсъл и променен. Той е съпричастен вече към националната проблематика, но не действено в обществен план, а само в поетична творческа изява. Вазов не може да бъде бунтовник, активно участващ в битка. Той е поетът на България с нейните бунтове, кърви, пепелища и мъченичество. Поетичните сетива дистанцирано отразяват събития и проблеми чрез обобщени фолклорни образи:
Техний глас веке ще е печален
като печалний ек на горите,
като на Янтра писъка жален
и като стонът на букаите.
Новият глас на поета обгръща печалната картина на родното. „Екът на горите”, „писъкът на Янтра” и „стонът на букаите” оглася т по нов начин съзнанието на Вазов. Творчески АЗ и обективна реалност се сливат в категоричния възглас:
Вече въставам върху тирана!
Поетичните сетива са пренастроени. „Гуслата” - пренагласена. Външно и вътрешно, обект и субект, време и дух стават съзвучни, съизмерими, чертаещи личностната позиция на българския дух, обвързан с проблемите на времето:
Доста страх подъл, мисли безплодни!
Днес на дългът си АЗ съм послушен:
АЗИ ще пея песни свободни.
Последният стих носи Вазовото обещание за бъдеща творческа изява, в Която вътрешната свобода на духа ще чертае нови свободни пространства за твореца.
Ако сравним Вазовото обещание с Ботевото заклинание от финала на стихотворението „До моето първо либе”:
Кървава да вдигна напивка,
от коя и любов немее,
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея...
- ще открием разликата в мирогледа и творческата позиция на двамата най-същностни и най-силно ангажирани със съдбата й певци на България.
Ботев е поетът, който, пеейки за бунт, ще изгори в него.
Вазов е творецът, който ще възпее бунта с дълбок песенен поклон пред паметта на жертвалите се. Жертвеникът на България и неговата прослава стават тема, мотив и водещо основно чувство в поезията на Вазов.
Затова и стихотворението „На България” разкрива най-силните интимни пориви на поета като път към големите идеи на националната проблематика.
Небе и земя, творец и народ сякаш сливат проекциите си в дълбокия песенен поклон пред „Всичко българско и родно”:
На теб, Българио свещена,
покланям песни си сега
Времето, миналото получават своето конкретно поетично въплъщение в градираните национални стойности, осветени от Вазов и изпълнени с наследствена българска нравственост: „на твоите рани, ...на твойта жалост, ...на твоите сълзи, ...на твоите страсти...”
Но в тези „поетични наричания” сякаш възкръсва традицията на ритуала, в който интимната вглъбеност на човешкия дух, едновременно изповядващ минало, страдание и болка, и търсещ радостта на обещано изцеление, извиква естетизираната фолклорна представа за преодоляна болка и за превъзмогнато страдание. В това е силата на българската родова традиция и ритуал. Сила на дух, в който устойчивото се гради върху постоянно повтаряща се среща между български морал и нравственост, и трагична национално-историческа съдба. Трагична българска наследственост, в която фолклор и романтичен патриотизъм в духа на Чинтулов и П. Р. Славейков създават поетичните основания на Вазов за песенно преклонение пред светите знаци на родова памет:
На теб, Българио свещена,
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.
Вазов очертава лиричното пространство на традицията, използвайки фолклорен, но и ранновъзрожденски художествен образ - „венеца”. В изконната метафорична дълбочина на това образно усещане за традиция и морал е Вазовата поетична „иконография” на България. Мъченичеството е първият белег - доказателство за святост.
Реалното отдалечаване от родното пространство - „пробуден, тука на чужбина/ далеч от твоите гори” - задълбочава поетичното желание за сливане на лично-интимно и родно-национално. Вазов преодолява дистанцията между личен творчески свят и роден български земен обем чрез песента. Тя се излива от духовния свят на поета, но нейните извори са във фолклорната традиция, носена като „отек на жалостний... зов/ и плод на сладката любов”.
Песенният вихър на преклонение и обич обгръща родното с особената Вазова художествена проекция на български морал и нравственост в поетичната „плът” на светлината - условно поле за освещаване на традицията и метафорично средство за сакрализация на родното. Това е нравствената светлина на Вазовия патриотизъм, който търси изворите на българска родова болка, изворите на онова реално човешко стра-дание, откъдето идва пречистването и светлината на нравственото отстояване:
О, майко, аз видях тиранът, -
като ръцете си вапца
в кръвта на твоите деца.
Тук сякаш чуваме и Ботевия елегичен тон от „Обесването на Васил Левски”: „О, майко моя, родино мила...”, и стона на безименния фолклорен певец: „Плавала е гората, гората и планината...” и Вазовото асоциативно сливане с родна земя и роден трагичен дух чрез звука на понесената болка: „и чух как плачеше Балканът/ и твоите сини небеса!” Вазов съхранява традицията, отдава дължимото й, Като въплъщава нравствените ценности, събрани и опазени през вековете, поетично обобщени в Ботевия метафоричен символ - Балкана.
Но светостта на България изисква, ново метафорично художествено пространство за нейната творческа сакрализация и Вазов го открива в небесната висина, в синевата на България, обгърнала и красивия Ботев символ на саможертвата, героизма и подвига - Балкана. Жертвеникът на България се превръща в епичен творчески център на Вазовата художествена вселена на българската духовност като родов корен, „забит дълбоко в небето”.
Името на България става свещен поетичен знак за Вазово творческо вдъхновение, за преклонение пред мъченичеството на духа ни, за да „не остане като в пустинята без ек”.
В художественото пространство на българска святост Вазов поставя и езика на дедите. Стихотворението „Българският език” е още едно поетично доказателство за Вазовата пристрастна творческа позиция към темата за България и проблема за духовните светини на предците ни: „Език свещен на моите деди”. Духовният избор на опазените родови корени е в осъзнатата сила на звук, мисъл и слово, където откриваме езика на предишните поколения българи, езика на вътрешните им духовни сетива, езика на традицията. Вазов открива необятния простор на тази духовна родина, в която мъка и радост в органично единство очертават връзката между духовна история и реална борба за отстояване на език, род и дух.
Езикът за Вазов е не само средство-духовно оръжие, но и художествено поле - творческо пространство за особена среща с духа на родното, на българското. Поколенията сливат своите духовни устреми в универсалния, национално обобщен образ на майката: „език на тая, дето ни роди/ за радост не - за ядове отровни”. Устойчивата, повтаряща се връзка между поколения и епохи на изконно българско начало е в майчиното присъствие, интимно съхранено в подсъзнанието на българина като тайно изповядан, дочут през вековете майчин глас. Това е първият звук на красива радост и безкраен духовен празник за младенеца, откриващ света на родното.
Иконописното начало, изваяло образа на мадоната-майка, активно присъства в творческото съзнание на Вазов като художествен знак на българска святост.
Духовният свят на майката, нейната болка и радост най-точно и адекватно отразяват интимната изповедност на Вазовите поетични откровения. Потопен условно в тази свята обител - майчиния дух - творецът намира покоя на опазената традиция като вечна исто-рия на духа, но и силата на нов духовен диспут за ценностите на родовата ни история. Появява се Вазовата риторика: „Език прекрасен, кой те не руга ... Вслушал ли се е някой досега в мелодьята на твоите звуци сладки?”
В пространството на майчиния дух - тази духовна родина за всеки българин -Вазов търси безименните носители на национални стойности. Нарастващата градация на тревожна риторика: „Разбра ли някой колко хубост, мощ се крий в речта ти гъвкава звънлива” - доказва с вътрешния обем на изконно българското внушение първоизвора на българския дух, съхранен в майчиното слово.
Красотата на първи майчин звук и първа майчина реч прелива в съзнанието на поколения българи, понесли във времето езика като духовна история на родовото ни пространство. Но в мига на творческо съпричастие с традицията Вазов открива страданието на съвременника в забравения, но съхранен единствено в родното слово, мъченически лик на миналото:
охулен, опетнен със думи кални,
и чуждите, и нашите, във хор
отрекоха те, о, език страдални!
Тази вътрешна доминанта на отрицание, страдание и срам провокира противоположна по сила устойчивост и внушение скала на поетично вдъхновение:
О, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье...
„Черните” тонове на национален нихилизъм и отрицание застават редом до епичната мащабност на лиричен устрем, пронизан от потоци светлина ц светла красива вяра в „бъдещето бодро поколенье”.
Черно-бялата гама на изображение е най-адекватният контрастен израз на Вазовата творческа позиция:
и в светли звукове ще те предам
на бъдещето бодро поколенье.
Приемствената връзка между мрака на забравата, „черния срам” на отрицанието и светлата проекция на духа като пожелано бъдеще на националните духовни стойности е звукът на родното майчино слово. Субективен носител на тази приемственост е Вазовият лиричен АЗ:
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа.
Личностната позиция на Вазов е категорична. Само дух, наследил традиционната сила на опазена родова светлина, може да твори светлина:
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Гневното Вазово заклинание на „черния срам”, на хулата и забравата по вътрешна сила и мащабност на внушенията става нов адекватен поетичен еквивалент на Ботевата клетвена позиция:
Ще викнем ние - хляб или свинец!
