За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов

 

ОБИЧТА НА БЪЛГАРИЯ - ОСНОВНО ЧУВСТВО В ПОЕЗИЯТА НА ВАЗОВ

Темата за Родината е постоянна в творчеството на Иван Вазов. Поетът пее и твори в името на Отечеството. Самият той споделя: „Дадох всичко добро, което имах за България”. Вазов се докосвало проблемите на Родината, търси характерния облик на България в дадената епоха, специфичното във времето си. Възрожденският поет съхранява до края на живота си възторжено-патриотичното отношение към род и Родина, което обуславя патоса в неговата поезия - преклонение пред подвизите, извършени по време на националноосвободителните борби и утвърждаване на героя - обикновеният човек, достигнал до идеята за национална независимост. За Вазов всички хора, посветили себе си на този идеал, са еднакво красиви в нравствено-етично измерение, защото епохата поставя конкретни изисквания за поведение - всеки със своите сили да даде принос към осъществяване на идеята. Писането за България, за нейната историческа съдба е свързано не само с героиката на историческите събития, преклонението пред величието на родолюбците, отдали живота си в името на идеала, но и с болка, породена от социалната съдба на Отечеството след Освобождението. Още от стихосбирката „Пряпорец и гусла”, където Вазов дава своя поетически обет да се посвети на свободата на Родината:

Днес на дългът си аз съм послушен,
Ази ще пея песни свободни.

До края на своя творчески път авторът потвърждава истината за пълно себеотдаване на рода и България: „Аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках.”
Посвещаването му на националната участ чрез поезията показва, че Вазов се чувства свидетел и тълкувател на историята и народните съдбини, разкрива желанието му да бъде неразривно свързан с Родината и народа, затова хроникира събитията, но и размишлява върху тях. Неговото творческо призвание е да бъде „свидетел и съдник на епохата. Той носи дълбоко в себе си това самосъзнание и това самочувствие. За него то е дълг и призвание” (Искра Панова).
Изповедният тон на творбите му, писани преди Освобождението, доказват дълбоката му привързаност и любов към Родината. Поетът показва радостта на човек, който обича Отечеството и народа си, който се гордее с това, че се нарича българин:

...Българин да се наричам, първа радост е за мене.
(„Аз съм българче”)

Вазов разкрива преклонението си пред красотите на България. В своите поетически откровения той показва възторга и благоговейното отношение на родолюбеца:

Българийо, драга, мила земя пълна с добрини...
(„Де е България”)

Чрез възторжената патетика поетът изразява преклонението си пред героизма на хората, отдали себе си на националната идея, пред българския език и родната природа.
Стиховете на Вазов разкриват възрожденското му отношение към българския език. Защитата на езика като общонационална ценност е защита и утвърждаване на всичко родно, мило, на българското. В епохата преди Освобождението речта е един от основните крепители на националния дух, извор на национално самочувствие и самоувереност. Силата и значимостта на езика са разкрити чрез думите:

...и Господ познава нашия език.
(„Братя Миладинови”)

По време на робството родният език изиграва важна роля, обединявайки българите. Възгласът „мрази-ме хомота/ позорен и мръсен на фанариота” („Братя Миладинови”) изразява идеята за възрожденската защита на език и вяра, на духовната извисеност на народа.
Вазов възпява красотата, звучността на родната реч, нейното изящество и привлекателност („речта ти гъвкава, звънлива” - „Българският език”; „ту гъвкав, ту твърд” - „Родна реч”). Пленен от „сладостта”, от „мелодията” на „звуците сладки”, поетът разкрива едновременно нежността, лиризма на речта и нейната твърдост, която я прави „мощна, напета”, „... ту арфа звънлива, ту меч” („Родна реч”).
Вазов изобразява многообразието и пъстротата на езика. Чрез експресивните епитети „елмазен” и „руйни” („руйни тонове”) поетът най-ясно разкрива богатството и музикалността на речта.
Воден от любовта и преклонението си към всичко родно, поетът изразява искрената с болка и огорчение от „хули гадни”, „ругателство ужасно”, „низка клевета”, отправени към езика ни. На тях той противопоставя красотата и хармоничността на речта, нейната нежност и мелодичност:

... и с удара на твойта красота,
аз хулниците твои ще накажа...
(„Българският език”)

Любовта на Вазов към България се проявява и в привързаността и преклонението му пред родната природа, пред нейната красота и привлекателност - „поетическият образ на Родината се утвърждава с неговата географска определеност и пейзажна характеристика” (М. Цанева).
В поезията му проличава възторгът на автора от природата, като въплъщение на прекрасното и висшата хармония. Близостта на поета с нея е разкрита чрез анафората „сега съм у дома” („При Рилския манастир”), тя е доказателство за връзката на Вазов с природната среда, която той чувства като нещо мило, скъпо, което му донася душевно успокоение. Сравнението на природата с майка („като майка нежна съща” - „При Рилския манастир”) разкрива, че тя за него е много свидна и той се нуждае от нея като от майчина ласка. Копнежът за близост и сливане с красотата в естествената околна среда показва същността на човек, който изпитва чисти пориви и стремежи. Базовата любов се преплита с пантеизъм, преклонението му е свързано с боготворенето и обожествяването на природата. Благоговението, изразено чрез многократното повторение „поклон”, е предизвикано от неземната красота и хармония, които царят в нея. Тази красота е осезаема чрез конкретно пластичното описание на „свода лазурен”, „слънцето златно”, „потоците кристални и пенливи”, но и чрез загатването на „всичко що е в теб божествено и тайно/ невидимо кат бога... и равно с вечността” („Към природата”), което е невидимо за човешкото око и въпреки това е неотделимо от тази висша хармония, защото то се чувства единствено със сърцето. Чрез конкретното описание Вазов прави общовалидно обобщение - този човек се чувства волен, свободен, когато се намира сред природата и „световните злини, тревоги са далеч”. Тази обстановка дава импулс на неограничената човешка мисъл, устремена към духовни висоти, „духът ми се цери след жизнената битка” („При Рилския манастир”). За разлика от Пенчо Славейков, който изобразява спокойни, застинали природни картини, Базовият идеал е „буйната природа”, изпълнена с живот и движение, с динамика и разнообразие.
Пресъздавайки драматичните моменти от българската история, поетът изразява възторга си от поведението на националните герои, посветили себе си на освободителната борба. Вазов разкрива, че в епохата на многовековното робство те се противопоставят на възгледите и разбиранията, градени по времето на дългогодишното иго („Епопея на забравените”). Конфликтът между героя и времето, в което той живее, доказва, че само действената, решителната личност се бори за противовес на прогресивното над отживялото, задържащото човешко развитие. Вазов изразява възхитата си от героите, които първи достигнали до идеята за освобождение, се противопоставят на.ч старите догми и схващания, опитват се да променят традициите и нравите на епохата, да влияят върху народното съзнание. С поведението си те разрушават старото и непрогресивното, унищожават безразличието и липсата на смелост у народа, който „спеше, спеше непробудно” („Каблешков”) Поетът разкрива способностите на водачите на националноосвободителното движение да влияят на обикновените хора с перо или с меч в ръка, дори и със собствения си пример, който подтиква към всеобщ устрем, към подвиг. Достигането до пълно себеотдаване на идеала, до най-висшата етика може да бъде извършено и чрез словото, и чрез оръжието. За поета еднакво привлекателни в нравствено измерение са и Левски, и Кочо, независимо от това, че Апостолът е водач, будител на народното съзнание. Кочо, един от многото българи, копнеещи за свобода, с поведението си се явява въплъщение на българския морал, съхранен и пречистен през вековете страдания и унижения. Еднакво стойностни са и подвизите на водачите на националноосвободителното движение, и делото на възрожденските просветители, които спомагат за духовното”' оцеляване и възраждане на българското самосъзнание. Вазов утвърждава, че всичко извършено в името на Родината, на нейния бъдещ и щастлив живот има голяма стойност за нейното историческо развитие. Самият поет споделя:
Българио, аз всичко тебе дадох:
душа, сърце, любов...

В следосвобожденската епоха Вазов критично разкрива положението в българското общество и по този начин изразява тъгата и болката си от съдбата на обикновените хора и Отечеството. Авторът показва разочарованието, огорчението си от ситуацията в Родината, несъответстваща на неговите мечти и идеали. След Освобождението желанието за спокоен и щастлив живот се сблъсква с действителност, където „бедност вековна е гост постоянни”. Бедността и мизерията пробуждат искрена болка и страдание у поета, посветил себе си и таланта си изцяло на роди Родина, ситуацията, която „ума размътя” провокира съзнанието на автора-патриот. Вазов изразява болката си-от съдбата на обикновените хора, които са бедни, социално-унизени, смазани от обстоятелствата „души затъпели”, живеещи в „духовна нощ”. Подобно на Христо Ботев („Гергьовден”, „Странник”), духовната нищета на бедния човек е разкрита чрез съпоставката му с животното. („Планинци” - „лица оскотени от тегла, търпение”, „Елате ни вижте” - „скот и стопан, духовно сближени”, „Човекът словесни, паднал е до скота”).
Чрез изображението на конкретната реалистична картина поетът достига до нравствено-философски обобщения за ролята и участта на поколенията, за вечната борба между застоя и прогреса, за бездуховността, липсата на идеали и цели в живота. („Линее нашто поколение”). Вазов разкрива бездействието, апатията у съвременниците (подобно на П. Р. Славейков), които контрастират с действителността, вечния стремеж към идеал, които за него са висши ценности. Поетът противопоставя ситуация, в която „посока няма в наший път”, „навред застой, убийствен мраз”, но „цяло бъдеще с борба”, на вечния човешки копнеж към по-добър и щастлив живот, на изконното стремление към идеал. Сатирично-изобличителният патос в „Средство да нямаш врагове” е насочен срещу апатията и конформизма на следосвобожденския българин, който няма идеал и не защитава позициите си: „... винаги съгласен бях”.
Болката на родолюбеца, отразена в лириката на Вазов, е породена и от забравата на близкото героично минало, на смелите синове на България, на многобройните жертви в името на националната свобода. Огорчението от твърдението, че независимостта не е извоювана със собствени сили, че тя е подарена („нека таз свобода да ни бъде дар” - „Опълченците на Шипка”) се допълва и от забравата на героите, на водителите на народа и на обикновените хора, отдали живота си за бъдещето на Родината. („Раковски” пътят към гроба ти ням, обрасъл е вече със бурен голям...”. ”Новото гробище над Сливница” - „Над ваший гроб забвението цъфти.”) Едновременно с изразяването на болката, Вазов се чувства длъжен да възпее подвига и саможертвата на всички, посветили себе си на Отечеството: „... Венец ви свих от песен жива”. Промените на обръщението „покойници”, „борци”, „юнаци” („Новото гробище над Сливница”) доказва, че преклонението и благоговейното отношение към родолюбивите им постъпки надделяват над огорчението от забравата. Голямата степен на художествена обобщеност, постигната чрез неназоваването на героите („млади опълченци” - „Опълченците на Шипка”, „войнико млад” - „България гледа”), разкрива идеята за масовостта на подвига, за всеобщността на саможертвата на хората, чийто идеал е щастливото бъдеще на Отечеството, на който те посвещават. („България цяла сега нази гледа” - „Опълченците на Шипка”; „И твой-то име само кат мълвяха/ умираха без страх” - „Новото гробище над Сливница”).
В целия си жизнен и творчески път Иван Вазов доказва своето твърдение: „Аз пях за България, защото я обичах”. Стиховете, чието написване е вдъхновено от силната обич на родолюбеца, разкриват, че Отечеството е висша ценност и за революционера, отдал живота си в името на националното освобождение, и за обикновените хора, в чието битие името на Родината заема особено място. Тя е еднакво скъпа и на твореца, посветил съдбата си на Отечеството - защото то е единственото нещо, което не може да бъде заменено с друго, защото Родината е най-свидната даденост на човека, която присъства неизменно, макар и понякога неосъзнато в живота на всеки.