За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
„НОВОНАГЛАСЕНАТА ГУСЛА” - НАЦИОНАЛНА АНГАЖИРАНОСТ НА ВАЗОВИТЕ ПОЕТИЧЕСКИ СЕТИВА
В стихотворението „Новонагласената гусла” - представителна творба на Вазов от ранната му стихосбирка „Пряпорец и гусла”, излязла през 1876 г., ясно се откроява стремежът на младия автор да формира проблематиката на своя творческа вселена, да пренастрои поетическите си сетива Към нов вид гражданска позиция на своята лирика. Но в тази творба присъства и Ботевата поетична ангажираност с националноисторическите проблеми на времето.
Най-силно доказателство за традиционните връзки на приемственост и развитие в българската литература е първият стих на Вазовата творба: „Ази до тоз ден младост минувах”, в който се оглежда трагичният проблем за себереализацията на предосвобожденското поколение българи, носители на националния духовен заряд.
Този Вазов стих кореспондира с Ботевото стихотворение „Борба”. Сякаш чуваме в нов поетичен вариант: „В тъги, в неволи младост минува”. Но голямата по-етическа ангажираност на Ботевата мисъл с националните проблеми на времето тук има друго измерение. Творческият АЗ на Вазов, макар и съвременник на бунтовни национални събития, все още търси своето място в бурните кипежи на общество и време. Той не носи действения размах на личния избор. Националният обществен живот извън поетичния свят на търсещия лиричен АЗ, както светът въобще, и проблемите на времето не са превърнати от Вазов в творческа вселена, в център, който да пулсира в единен ритъм с поетическите сетива на автора. Засега творец и време живеят в различни светове, въплъщават различни национални стойности.
Вазов осъзнава, че ранната му поезия е само далечен резонанс от епохални исторически събития, че самият той е зрител на националната история и съдба. В това тясно, интимно затворено пространство, изпълнено с вълнения и тревоги, е големият творчески проблем на поета, т.е. да пренастрои, да промени сетивата си: „ с гусла в ръбата радост бълнувах, /без да усещам ядове скришни.”
Проблемът за обществено ангажирана младост тук не присъства. Появява се пасивното творческо съзерцание, когато младостта е илюзия - блян за щастливо бъдеще.
Вазов търси основание за промяна в самия себе си, откривайки сякаш чужд, непознат творчески свят, затворен в тясното поле на интимното:
Ази възпявах моите надежди,
моите желанья, лудешки мили.
черните очи, витите вежди...
Единственото извинение намира в очертаната поетическа рамка на родното, в която открива родна небесна вис и земна българска шир. В това пространство на високо и ниско, на небе и земя, Вазов ще потърси реалната промяна на поетическите си сетива:
Ази възпявах всичко, що кити
горе небето, долу земята.
Ази възпявах наште полени,
и тез балкани чудни, зелени...
Външната изразна сетивност, богатството от цветове, образи и природни обеми създават усещане за дисонанс между обществена динамика, т.е. външна обективна социална среда и творческа сетивна илюстрация на конфликтни национални събития - вътрешния пасивен дух на поета, който остава само творец, но не и гражданин на своето време.
Четирикратната градация чрез повторение на личноместоименната форма „Ази” в първите четири строфи на стихотворението чертае пътя на личностната промяна в творческата позиция на поета. Неговото човешко, творческо АЗ се обвързва с националните проблеми на времето. „Гуслата”, Която плаче в душата му за хубостта на родната земя, влиза в синхрон с други гласове, разливащи тъжната песен за робската участ на народа. Появява се нов символен образ в съзнанието на твореца - „пряпорецът” - знамето - символ на бунта и борбата.
Тази вътрешна духовна еволюция на творческите сетива поетически аргументира проблемната дълбочина и новия художествен смисъл, заложени в заглавието на Вазовата стихосбирка „Пряпорец и гусла”.
В полето на трагичен саморазмисъл Вазов намира сили за промяна на сетивата. Поетическата констатация: „А не поглеждах как около мене/ моите братя влачат хомота!”, говори за поява на вътрешно зрение, което ще донесе дълбочина и мащабност на творчески проблеми, съизмерими с националния ръст на епохата.
Вазов изплаква своя личен самосъд: „Ох, не, не мога весел да свира/ тамо, където дрънчат окови!” Той все още звучи като лична, интимна изповед, но тя вече е съзвучна с повелите на времето.
Дълга и мъчителна е еволюцията на Вазов:
И тъй душа ми, кат се побуни,
гуслата грабвам, струните скъсвам,
па я нагласям с по-нови струни
и с моите сълзи аз ги поръсвам.
Вазовият лиричен АЗ е израсъл променен, топ е съпричастен вече към националната проблематика, но не действено, а само поетически. Вазов не може да бъде бунтовник, активно присъстващ в битка. Той е поетът на България с нейните бунтове, кърви, пепелища и мъченичество.
Поетическите сетива дистанцирано отразяват събития и проблеми чрез обобщени фолклорни образи:
Техний глас век ще е печален
като печалний ек на горите,
като на Янтра писъка жален
и като стонът на букаите.
Новият глас на поета обгръща печалната картина на родното. „Екът на горите”, „писъкът на Янтра” и „стонът на букаите” огласят по нов начин съзнанието на Вазов. Творчески АЗ и обективна реалност се сливат в категоричния възглас: „Вече въставам върху тирана!”
Поетическите сетива са пренастроени, „гуслата” - пренагласена. Външно и вътрешно, обект и субект, време и дух стават съзвучни, съизмерими. Чертаят личностната позиция на български дух, обвързан с проблемите на времето. Вазов става съпричастен, ангажиран творец:
Доста страх подъл, мисли безплодни!
Днес на дългът си аз съм послушен:
ази ще пея песни свободни.
Последният стих носи Вазовото обещание за бъдеща творческа изява, в която вътрешната свобода на духа ще очертае нови свободни пространства за твореца.
Ако сравним Вазовото обещание с Ботевото заклинание от финала на стихотворението „До моето първо либе”: „Кървава да вдигна напивка, от коя и любов немее, пък тогаз и сам ще запея що любя и за що милея!... - ще открием разликата в творческите позиции на двамата най-същностни певци на България.
Ботев е поетът, който - пеейки за бунт - ще изгори в него.
Вазов е творецът, който ще възпее бунта с дълбок песенен поклон пред паметта на жертвалите се. Жертвеникът на България и неговата прослава става тема, мотив и водещо основно чувство В творчеството на Вазов.
Затова и стихотворението „На България” от Вазовата стихосбирка „Тъгите на България”, излязла през 1877 г., разкрива най-силните интимни пориви на поета като път към големите идеи на времето и епохата.
