За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
„НА БЪЛГАРИЯ”, „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК”
ДУХОВНАТА РОДИНА НА ПОЕТА
Стихотворението „На България” разкрива най-силните интимни пориви на Иван Вазов към националната проблематика на трудното време, в което живее. Намерил своята поетическа тема: България и нейната националноисторическа съдба, творецът остава завинаги свързан с тъгите и радостите на родната земя. Затова и втората му стихосбирка, излязла през 1877 г., носи красноречивото заглавие „Тъгите на България”. Представителна творба в нея е стихотворението „На България”.
Небе и земя, творец и народ сякаш сливат проекциите си в дълбокия песенен поклон пред „всичко българско и родно”:
На теб, Българио свещена,
покланям песни си сега...
Времето, миналото получават своето конкретно поетическо въплъщение в градираните национални стойности, осветени от Вазов и изпълнени с наследствена, българска нравственост: „на твоите рани - на твойта жалост - на твоите сълзи - на твоите страсти...” Но в тези поетични наричания сякаш възкръсва традицията на ритуала, в който интимната вглъбеност на човешкия дух, едновременно изповядващ минало страдание и болка и търсещ радостта от обещано изцеление, извиква естетизираната фолклорна представа за преодоляна болка, за превъзмогнато страдание. В това е силата на българската родова традиция и ритуал. Сила на дух, в който устойчивото се гради върху постоянно повтаряща се среща между български морал и нравственост и трагична националноисторическа съдба. Трагична българска наследственост, в която фолклор и романтичен патриотизъм в духа на Чинтулов и П. Р. Славейков създават поетическите основания на Вазов за песенно преклонение пред светите знаци на родова памет:
На теб, Българио свещена,
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.
Вазов очертава лирическото пространство на традицията, използвайки традиционен, но и ранно възрожденски образ - венеца.
В изконната метафорична дълбочина на това образно усещане за традиция и морал е Базовата поетична „иконография” на
България. Мъченичеството е първият белег и доказателство за святост.
Реалното отдалечаване от родното пространство: „прояден тука на чужбина/ далеч от твоите гори”, задълбочава поетичното желание за сливане на лично и родно. Вазов преодолява дистанцията между личен творчески свят и роден български обем чрез песента. Тя се излива от духовния свят на поета, но нейните духовни извори са Във фолклорната традиция, носена като „оттек на жалостний - зов/ и плод на сладката любов”.
Песенният Вихър на преклонение и обич обгръща родното пространство с особената Вазова художествена проекция на български морал и нравственост. Това е метафоричният образ на светлината - поле за освещаване на традицията и средство за сакрализация на родното. Това е нравствената светлина на Вазовия патриотизъм, който търси изворите на българска родова болка, изворите на онова реално човешко страдание, откъдето идва пречистването и светлината на нравственото отстояване:
О, майко, аз видях тиранът, -
като ръцете си вапца
в кръвта на твоите деца.
Тук сякаш чуваме и Ботевия елегичен тон от „Обесването на Васил Левски”: „О, майко моя, родино мила...”, и безименния фолклорен певец: „Заплакала е гората, гората и планината...”, и Вазовото асоциативно сливане с родна земя и роден трагичен дух: „и чух как плачеше Балканът/ и твоите сини небеса!” Вазов съхранява традицията, отдава дължимото й като въплъщава нравствените ценности, събрани и опазени през вековете в Ботевия метафоричен образ - Балкана.
Но светостта на България изисква ново метафорично художествено пространство за нейната творческа сакрализация и Вазов го открива в небесната висина, в синевата на България, обгърнала и красивия символен образ на героична жертвеност - Балкана, и „всичко българско и родно”.
Жертвеникът на България - Балканът - се превръща в епически творчески център на Вазовата художествена вселена, на българската духовност като родов традиционен корен с обратна художествена перспектива, т.е. „забит дълбоко в небето”.
Името на България става свещен поетичен знак за Вазовото творческо вдъхновение, за преклонение пред мъченичеството на духа ни, за да „не остане като в пустинята без глас”.
В художественото пространство на българска святост Вазов поставя и езика на дедите. Стихотворението „Българският език” е още едно поетическо доказателство за Вазовата пристрастна творческа позиция към темата за България и проблема за духовните светини на предците ни: „Език свещен на моите деди”.
Духовният извор на опазените родови Корени е в осъзнатата сила на звук, мисъл и слово, където откриваме езика на предишните поколения българи, езика на вътрешните им духовни сетива, езика на българската традиция. Вазов открива необятния простор на тази духовна родина, в която мъка и радост в органично единство очертават връзката между духовна история и реална духовна борба за отстояване на език, род и дух.
Езикът на Вазов е не само средство, духовно оръжие, но и художествено поле - творческо пространство за особена среща на поета с духа на България. Поколенията сливат своите духовни устреми в универсалния, национално обобщен образ на майката и майчиния език: „език на тая, дето ни роди/ за радост не - за ядове отровни”.
Устойчивата, повтаряща се връзка между поколения и епохи е присъствието на майката като изконно българско начало, интимно съхранено в съзнанието на българина. Той е тайната изповед на душата. Звучи като шепот, донесен от дълбините на времето. В него е събрана ласката и обичта на майчиния глас. Той е първи звук на красива радост и безкраен духовен празник за отворените, проглеждащи вътрешни сетива на младенеца.
Иконописното начало, мадоната-майка активно присъства в творческото съзнание на Вазов като художествен знак на българска святост.
Условната, метафорично обобщена иконописна рамка на майчино страдание е реалното художествено поле за сакрализация стойностите на езика ни в стихотворението „Българският език”.
Духовният свят на майката, нейната болка и радост най-точно и адекватно отразяват интимната изповедност на Вазовите поетични откровения. Потопен условно в тази свята обител на майчиния дух, той намира покоя на опазената традиция като вечна история на духа, но открива и силата на нов духовен диспут за ценностите на родовата ни история. Появява се Вазовата риторика: „Език прекрасен, кой те не руга...? /Вслушал ли се е някой досега/в мелодьата на твоите звуци сладки?” В пространството на майчиния дух - тази духовна дълбина за всеки българин - Вазов търси безименните носители на национални стойности. Нарастващата градация на тревожна риторика: „Разбра ли някой колко хубост, мощ/ се крий в речта ти гъвкава звънлива...”, доказва с вътрешния обем на изконно българско внушение същностния творчески генезис на скрита, опазена сила на духа, която идва от изворите на родовото огнище, създадено и съхранено от майката. Красотата на първи майчин звук и първа майчина реч прелива в съзнанието на поколения българи, понесли във времето езика като духовна история на родовото ни пространство. Но в мига на творческо съпричастие с традицията Вазов открива забравата - страданието на съвременника и мъченичеството на миналото:
Охулен, опетнен със думи кални;
и чуждите, и нашите, във хор
отрекоха те, о, език страдални!
Тази вътрешна доминанта на отрицание, страдание и срам провокира противоположна по сила, устойчивост и внушение скала на поетично вдъхновение:
Ох, аз ще взема черния ти срам
и топ ще стане мойто вдъхновенье...
Черните тонове на национален нихилизъм и отрицание застават редом до епичната мащабност на лирически устрем, пронизан от потоци светлина и светла красива вяра в „бъдещето бодро поколенье”. Черно-бялата гама на изображение е най-адекватният контрастен израз на Вазовата творческа позиция:
и в светли звукове ще те предам,
на бъдещето бодро поколенье,
Приемствената връзка между мрака на забравата, „черния срам” на отрицанието и светлата проекция на дух като пожелано бъдеще на националните стойности е родният звук, словото, майчиният език. Субективен носител на тази приемственост е Вазовият лирически АЗ:
Ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий блясък ще те покажа.
Личностната позиция на Вазов е категорична. Само дух, наследил традиционната сила на опазена родова светлина, може да твори светлина: И с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа! Гневното Вазово заклинание на „черния срам”, хулата и забравата по вътрешна сила и мащабност на внушенията става нов адекватен национален израз на Ботевата клетвена позиция: „Ще викнем ние - „хляб или свинец!”
