За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ПОД ИГОТО“
„ЛУДОСТТА” И „ПИЯНСТВОТО” В РОМАНА
В романа си „Под игото” Вазов разкрива духовно-психологическите измерения на най-драматичното историческо събитие преди Освобождението - Априлското въстание, превърнало се в един от звездните мигове в българската история. То погазва, че колективният български дух е достигнал своята зрелост и е готов на най-върховното проявление - саможертва в името на свободата. Но малцина са тези, които са способни да жертват живота си в името на народната свобода. За Вазов те са „лудите”, а народът изживява своето „пиянство” - самоосъзнаване и израстване, желание за промяна и премахване на робството. Този процес на духовно осъзнаване довежда до всеобщото опиянение от идеята за свобода. Бавният, дълъг и труден „път на пробуждане, разкрит чрез подготовката за въстанието, според Вазов заслужава най-голямо внимание, защото разкрива именно достойните проявления на националния дух. Самото въстание не постига очакваната свобода. „Пиянството” на народа не достига по сила индивидуалната „лудост” на национално значимите личности. То е последвано само от „пробуждане”. Действителността е робското всекидневие на българина, а животът му - насилие и жестокост. Тези контрастни състояния на националния дух пораждат размисъл у писателя и поколенията българи за историята и народната съдба, за превратностите и случайността, за великите цели и дребнавите страсти.
„Лудостта”?! Контекста на Вазовите творби означава безрезервно посвещане на идеала - свободата на отечеството, пълно самоотричане и саможертвеност. Тя изключва мисълта за лично щастие, спокойствие, сигурност и уют. „Лудостта”означава вяра в свободното бъдеще, безкористна отдаденост на борбата и осъзнато приемане на смъртта. „Лудостта” се изравнява с понятия като идеализъм и патриотизъм. В романа „Под игото” такава „лудост” е присъща на главния герой - Бойчо Огнянов. Той намира свои последователи и съмишленици в Бяла черква - Соколов, Кандов, Рада. Но, създаден като образ идеал, пример за преклонение и подражание, въплътил най-достойните черти на българските борци за свобода от епохата на Възраждането, този Вазов герой остава самотен и недостижим, излязъл извън рамките на времето и пространството. Не е случайно, че Бойчо Огнянов е „чужденец” за Бяла черква и е идентифициран от автора като революционер. За това говори името му със смислово значение на „бой” и „огън”. Той идва отдалеч и носи пламъка на борбата в душата си, Който трябва да обхване и другите българи. Името му - Огнянов - подсказва не само духовната му нагласа, но и висшата цел на живота му.
Жителите на Бяла черква живеят с новооткритата жажда за познание, с потребността да разберат външния свят, защото собствената им, затворена в пространството и времето, действителност им е отесняла. Но в този свят мисълта за освобождение, в което те трябва да играят главната роля, не съществува. Страхът от поробителя отстъпва, българското самосъзнание става все по-устойчиво, а идеята, че свободата ще дойде от Русия, завладява умовете. Бойчо Огнянов нарушава спокойствието на пробуждащия се градец. Неговата обаятелна личност буди доверие у хората. Той е способен да убеждава и магнетизира духовете им. Но в същото време, до края на повествованието - героичната му смърт, той остава самотно извисен над всички с духовния си ръст. Бойчо Огнянов е един от „лудите”, за които чорбаджи Марко казва: „Лудите, лудите - те да са живи!...” Самият бай Марко никога не достига до тази „лудост”, характеризираща новия дух на времето. За него революционерите са личности, извън познатия му свят. Към „лудите” се причисляват малцина от българите в Бяла черква. „Лудостта” обхваща Соколов, Кандов, Рада, кака Гинка, дякон Викентий. Повечето от жителите не стигат подобно състояние на духа, защото „лудостта” означава отричане от всичко - от дом, род, семейство, от живота.
Лудостта присъства и реално в романа - в образа на Мунчо. Той „следва” главния герой от самото начало на повествованието. Очевидец е на среднощното убийство във воденицата (знае най-голямата и най-страшна тайна) и присъства като сянка на героя във всеки важен момент. Неслучайно в края на романа, когато ужасът и страхът завладяват хората и преобръщат съзнанието им, а героичността е заменена с унизително треперене пред поробителя, Мунчо е единственият, осмелил се да протестира. В хаоса, настъпил след въстанието, само лудият има дързостта да изрече мислите си и да остане верен на делото. В тази морално преобърната действителност, когато духовната „лудост” е унищожена (Огнянов, Соколов, Рада, Кандов умират геройски), тя се запазва единствено в замъгленото съзнание на действително луд човек. За Вазов тази аналогия съдържа моралната оценка на събитията и поведението на българина. Творецът с горчива ирония разказва за пробуждането и отрезвяването на народа, оказал се неподготвен да се жертва в името на идеала. „Лудостта” не успява да вземе връх над трезвостта и практицизма, а инстинктът за самосъхранение и оцеляване се оказва много по-силен от смелостта, решителността и готовността за саможертва.
Оценката на Вазов е, че „лудите”изиграват своята огромна роля, защото те са тези, които пробуждат народното съзнание и предопределят духовните промени и съзряването на българите. Това пробуждане, което, по думите на Вазов, води до „пиянството на един народ”, започва с интереса към познание и промените в нравите и обичаите. То достига до безумната за времето идея за борба, като обхваща съзнанието на всички. Писателят убедително аргументира дългия и сложен процес на духовно съзряване. Със средствата на героичната идеализация в повествователната глава „Пиянството на един народ” е видяно всеобщото израстване под въздействието на словото и примера на най-светлите личности - символи на Възраждането: „...един народ, жеден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си към Голгота. Една дълга върволица от предтечи-сеятели беше прегазила вече духовната нива на Бъл-гария и хвърлила там семето на самосъзнанието. Тая дивна върволица, която захващаше от Паисий - един калугер, и се заключваше с Левски - един дякон - два светци, - беше засеяла и наторила вече нивата и първият беше я благословил от височината на Атон, последният - от височината на бесилото”. Обграждайки с героично-патетичен ореол подготовката на въстанието, Вазов поетически обобщава идейната концепция на творбата си със стихове от „Епопея на забравените”:
И в няколко деня, тайно и полека,
народът порасте на няколко века...
Това израстване обхваща всички слоеве на обществото: богати и бедни, интелигенция и духовенство, граждани и селяни - „и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и килията на монаха”. Героите в романа са характеризирани не по социален признак, а според верността им на патриотичната идея, защото патриотизмът се явява най-значима мярка за човешка личност. Общото опиянение от новата и силно примамлива идея - свободата, променя хората: „Идеята със стихийна сила пронизваше всъду, обхващаше всичко.” Тази идея ги обединява и формира мечтата за национално единство. В „Пиянството на един народ” Вазов сравнява народа с Крали Марко. Надраснал своя духовен ръст, осъзнал свободата като Висше благо, този народ не може да бъде спрян в устрема си, защото поробителите нямат „нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея”.
Продължавайки линията на идеализация, Вазов обобщава: „Ние особено натър-тихме на тая прелюдия на борбата, защото само тя е поразителна и мерило за силата на една бе/ш/са идея, възприета от благоприятна почва.” Всички есеистични разсъждения в „Пиянството на един народ” са насочени към обобщаване на основния замисъл, подтикнал Вазов да създаде романа си: „Поставих си за цел да изобразя живота на българите в последните дни на робството и революционния дух на епохата на Априлското въстание.” Но самото повествование, логиката на събитията и характерите на героите водят и към други изводи, по-точни и обосновани, защото не са подчинени на съзнателна идеализация и стремеж към митологизация на историята. Един от най-ярките персонажи, чорбаджи Марко, е пример за духовното осъзнаване и израс-тване на българина в годините преди Април'76 г. С отворена душа за новото, с буден и практичен ум, с родолюбиво съзнание, той е свидетел на всенародното раздвижване, но остава скептично настроен и недоверчив към успеха на делото. Този скептицизъм е характерен за повечето Вазови герои. Те не носят съзнанието, че извоюването на свободата зависи изцяло от техните усилия. Мисълта за чужда намеса ги е завладяла трайно. Недоверието е характерна черта на народопсихологията, която Вазов вярно подчертава в характера на героите си. Чорбаджи Марко минава през всички етапи на колебанията на скептичния и невярващ българин. Той действително извървява пътя от' неверието и съмнението („Кой знае? Лудите ако направят, лудите ще направят нещо.”), към вътрешно самоубеждаване („Лудите, лудите - те да са живи!...”), но не е способен да прекрачи границата към истинската вяра и да приеме всеобщата борба като своя съдба и част от житейския си път: „Марко беше всъщност партизанин на приготовлението, не на въстанието. „ Повечето от героите изявяват себе си само в опиянението на подготовката. Те не са готови за борба, защото не са способни на жертвеност и всеотдаденост на всеобщата кауза. Те не са готови да загубят и малкото, което притежават - имоти, дом, сигурност. Мисълта, че свободата се постига с жертви, не става част от техния светоглед. Надеждата им е по детски светла и прекрасна, но и по детски наивна. Скептицизмът на жителите на Бяла черква ги дистанцира от истинско включване в борбата. В решителния момент духът, „тоя огнен серафим”, е разколебан. Между хода на историческите действия и авторовите разсъждения в „Пиянството на един народ” съществува видимо разминаване: „Кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш! - черновата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си.” Самото въстание, изобразено от Вазов, доказва романтичната идеализация на подобно твърдение. В стремежа си да запази и двете действителности - мирното настояще и бунтовното бъдеще, героите губят най-важното - духовната си освободеност, мечтателност и идеализъм. Мястото на духовния полет е заето от най-низките човешки страсти - предателство, страх, коварство, подлост. Повечето от участниците в подготовката не вземат реално участие във въстанието. Не толкова страхът, колкото неверието и скептицизмът са причина за тяхната пасивна позиция. Мисълта, че сами трябва да определят съдбата и бъдещето си, не е станала истинска част от съзнанието им. Затова в решителния момент - избухването на въстанието, надделяват разумността, инстинктът за самосъхранение, трезвостта. По-късно идват ужасът и страхът като последица от една светла, романтична, но нереализирана колективна мечта.
Оценката на Вазов за Априлското въстание в повествователната глава „Пробуждане” е лишена от патоса на разсъжденията, характерни за внушенията на „Пиянството на един народ”: „здравият разум щеше да го нарече безумство, народите - срам, историята - престъпление” Крахът на въстанието обаче не променя дълбокото авторово убеждение, че не самото въстание и потушаването му, а промените в народното съзнание придават смисъл на Априлската епопея - „Едно поетическо безумие”, което дава основание да се твърди, че са формирани трайни нравствени категории в народопсихологията като национална гордост, достойнство и чест.
„Лудостта” довежда до нечувани примери за героизъм: „Да, и малко героизъм! Но какъв героизъм! Перущица - Сарагоса..., Батак Само това име изхвръкна из борбата, из пожарите, из димовете, полетя над вселената и се увековечи в паметта на народите!”. „Пиянството” е последвано от изтрезняване. За Вазов това са иронични превратности на съдбата. Те показват и най-високите върхове, и най-низките падения, до които води историята по своя неравен, криволичещ път на развитие.
