За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ПОД ИГОТО“
КАРТИНАТА НА ИГОТО, БУНТА И ПОГРОМА В РОМАНА „ПОД ИГОТО”
„Под игото... из живота на българите в предвечерието на Освобождението”. Още от заглавието на романа се чувства едно раздвояване в понятието за време - едно несъответствие между неопределеността и безличността на игото и конкретността, разграничаването във времето на Освобождението. Защото това бреме, макар и определено като робско, ще съвместява понятия като „предвечерие на Освобождението”. Времето е ново, променено, с различни измерения, които няма да се изчерпват единствено с разделянето му на минало, настояще и бъдеще. И може би успоредно с времето, понятието за робство също ще се е изменило. Така че в родното пространство игото ще бъде усещано по различен начин: някъде то ще господства -смазващо, нетърпимо, а другаде бремето постепенно ще го е изтласкало - отвъд стените на дома, на манастира.
Романът започва с описание на едно пространство, над което игото не ще тегне - домът на бай Марко - едно място, излъчващо спокойствие и светлина, огласяно от „звънливите смехове”на децата.
Домът присъства много ярко в романа - като място, което съхранява българското, най-ценното, най-съкровеното, но и като място, откъдето в един момент тръгва бунтът.
Домът с неговите ниши, килерчета, тайници, които сякаш се стремят да заблудят, да не допуснат чуждото, робското, потискащото, ще е пространството, където сърцата поне за миг ще свалят маската на бездушието и безразличието - там, където най-тъмните кътчета ще съхраняват най-светлите помисли на душата.
Но игото все пак успява да наруши спокойствието в това мирно пространство - чрез заплахата на Марковата майка - „турците ще дойдат да те грабнат” и чрез страшното видение на трупа на обезглавеното дете на Генчо Бояджият. Ала децата на бай Марко не са отгледани в страх от поробителя, за да могат да изрекат по детски наивното „ще изколим всички турци” и по този начин да изразят омразата си така, както те я разбират. По този начин новото време ще промени всички, дори и децата.
Робството обаче е оставило своя отпечатък почти навсякъде. То е направило от едни предатели, от други - хамелеони, напластило е робско малодушие, недоверие и страх, но някои са останали незасегнати под маската, а защо не и под закрилата на „лудостта”. И като че ли всички тези герои-типове са се събрали на едно място - отново на трапеза в дома на чорбаджи Юрдан Диамандиев. Там ще присъства цяло едно малко общество, в което всеки ще има своеобразна изява, нещо, което ще го отличава от другите, едно упорито търсене на идентичност. Самият Юрдан Диамандиев ще бъде определен като „целокупен човек на миналото”и той доста ще се различава от бай Марко, за когото също се казва, че е от „прежното време”. Едно друго „прежно време”ще представя чорбаджи Юрдан, едно може би безвъзвратно отминало време, чиито определители са „богатството”, „многобройна челяд”, „братувания с турците”.
На трапезата ще са и някои от „чичовците” - Хаджи Смион, Дамянчо Григорът, Алафрангата и изображението съответно ще се снижи до пародийното. Тук е и кириак Стефчов, който се доближава до чорбаджи Юрдан не само по портретната характеристика, чиито ключови думи - „ръждиви понятия”, „турско ухо”, „злобна и завистлива душа и покварено сърце” отекват като отглас на вече казаното за Юрдан Диамандиев.
Знаменателен е и разговорът, който се води на трапезата - от новината на деня, залавянето на д-р Соколов, ще се премине към темата за свободата и нейните измерения за всеки един от присъстващите. Интересно е разбирането на чорбаджи Юрдан за свободата. За него тя е нещо пагубно, опустошително, разрушаващо имота, оставящо само прах и пепел след себе си. За човека на съзиданието, но и на консерватизма, свободата е най-голямото зло, това, което преобръща всичко, преосмисля и налага новото, непознатото, криещо стихийната сила на разрушението.
Но и нещо друго в този разговор ще се свърже със свободата - бесилката - и тя едва ли ще е символ само на краха и унищожението.
На здравия разум на мъжете се противопоставя една жена. Името на една историческа личност - Любобратич - „войвода на херцеговците” ще прозвучи, произнесено от „лудетината” кака Гинка, заедно с още по-безразсъдното: „Хе, да имаме един Любобратич... аз му ставам байрактарка... па ще ходим да сечем” Единственият, който откликва на този патриотичен порив, е иначе тъй непостоянният в мнението си Хаджи Смион Ала изглежда другите приемат думите като казани „на шега” и отдават тази реплика единствено на веселия нрав и лудостта на кака Гинка.
Още веднъж обаче ще проговори „лудостта” в чорбаджи Юрдановата дъщеря. Този път, за да защити едно дете, което ще произнесе непреднамерено думичката „свобода” и ще предизвика смут и неловко мълчание. Отново ще зазвучи в робското пространство тази дума, за да срещне яростната съпротива на едни и безмълвната, боязлива подкрепа на други. Защото за първи път до „турско робство” ще се постави „избавям”, „освобождавам”. И тези две понятия ще съсредоточат в себе си конфликта, но и скритите стремежи, тайните бленувания. И така, както тези две понятия - робство и свобода - ще разполовят фразата чрез своя взаимноизключващ се смисъл, така и присъстващите ще бъдат разединени в реакциите си. По-нататък в развитието на сюжета робството ще има многобройни проявления и също като свободата ще се свързва с разруха - ще наруши иначе спокойния ритъм на живота в Бяла Черква, ще заличи хармонията и красотата на тлаката в Алтъново, ще прекърши волята на не един българин и ще го превърне в предател.
Но в новото време ще зрее и бунтът, ще се леят куршуми, ще се меси пексимет, ще се провеждат тайни събрания на комитетите. Ще е настъпило времето, в което никой не ще остане безучастен, когато всеки ще работи - „просто като българин”, когато едно смайващо единение и ентусиазъм ще обхванат всички. Време неповторимо, което ще донесе „пиянството на един народ”и още по-страшното „пробуждане”. На тъмния фон на робството ще заблестят с огнен плам словата на Каблешков, Огнянов и другите апостоли, ще се появи безграничната вяра, че мигът на Освобождението е близък; знаменателни събития ще разкрият неповторимостта на историческия момент - едно писмо ще ебали маската на предател от господин Заманов; една зелена кесия и овехтял тефтер ще са безмълвните свидетели на родолюбието на отец Йеротей; една нова молитва ще бъде изречена от бай Марко - „Лудите, лудите - те да са живи!...” .
Пиянството и лудостта ще са емблемите, знакът на тази епоха. Опиянението от огненото слово, от прекрасната и възвишена идея за свободата, от новото чувство за достойнство на един вече свободен човек и наивната вяра, граничеща с лудост, че ще се справят с една „страшна империя”, въоръжени само с огненото слово и с мечтата за свободна България. В това преломно бреме всеки ще израсне за саможертвата, за да се сбъдне пророчеството за богатата жътва, родена в „духовната нива на България” от „семето на самосъзнанието”.
И въпреки че народът ще е избрал „нетрайни съюзници” в лицето на ентусиазма и илюзията, нещо непреходно ще остане в съзнанието - мисълта за свободата, че и тя един ден ще бъде достигната. Пиянството и лудостта ще постигнат връхна изява в бунта, в момента на въставането. Бунтът ще е изпитанието, препятствието, подлагащо на проверка готовността на въстаналите да защитават правото си на свободни хора. Някои ще го отстояват докрай и ще умрат като свободни хора, у други - малодушието ще надделее и у тях пословицата „Преклонена глава сабя не я сече” ще заглуши стремежа към свобода и ще смачка новопридобитото чувство за чест и достойнство. И ще последват отрезвяването, внезапният крах на надеждите, мигът, в който всеки осъзнава, че връщане назад няма, че бъдещето е тъмно и страшно, а смъртта - тъй близо. Мигът, в който паниката и страхът прекършват патриотичния порив и ентусиазма и карат да проговори у всеки от въстаниците инстинктът за съхранение; мигът, който предлага тъй мъглявата и безразсъдна идея за освобождението на България. Пиянството и лудостта, които само до преди миг са животът, енергията и волята за борба, сега са помрачени от страха и паниката. И както в много други свои произведения, и тук Вазов ще насочи вниманието си към другата, противниковата страна, представена през погледа на Бойчо Огнянов.
Турците, подобно на въстаниците, ще имат свои проповедници-кофти - конфликтът се разгръща на много нива - дори и на словесно, на духовно - „борба ужасна ще имаме, борба на народ с народ”. Един идеал - свободата на родината, ще се противопостави на една религия и на нейния бог - Аллах. Идеята за достойнството на свободния човек ще се сблъска с призивите за потъпкване на „раята”. И пак ще има сблъсък на варварското, скотското с възвишеното и мъченическото. Много кръв и пламъци ще остави след себе си бунтът, ала свободата не ще бъде достигната.
Но най-голямото разочарование, най-силната болка от осъзнаването преживява Бойчо Огнянов. Той - един от апостолите и предтечите, вижда, че „тоя народ беше въодушевен, той се надяваше, той вярваше като дете и сега като дете трепери...”
В краха на революцията Бойчо Огнянов усеща обезсмислянето на собствения си живот, на всичко онова, което е пожертвал и отдал, за да се сбъдне мечтата му за свободна България. И той ще пристъпи към последната, най-голяма саможертва - да загине като „български апостол”.
