За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов

 

ИВАН ВАЗОВ - „ПОД ИГОТО“

ХУДОЖЕСТВЕНИЯТ ПОГЛЕД НА АВТОР И ГЕРОИ КЪМ ИСТОРИЧЕСКОТО БИТИЕ НА ВРЕМЕТО

 

Първият български роман - „Под игото” на Иван Вазов - е и първият художествен летопис за българина, изправил се пред своята история, която той трябва да напише сам - със своята слабост и сила. За автора събитията са предпоставени, имат свое историческо битие. Времето на националноосвободителната борба е вече минало. Написана е най-страшната, но и най-славна страница от българската история - Въстанието през Април 1876 г. Вазов създава своя роман през 1888 г., т. е. дванадесет години след епохалното историческо събитие. Той е свидетел на преживения революционен порив. Духовна окриленост, човешка трагика и национална покруса са в исторически и художествен синтез. Те оформят творческия поглед на романиста към близкото минало и случилото се „неотдавна”.

Времето има своя хронология и свой исторически резултат. България е извоювала свободата си, но за героите от романа тя е очаквано събитие в живота им. За тях свободата е лично преживяване, интимна „среща” с историята. Всеки от Вазовите герои очаква освобождението, стреми се към него, като с поведението си в сюжетното развитие на повествователното действие ще разкрие не само човешката си индивидуалност, но и общата национална характеристика на българина и българите в навечерието на Освобождението. Човекът е изправен пред исторически събития, които предстоят. Но най-светлите страници за тези съдбовни мигове от историческия ход на българското време ще напише народът. Те ще бъдат колективно дело. Затова и Вазов създава многоперсонажен роман. Чрез всеки от героите си авторът очаква свободата, но единствен той коментира националните стойности от вече написаната героична страница в нашата история.

Вазовите герои имат различен поглед към времето. То ще се превърне в история след участието на всички, на цял народ в събитията, които хронологически предстоят в хода на времето, но за които ще разкаже и романът на Вазов. Историческото битие на времето носи контраста на очаквано, предстоящо и случило се, вече било. Вазов обединява гледните точки на две епохи: „вижда” събитията преди и след Освобождението. Затова „знае” всичко преди своите герои. Направлява хода на сюжетната интрига, деликатно коригира действията и постъпките на участниците в епохалното историческо събитие - подготовката на Априлското въстание, извинява с великодушно снизхождение наивитета на героите си. Той знае повече от тях. Пише ро-мана си след Освобождението, но заедно с всички преживява отново трепетите на голямото вълнение от предстоящия бунт. Затова „Под игото” е художествен летопис за преживяванията на българина в битовата определеност на всекидневието, в чиято делничност се ражда историческото битие на българската свобода. В малкото и повседневното се оглежда великото и извисеното. Така се създават духовните стойности на времето, в което живеят и Вазовите герои. Те не съзнават, че са част от историческото битие на предосвобожденската епоха. Това знае единствено Вазов. Той се унася в спомени за случилото се „неотдавна”. Потапя се в атмосферата на един сякаш друг свят, заживява сред патриархалния бит на подбалканското градче Бяла черква, за да създаде в малкото затворено пространство на дома и семейството усещане за нови духовни светове, които носи в съзнанието си поробеният българин.

В тази особена изолираност на живота от всичко, извън традицията и установения от векове родов порядък, авторът открива романтичното очарование на скрита духовност. Тя е трогателно сантиментална и наивна, но запазила в непринудената първичност на възприятията любопитството към новото и примамливото, което идва отвън. Домът на бай Марко е ограден с висок „дувар”, но цялото семейство живее с мисъл за други, по-щастливи времена, различни от настоящето. Духът е свободен и той „надскача” затвореното пространство на бита, преодолява съзнателната изолираност на традицията от външни влияния, опазила рода и семейството от разрушителните набези на робското бреме. Човешкото съзнание в битовата „затвореност” на патриархалния живот остава духовно освободено, самоидентифициращо се като българско. В това е силата на духа, потърсил осъзнатата необходимост от свобода първо в интимния свят на човешките помисли. Материален израз на тази самобитна българска духовност за Вазов е битовата картина на семеен уют в дома на бай Марко, с която започва романът „Под игото”: „Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.

Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между Високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени, фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на челядта. А тя беше многобройна.”

В тази идилична картина на човешко щастие - бай Марко, се чувства свободен.
Той е господар в дома си. Неслучайно авторът определя трапезата като „господарска”. Само къс от красивата подбалканска природа е „затворил” писателят в двора на това българско семейство. Но този детайл, откъснат от цялото, от представата за родина и родна земя, говори за устойчивото и повтарящото се в живота на българина, който в индивидуалната изолираност на бита е щастлив и по своему свободен. Всеки зад високите каменни стени, оградили дома му, е опазил „къс” от земния рай, наречен България. За тях това е пространство на лична свобода. То е „част” от неприкосновената „територия” на духа, който чака скорошно освобождение. А мисълта за идващото „чудо” на свободата е всеобщ духовен празник за всеки български дом. Така чрез художествения детайл в битоописанието на вечерята в двора на чорбаджи Марко Вазов създава представа за духовните нагласи на българина В навечерието на своето чакано освобождение Настроението е приповдигнато и сякаш всички са готови да посрещнат свободата. Романтично озарена от щастие е душата на българина. За това говорят символните знаци, оставени от Вазов още в началото на романовото повествование: „бистрия и студен чучур на барата пее като лястовичка”, „Високите бухлати чем-шири са все зелени” и „зиме и лете”, „фенерът” свети „окачен на клончето на люлеково дърво” и всичко ухае на цъфнали „миризливи люлеки”.

Мисълта за свобода витае в атмосферата на Марковия двор, който е част от уюта на българския дом. В полумрака на робството проблясва светлината на надеждата. Тя озарява душите и вярата в мечтата, че свободата е близо, възкръсва. Щастие струи от всеки ред от романтичния рисунък на природната картина на омайната „майска вечер”. Тя е пластично изваян образ на българския дух в навечерието на мечтаната свобода. Това е вътрешният „пейзаж” на българската душевност, която тръпне в сладостни предчувствия.

Но тази омая на духа е в художествен контраст с реалната действителност, останала извън високия „дувар” на чорбаджи Марковия двор. Идиличната атмосфера в картината на семейната вечеря е нарушена от стремителния бяг на времето. Иван Краличът прескача високия „дувар” и робското настояще нахлува в дома на бай Марко. Художественото пространство е озвучено: „Изрухтя нещо в тъмното дъно на двора, керемиди паднаха с трясък от стряхата на зида. Кокошките и пилците изкукудечиха уплашени и се разхвърчаха насам с настръхнал перушиняк.”

Вазов използва естествените шумове на природната среда като израз на постоянна заплаха от света на робството за душата на българина, до този момент изолиран зад високите зидове на дома си. Семейният и домашен уют е разтърсен от надвисналата неочаквана беда. Това е страшната картина на робството, нарисувана от Вазов чрез прекъсване ритъма на битовия порядък в човешкия живот. Обикновеното, делничното изразява трагичния резонанс на бремето како върху отделния човек, така и върху колективната българска душевност: „Слугинята, която събираше там прострените ризи, изпищя и завика...” Индивидуалната човешка реакция говори за ужаса от робското всекидневие на българина. Контрастът между романтична мечта за свободно бъдеще и действителност е очертан. Вазов е мотивирал необходимостта от промяна на „затво-реното” пространство на вътрешната духовна свобода. Тя трябва да има реален исторически израз. Българинът се изправя пред историческото битие на своята предсвобода. Той трябва да подготви духа си за реалната свобода, която иде дойде след трагичен сблъсък с разочарованието от погрома на Априлското въстание. Но героите от романа „Под игото” са в началото на дългия път към историческата истина за своето освобождение. Предстои голямото опиянение на духа от подготовката на Кървавия бунт през Април 1876 г.

Бай Марко ще бъде единствената жертва на невъстаналия подбалкански градец. Иван Краличът - трагичният предвестник на революционните събития, разтърсили духа на цяла България, ще загине в запустялата воденица на Манастирската река вече като Бойчо Огнянов - апостол на свободата. Той е обичан не само от Рада Госпожина, но и от всички жители на Бяла черква. Изключение от тази всенародна любов към Графа - името, направило популярно Вазовия герой след театралното представление на „Многострадална Геновева”, са кириак Стефчов и чорбаджи Юрдан Диамандиев - твърде последователни в антибългарските си настроения и неприкрити симпатии към турците. Дори плахият Хаджи Смион, очарован от Бойчо Огнянов, ще надмогне извечния страх на българина от поробителя и ще заяви желание да помогне, опитвайки се да предотврати предателството на Стефчов: „Що ти трябва, бе, не закачай човечеца - ще се намери в Бяла черква едно кьошенце да го скрием... За Графа като бъде, всеки го обича.”
Но всички тези събития предстоят, За тях Вазов ще разкаже, след като разгърне мащабната фреска за живота на българите в навечерието на Освобождението чрез радостното оживление в битовото всекидневие на подбалканския градец, чиито жители авторът чувства близки. Техни прототипове са съгражданите на писателя от родния Сопот.

Започва трескава подготовка за въстание. В Джаковото кафене - парламента на Бяла черква - се водят непрекъснати спорове за военната стратегия на бойните действия: градът да се готви за отбрана или да въстане, но след пристигането на помощ отвън. Всички чакат свободата. Мечтаят за среща с нея, но остават с щастливото опиянение на духа. Тяхното съзнание е пред „прага” на историята, но времето има само единствено познатото робско битие на човешкото битово всекидневие. Подготовката за въстание става част от начина на живот. Никой не изоставя обичайните си задължения, но мисълта за историческия сблъсък с робското настояще изпълва с трескава превъзбуда човешките души. Настъпва промяна в съзнанието на бай Марко. Той е изкушен от общия предреволюционен кипеж: „От няколко време насам в убежденията и понятията на Марка се беше извършил значителен преврат. Революционното кипение, което с хващаше Бяла черква, не го остави за дълго чужд и хладнокръвен... То го заинтересува, учуди, стресна. Той си Каза вътрешно: „Ако навсякъде е същото, както казват, няма ли наистина да пламне цяло Турско?... Дали не е пък наистина настал краят на това царство, Когато децата се въоръжават!... Кой знае...”

Потънал в съмнения, бай Марко участва в трескавата подготовка за бъдещия бунт. Дава черешовото дърво от своята градина за изработването на прословутото черешово топче, с Което стреля Боримечката от Зли дол.

Въстанието е близо. То е тайното съзаклятничество на духа. Всички в Бяла „черква тръпнат в радостно очакване. Чорбаджи Юрдан е сред малцината, които отхвърлят идеята за бунт и свобода: „Чорбаджи Юрдан страшно беше възмутен. Истина, макар и дълго време затворен вкъщи, но и до неговите уши бе стигнало нещо.

Тайната за едно близко въстание беше станала евтина и бяха я чули даже и глухите. То се готвеше някъде къде Панагюрище, зад гори и планини, както беше разбрал Юрдан, и следователно огънят беше далеч от неговата черга. Сега от пернатата си дъщеря той разбра, че дори и Бяла чер/еба е запушили - „Какво правят турците, джанъм? Слепи ли са, глухи ли са, та не сещат, че се копае лахъм под царщината?” - думаше си той.”

Чорбаджи Юрдан е сериозно обезпокоен. Но за разлика от бай Марко, готов да помогне за защитата на Бяла черква от поробителя, мисълта на чорбаджи Юрдан е как да предаде българската кауза и защити „царщината”. Той застава на страната на вековния поробител. Така Вазов остава верен на историческата истина за двойственото поведение на българина в дните на страшния погром на Априлското въстание. Саможертвата и героизмът вървят ръка за ръка с предателството и страха. Тази художествена теза с историческа достоверност е предпоставена от Вазов чрез контраста в поведението на двамата герои - бай Марко и чорбаджи Юрдан.

Независимо от негативното отношение към предстоящото въстание на определени обществени прослойки, революционният кипеж е обхванал всички в Бяла черква. Наближава кулминацията на трескавите приготовления - определяне дата за начало на бунта. Всички възприемат въстанието като предстоящ празник на духа, но в мисълта си остават дистанцирани от реалния миг на историческото събитие. Те се интересуват от подготовката, а не от участието във въстанието. То е винаги някъде там - в бъдещето. Макар и близо, то винаги предстои и времето на неговото изживяване все още не е дошло. За това говорят думите и реакцията на един от най-ревностните участници в подготовката на предстоящия бунт - бай Мичо:

- Навярно, за първи май ще бъде решено - забележи Ганчо.

Марко се начумери.
- Ба, по-късно ще бъде... Барем да се прибере цветето на гюловете - забележи Мичо.

Както героите от романа на Иван Вазов „Под игото” преминават през емоционалното пространство на трескавата превъзбуда и радостното опиянение на духа от подготовката на въстанието, за да достигнат до пробуждането от трагичния му погром, така и българският народ написва най-страшните, но славни страници от своята история през Април 1876 г., които са върховен миг в духовния летопис на нацията.

Романът „Под игото” е първата художествена интерпретация за прелома в душата на българина, готов да се срещне със страшната, изстрадана истина за своята свобода. За героите на Вазов тя остава мечтана и недочакана. Единствен авторът познава реалното й историческо битие. Вазов е дълбоко трогнат и развълнуван от духовните стремления на предосвобожденския българин, готов за битка с врага, която ще бъде национален залог за свободата на България. За преломните мигове в израстването на българския дух разказва романът „Под игото” на Иван Вазов.