За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ПОД ИГОТО“
ДУХОВНОТО ОСВОБОЖДАВАНЕ НА БЪЛГАРИНА В РОМАНА „ПОД ИГОТО”
Основна тема в романа „Под игото” е израстването на българина от роб до свободна личност. Раздялата с робските наслоения изгражда онова трудно обозримо, но разбираемо за всички понятие - „българско и родно” духовно пространство. Романът е посветен на страшното, но славно време, когато революционните комитети, създадени от Апостола, раждат порива на душите. Миналото с величието си пробужда съзнание за настоящето и вяра в бъдещето. Българинът бавно се освобождава от оковите на старото, на ретроградното и променя света наоколо си. Така, сред съхранените патриархални български ценности, се заражда едно ново общество на свободни личности, борещи се за политическото освобождение на народа, за духовната му свобода и за правото му на избор. Новите хора вече живеят при нови условия и създават новата история на България.
Домът - като художествена среда и битово пространство - е място за изява на българина от онази епоха. Затова и Вазов отделя толкова внимание на битоописанието - детайлно, подробно, с характеризиращи героите разкази за предметите в къщата. Турското робство пряко е повлияло върху бита на българина, а оттам - и върху душевността му. Страхът от поробителя, вечното очакване на лошото, предпазливостта и недоверието са създали усещане за сигурност единствено в затворения кръг на дома, църквата, кафенето, училището, работилницата и дюкяна.
Домът е основната крепост на българина. Чорбаджи Марко има здрава къща, оградена с висок дувар, покрит с керемиди. Прозорците, включително и тези на обора, са с решетки. Такава е атмосферата в цялото градче: „Всички врати, кепенци, прозорци бяха затворени и глухи. Никаква светлинка през резките, никакъв признак на живот. Градецът беше мъртъв...” Не по-слаба е защитата и на селския дом. Къщата на чичо Марин е охранявана от кучета, има и скрита одая, където Огнянов лежи болен. Такава стаичка има и в дома на бай Цанко в Алтьново, при това с таен отвор.
Последиците от този постоянен страх се отразяват в поведението на българина. Той е затворен, подчинява се на определени неписани правила във взаимоотношенията си с поробителя, но в дома си той разкрива своята душа, започва истинският живот на духа му. Тук е душевният оазис на българина, тук е изградил свой красив духовен свят. Пазейки в себе си българското, бранейки се от силното ориенталско влияние, човекът в условия на робство трудно приема новостите на цивилизацията. Тази затвореност е вредна за новото мислене, за новите хора.
В художественото пространство на образа-топос - дома Вазовите герои внасят свободолюбивата идея за разкрепостяване на личността, а оттам и разрушаване на тясната рамка на традиционен морал и мисъл. Такива герои са Бойчо Огнянов, доктор Соколов, синът на чорбаджи Юрдан - Пенчо.
Друг пространствен образ-символ, превърнат от Вазов в среда за поява на нови бунтовни страсти е кафенето - своеобразен клуб, място за размяна на новини, за обсъждане на реалността - и в родината, и по света.
Прочутото Танково кафене събира хора, носещи в мисълта си ориенталското и модерното. В тази пространствена среда „гори” постоянен огън, има миндери за сядане „по турски”, но и маси - „по европейски”. Това е „малкият парламент”, както го нарича Вазов, „...пълно с посетители... сборният пункт и на стари, и на млади и там се разискваха общинските въпроси, и възточният, и всичката вътрешна и външна политика на Европа”. От споровете лъха свободомислие, в тях има прекалена освободеност за един отдавна поробен народ. Естествено, не тези хора са двигателите на революционния процес, но и те постепенно узряват за новите идеи и преминават от празнодумни обсъждания към напълно реалистични планове и подготовка. Още по-открити и буйни са беседите извън града, типичните за патриархалното общество мъжки разходки, празненства, веселби. Чувството за сигурност там се подсилва и от тесния кръг на компанията, от близостта на Балкана, от самата природа и наслоеното психологично освобождаване сред нея. Събрани в местността Силистра-йолу, младите около Огнянов и Кандов водят беседи в тематичен диапазон от бита до бъдещето. Идеята за революционна борба, за поемане на един нов път в историята, сплотява всички, макар да прозвучават различни мнения за крайната цел.
В символното художествено пространство за промяна на българина важно място заема и църквата. От една страна, нейната роля е показана чрез въздействието й върху възпитанието и обучението на малките българчета (Рада е учителка, материално подкрепяна от манастира), а от друга - в духовното въздействие за укрепване на вярата в българското освобождение, в създаването на особената морална и духовна атмосфера на времето. Християнските свещеници не остават затворени в кръга на задълженията си, а активно се включват в борбата за духовно и политическо освобождение. Изключителна е ролята на отец Йеротей. Целият му съзнателен живот е преминал в саможертва, в духовна и материална подкрепа на народа си. Нравственият конфликт, породен от проблемната ситуация, свързана със „зелената кесия”, е сблъсък между различни гледни точки за морал, подчинен на една цел. Моралът на революционера Огнянов му диктува твърдо и убедено да заяви на дякон Викентий: „Да, кражба... свещена.” И малко по-късно: „Освобождението на България безчестно дело ли е?”, а след съгласието на дякона, че това е велико, честно дело, той заявява: „Тогава и средствата, които му служат, са честни.” Готов за това дело, едновременно противоречащо на божиите закони и отговарящо на революционната необходимост, дяконът обобщава „новия морал”: „Ако има кражба свещена, има и грях праведен. „Разбира се, отец Йеротей не може да се съгласи с „новия катехизис”, както казва Огнянов, но не противоречи, защото усеща, че за дякон Викентий ще е най-полезно да приеме всичко това като отговарящо на новото време, като една жестока, но нужна простьпка. Женският метох е истински „информационен” център. Битуващите в тази пространствена среда не се затварят в себе си, а са своеобразен „мост” между светското и църковното, оневинявайки човешки греховното. Разбира се, много от монахините не отговарят на патриархалните и християнски изисквания и Вазов справедливо ги иронизира, критикува и осмива.
Пространствените среди на дома, кафенето, църквата и респективно училището очертават затворения кръг на обществения живот за българина. В него трудно проникват външни хора. Много такт, много умение е необходимо на Бойчо Огнянов и другарите му, за да влязат в този „затворен” свят в него, да завладеят душите на хората, да получат любовта им.
Най-силно е въздействието на театралното представление. Простичката пиеса, сантиментална и мелодраматична, поразява най-напред чувствата на хората. В градчето няма читалище, културата е на битово ниво и българинът приема всичко така, както го вижда - дели черното от бялото, не възприема нюанси, не търси метафоричния смисъл на видяното.
В този свят Огнянов връхлита като буря, разбива илюзорната стена на предпазливото свободолюбив и изправя народа пред съдбоносен избор - досегашната робска „затвореност” или личната и родова саможертва. Безспорно Огнянов носи нови идеи, но проводници на новото досега е имало в лицето на училището, на някои по-будни българи, на патриотично настроени свещеници и монаси. Той пробужда свободолюбието на хората, но в градчето патриархалните окови отдавна се мъчи да разруши доктор Соколов. Синовете на бай Марко и чорбаджи Юрдан вече оценяват критично реалността. Боримечката, Петър Овчаров и другарите им са благодатна почва за революционните идеи. Бойчо Огнянов пробужда нов огън в душите на хората. Разговорите за света, за „другите”, за културата освежават патриархалното ежедневие, внасят нови познания, „отварят” врата за разширяване на кръгозора и излизане от затворения кръг на робството. Така българинът обогатява философията си с оценките за света и на света за себе си. Разчупва вековната закрепостеност и поставя началото на ново виждане за българското - като самостоятелна философска, духовна, културна и битова общност, но част от общочовешкото развитие, от вековната световна цивилизация.
С великолепен естетичен усет и с вроден повествователен талант Вазов разкрива историческата картина на духовното освобождаване на българина от робската закостенялост и вековното закрепостяване в кръга на патриархалното. Внушава вечни човешки истини за живота, за патриотизма, за любовта, за вярата, за борбата и саможертвата. Тези особености превръщат романа „Под игото” в класическа творба, носеща актуален критерий за българското.
