За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ПОД ИГОТО“
„ЧОВЕК - ИСТОРИЯ” В РОМАНА ЕПОПЕЯ „ПОД ИГОТО”
Традиционната корелация „човек - история” в романа епопея „Под игото” на Вазов се конкретизира в „българина и историята”. Нейното централно място в творбата се определя от поставянето на героите в конкретната историческа ситуация на едно събитие от изключително значение за преминаването на българския етнос в българска нация - Априлското въстание от 1876 година.
За Вазов и за читателите на „Под игото” от годините, бележещи края на XIX век, събитията в романа не са били история, а съвременност, чиято оценка в исторически аспект все още се е търсела. И Вазов я дава блестящо в нейната нееднозначност и с такава учудваща точност, до която педантичната историческа наука достига години по-късно. Изказаните като неоспорими истини характеристики на епохата спомагат за дистанциране от нея, придават й историческа отдалеченост, за което непрекъснато работи и течащото време, отделящо все повече днешния читател от събитийното време в романа - от пролетта на 1875 до пролетта на 1876 година. Така близкото минало развива констативна аксиологичност (текстова ценност) на „абсолютно минало”.
Верен на своя обективизъм, авторът на романа „Под игото” е изобразил психологическите и идейно-мирогледните процеси, които се извършват у българина в конкретната епоха, в тяхната незавършеност, като едно обнадеждаващо начало на съзнателен стремеж към отърсване от тежащото на плещите му многовековно робство. Но както с есеистично-публицистичните глави „Пиянството на един народ” и „Пробуждане”, така и с експлицитно-съдържателния аспект на романа се създава съзнание за историчност и завършеност на процесите, защото, ако актът на освобождението тогава не се осъществява, то докосването на народа до свободата я превръща в негова духовно-екзистенциална необходимост.
Вазов е зафиксирал знаменателен житейски акт - разместването на пластовете в съзнанието на българите и е дал словесен израз на отказа да се следва един утъпкан от предходниците път и едни домашни и обществени порядки, които са изглеждали непоклатими и дълбоко вкоренени в народностната психика, като е уловил миговете, когато към повърхността се устремяват дотогава скрити, невидими пластове.
В темпорално отношение романът „Под игото” има за обект на изображение втората половина на XIX век, но Вазов създава ситуации, които му позволяват да оттласне времето на различни разстояния спрямо събитийното развойно време. Така от дълбините на историята изплуват и се вписват в него жалонни събития и лица. По време на годишния изпит по история в девическото училище във въздуха затрептяват разбудените сенки на цар Борис I (приемането на християнството), на светите отци Кирил и Методий (създаването на старобългарската писменост), на цар Асен (избавянето от първото национално поробване). Паисиевата история е сътворила чудото на националното пробуждане и е създала знания, противопоставящи се на чувството за малоценност на българина. По този начин българското общество в главата „Радини вълнения” добива ценностни характеристики най-напред посредством съпричастността си с българската държава от Средновековието и с далечните предци, творили нейната слава, а след това и чрез изпитанието на смелостта, родолюбието и свободолюбието, на което ги подлага неочакваният отговор на чорбаджи Мичовата дъщеря Събка. Преди да открои гласът на Бойчо Огнянов (образ с исторически прототипове Левски и Стоян Заимов) и образът на историческата личност Каблешков, Вазов откроява гласа на будното българско общество. Силно индивидуализираният образ на кака Гинка е и глас - съвест на колектива, благодарение на който се преодолява робския страх и се печели ново българско духовно пространство - историята. Така в наративната инвенция на романа - и специално в главата „Радини вълнения” - си сътрудничат епизираното до митологизиране време на „предвечерието на Априлското въстание” и елементи от сакрализираната далечна история на българския народ.
Бавните процеси на промените в народностното съзнание на българина в творбата минават като подмолни процеси и тихо брожение. Само в отделни епизоди Вазов осветява реалните контури на един дълго време формирал се нов, обществено насочен разум, ново осмисляне на съществуването. Такъв е епизодът, свързан с образа на отец Иеротей, изобразен в главата „Зелената кесия”, където се сплитат няколко линии на изображение: приключенска (случая с кражбата), патетично-приповдигната (словата на отец Иеротей) и революционно-романтична, в чието русло са Бойчо Огнянов и дякон Викентий. На преден план е не случката, а персонажите в нея, даващи обемен образ на възрожденската епоха. Случката само спомага да се съберат на едно място представи-тели надве поколения, които, въпреки възрастовите различия, се оказват единни в родолюбивите си по-.мисли и дела.
Достолепието на предците от ранните години на Българското възраждане се излъчва не само от „величествения стан” на отец Иеротей, но и от неафишираните му безкористни дарения на български младежи да се учат в чужбина „за полза на Болгария”, и от скромността на думите му „кажи сега колко пари трябват за оружието”, и от жеста му, когато дава всичките пари от „зелената кесия” - 600 отомански лири - „за спасението на Болгария”, и от съвета му „послугувай на Болгария, като му е времето”. В подкрепа на имплицитно заложената в главата „Зелената кесия” теза за голямата роля, която църквата и нейни служители са изиграли за подхранване на българското съзнание, Вазов не се задоволява с изображение на случката, а създава текст, в който собственото му слово благославя тези обикновени калугери, чиито благодеяния са били „тайнство”, на което по думите на Вазов - само бог е бил свидетел. В контекста на тези редове се споменава Неофит Бозвели като име емблематично за религиозно-просветителския етап на Възраждането.
Честен пред себе си и историческия духовен и революционен процес, в който българинът е натрупал сили и смелост отново да претендира за място и име в световната история, Вазов отдава дължимото и на безсмъртното дело на Левски. Не могат да се подминат мимоходом думите: „Бяла черква е била едно от гнездата на Левски”. Трима от героите на повестта -дякон Викентий, д-р Соколов и калугерката Христина са му давали убежище. С него свързва авторът покълналите семена на родолюбието и свободата в душите на белочерковци. След митотворческата сила на Ботевото слово, Вазов допринася най-много за митологизирането на делото на Левски преди то да е станало история. В „Под игото” своя активен обществен живот Апостолът на българската свобода живее чрез образа на Огнянов. И така, както в повестта си „Немили-недраги”, Вазов отделя за Левски специална глава, така постъпва и при представянето на образа на Бойчо Огнянов. Изграждайки нравствения му облик пряко, той като че ли се ръководи от известната мисъл на възрожденския просветен деец, публицист и поет Йордан Хаджиконстантинов - Джинот (който впрочем също е бил заточеник две години в Мала Азия): „Първо се родих българин, а после човек.” Бойчо Огнянов, чието същинско име е Иван Краличът, е сред героите на романа, който генерира сред другите революционните идеи. В събитийното време на творбата той навлиза като завършен тип на борец патриот, чийто ентусиазъм осемте години, прекарани в Диарбекир, не са охладили. По образа на Бойчо Огнянов няма нито едно нравствено петно. Грешките му в революционната дейност се дължат не на душевна слабост, а на духовно благородство и на рицарски пориви. Неговото отношение към идеята за борбата и любовта носи белези на Ботевото разбиране за мястото им в живота на бореца за свобода. Впрочем думите на Огнянов към Рада (главата „Радостна среща”), че сърцето му принадлежи на нея, но животът му - на България, не могат да не създадат асоциация с редове от писмото на Ботев до Венета, писано на парахода „Радецки”.
Чрез цялостния образ на Бойчо Огнянов, Вазов дава израз на мисълта си, че българинът е тръгнал по пътя към историческата си Голгота и към възкръсването си, защото е поведен от душевно силни и нравствено чисти личности. Утвърждаването на минали и настоящи народностни ценности проникват в цялата структура на романа „Под игото”. Екзалтираният патриотизъм, историческият романтизъм на ред негови персонажи - дейци на българското културно и политическо Възраждане, са определящи за сакрализиране на българското в тази емблематична за Вазовото творчество творба.
Етническата ценностна идентификация в романа се експлицира най-напред в диалога между Бойчо Огнянов и дядо Стоян (главата „Бурята”). Оказва се, че професионалният революционер Иван Краличът и един обикновен воденичар, мирен българин, заговарят на общ език, че в съзнанието и на двамата понятието българин се покрива с родолюбец и народен човек. До своя трагично-героичен край Бойчо Огнянов остава адекватен на предназначението си на революционер апостол, на герой идеал и нравствена мярка. Неговият образ, въпреки стремежа на Вазов да го индивидуализира чрез романтичната му любов с Рада, остава да функционира със символните си значения.
За Вазовата разработка на отношението „българина и историята” особено допринасят главите „Радини вълнения” и „Представлението”. Те, както още „В Танковото кафене”, „Зелената кесия”, „Батареята на Зли дол”, държат романа „Под игото” на високо4 стойностно равнище. Вазов не изпуска от погледа си настъпващата промяна и й дава различни визуални образи. Леко и непринудено залата на едно културно събитие - представлението на „Многострадална Геновева” - се превръща в място за неудържима публична изява на патриотичен подем, а на автора дава възможност за сакрализиране на замисленото въстание. И тук, както в „Немили-недраги”, патетичният момент се лиризира от персонифицирания образ на Чинтулова песен („Къде си, вярна ти любов народна”): „Всички, които знаеха песента, запяха я - и мъже, и девойки; тя сбра Всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна към небето като молитва...”. Направена е още една стъпка към историзирането на народа ни, макар че това е стъпка към едно „поетическо безумие”, както ще го нарече Вазов в публицистичната глава „Пробуждане”. Но в момента, в запятата песен се е сляла колективната воля за въстание, желанието за свободен живот.И като единица от колективния образ на народа, и в системата на отделни ярко индивидуализирани образи българинът се придвижва към историята-вгражда се в новите й основи, оставя се да бъде подет от мощното течение на националното самосъзнание, слива се с тържеството на колективното начало. Обикновено-житейското, подреденото приема да бъде заменено от необикновеното, подчинено на нови норми. В него личността се отрича от себе си, слива се с идеята.
Историческото време, характерът на епохата са дали и на домашния бит от своя колорит и дъх. В семейството на чорбаджи Юрдан - верен поданик на султана - се леят куршуми за въстанието, най-големият син на този туркофил дори е член на комитета, а дъщеря му, многознайницата кака Гинка, меси пексимет за въстаниците и защитава правото си да бъде „народна българка”. Времето е наложило в родолюбивото чувство да се влее и вярата в освобождението от Русия, не толкова като признак на малоценност, а като необходимост от опора и надежда. В изграждането на образа на най-страстния русофил в Бяла черква, чорбаджи Мичо Бейзадето, Вазов сблъсква сериозното - историческата потребност - с хумористичното, което произтича от наивитета и слабите познания на героя, но безспорно без изображението на тази вяра целият процес на народностното съзряване на българина би бил непълен.
Движението на българската психика, генерирането в епохата на една величествена идея се оказва и заразително. Тая своя теза Вазов талантливо защитава чрез образа на яркия си персонаж в развитие -чорбаджи Марко. Най-важната предпоставка за движението на героя от отрицание на въстанието към приемането му са здравото му народностно съзнание, родолюбивият му дух. Една реплика на майка му - баба Иваница, „Нема да дойде благочестивото” е достатъчна, за да се разбере, че жаждата за българското е изконна родова черта на тая фамилия. В развитието на чорбаджи Марко от семейния бит към бита на етноса, от умерения търговец към молепсания от духа на времето българин, авторът следва логиката на характера му, заложен още в първата глава на романа. Готовността на героя да приюти избягалия от Диарбекир Иван Краличьт, рискованата замяна на вестниците, уличаващи Соколов в революционна дейност, са едновременно израз и на симпатия към народните хора, и на противопоставяне на турското господство. Жалонни сцени по пътя на бързата промяна на героя - приемането на историческата обстановка и приобщаването му към другите „молепсани” от революционния дух на времето - са епизодите с кабалистичната фраза „Турция ке падне. 1876” и дръзката постъпка на пияния Безпортев. Авторът оставя да звучи вътрешният глас на чорбаджи Марко, в който се чете и учудване, и изненада, и радост от необикновената случка. Историческите промени са представени преди всичко с тяхната необяснимост (един от белезите на легендарното): „... вчера и завчера то не можеше да стане, днес става и всичкият народ се смее и ръкоплещи, като че става нещо най-естествено.. . Какво е това време? Отде тая дързост у раята и тоя страх у господаря?...”
От афористично звучащото обобщение - „ние се намираме во чрево адово”, и назидателните думи на трезвия бай Марко - „Ние сме в ада. Бунт? Такова нещо не дай боже, то ще бъде пропаст!... Няма да остане камък тука...”, се стига до благословията му „Лудите, лудите - те да са живи!...” и молитвата, която не съществува „в светчето му”, молитвата за България.В драматичния сблъсък у чорбаджи Марко на-изконното бащино чувство за съхранение на челядта и родолюбивото чувство за възкресяването на Бъл-гария връх най-напред взема желанието за оцеляване на рода, но с глождещата сърцето мисъл: „Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите?... Базиргяни ли съм ги народил?...”. Но при вида на отрупаното в килера без знанието му оръжие, реакцията на чорбаджи Марко не следва злобния гняв на чорбаджи Юрдан. Бащината гордост на героя е намерила прекрасно основание в родолюбието и свободолюбието на синовете.
„Сюблимното безумство” на колектива увлича дори един професионален шпионин, Заманов, но благородната му постъпка, с която спасява белочерковския комитет, остава известна на малцина. Приобщаването към историческата мисия на поколението от априлската епоха прави герой дори слепия Колчо. Авторът му е отредил ролята на спасител: на живота на Бойчо Огнянов, на любовта между Рада и Огнянов.
Интересно място в това отношение заема Милка Тодоричкина. Поради преминаване границите на патриархалния морал, тя завинаги остава нежелана от колектива. Когато поробителите, след разгрома на въстанието, въдворяват предателския страх, тя отново се различава от другите, но сега като спасителка на живота на Соколов и отрицание на егоизма.
На гребена на надигналата се в българския живот историческа вълна Рада Госпожина се озовава чрез любовта си към революционера Бойчо Огнянов. Героинята се вписва в ренесансовите процеси на времето като типичен образ на учителка от тая епоха и като смела защитница на правото си да обича. Тя е от тези герои на романа, които дават своята дан за промените в обществената психика и сами се променят под въздействието на историческите реалности.
В святото пространство на невъзвратимите промени в душевността на българина се оказва и грубоватият по външност и език Боримечка, който действа в романовото пространство и като богато индивидуализиран образ, и като образ символ на българската физическа и нравствена сила. Думите му: „Та ако Клисура загине, няма да загине Българията, я!” разкриват едно мислене в мащабите на широкия патриотизъм и на историята.
Интересно е, че у Хаджи Смион, който живее под сянката на чорбаджи Юрдан и се е самолишил от собствено мнение, а с това и от идентичност, след потушаването на въстанието вместо предпазливостта се проявява смелостта да изкаже лично мнение: „Що ти трябва бе, не закачай човечеца, ще се намери в цяла Бяла черква едно кюшенце да го скрием... За графа като бъде, всеки го обича.”
В неголемия обем на романа, Вазов поставя и проблеми от нравствено естество, но неотделими от борбата за свобода, характеризираща Високото ни възраждане. Принципът „действие - противодействие” се свързва с проблема за робските насилия и отреагирването им. Но докато в епизода, в който Огнянов убива двамата турци, посегнали на честа на едно българско момиче, отмъщението има случаен характер, то отмъщението заради насилствената смърт на дядо Стойко вече се налага като прелюдия към организираната борба.
Натурализмът на самото убийство силно контрастира на спокойствието и патриархалната идилия в семейството на чорбаджи Маркс и на равнотечащия живот в емблематичното градче Бяла черква в едно русло, издълбано от вековете, през които името на България е заличено на световните географски карти, а българинът е изваден от историята на народите. Отмъщението на двамата убийци на невинния дядо Стойко в текстовото поле на романа се превръща в символ на активен обществен живот.
Още Ботев сакрализира борбата като неотделима от историческите процеси - в „Под игото” Вазов сакрализира и убийството: „Отмъщение звярско, но оправдаемо и от бога, и от съвестта. Кръвожадност, но добра черта...”, философията на първичната сила ли защитава писателят? Мотивацията на героя му доказва, че не: „Българинът пет века е бил овца - звяр да бъде е по-добре.” Пет века не-човек, пет века отписан от човечеството като име. По-късно, след поражението, Огнянов ще продължи философските си разсъждения за пролятата българска кръв, които изясняват в исторически национален аспект корелацията „робство - свобода”: „Мъртвият никой не го мисли - само живият има право на живот.” Вазов е познавал Стария завет и утвърждава, чрез размислите на Бойчо Огнянов, като налагаща се исторически предхристиянската максима „Зъб за зъб, око за око”. В нея той вижда един жесток, но свещен принцип, неделим от деструктивните сили, които често, чрез рушенето всъщност, генерират хармонията в историята.
Омразата на Мойсей и идеята за кръвно отмъщение носи и Иван Краличът още преди да е станал Огнянов и апостол на Бяла черква. Чрез слово той я изказва пред дядо Стоян като повеля на времето: „Българският народ само тогава ще се отърве и види свободен, когато цял грабне топорите и изтреби тия душмани.” В болното съзнание на Мунчо след нанесения му жесток побой се загнездва здраво желанието за мъст.
В сърцевината на романа стоят две глави „Новата молитва на чорбаджи Марко” и „Пиянството на един народ”: едната експлицитно-наративна, другата есеистично-публицистична, едната събитиен връх в придвижването на българския народ към историята, другата емоционална кулминация. Първата се изгражда от два основни персонажа - Безпортев с прякор Капасъзчето и чорбаджи Марко. В нея от третостепенен Безпортев изведнъж става централен герой. В речта му като в антология се събират народни поговорки и откъси от творчеството на най-изтъкнати дейци на словесната ни възрожденска култура: Добри Чинтулов, Георги Раковски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Иван Вазов. В речта на пияния Безпортев получават израз огромната духовна енергия и жаждата за достойнство и отмъщение, натрупани и от самия живот, и от настоящия революционен процес, и чрез революционната литература от последните години на Възраждането. В Капасъзчето се спояват двата съдържателни пласта на творбата - битовият и историческият. Той е и българинът, надъхан с революционни идеи, и неделим от другите, събрали се на един битов ритуал, сватбата.
В сакралния свят на последната сцена от тази глава пиянската екзалтация на героя добива символен характер. От неговото алкохолното опиянение се преминава към духовното опиянение на трезвия чорбаджи Марко, като прелюдия към следващата глава, в която се разкрива опиянението на цял един народ от усетения полъх на свободата. В нея се осъществява преливания между буквални и метафорични значения, както е в знаменитото изреждане: „черковата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си”.
В „Под игото”, както в „Немили-недраги”, в „Епопея на забравените” и „Сливница”, Вазовите художествени текстове са дали точно название на български национални реалности - все едно дали са слава или погром. Писателят патриот е зафиксирал пъстри прояви на българското самосъзнание в конкретния исторически момент и епохални промени в мисленето и действията на обикновения човек българин.
Чрез микротериториите на два града - Бяла черква (Сопот)и Клисура, и две села - Веригово (Синджирли) и Алтъново, авторът обхваща фиктивно цялата територия на България, а чрез душевния микрокосмос на героите на творбата (романови и исторически) - възрожденските процеси.
Като строи романа си на принципите на контрастирането и конфликтността и разкрива многообразието на човешките индивидуалности, Вазов в същото време търси допирните точки, общите интереси и сам внушава идеята, че може да се заработи под едно знаме, да се следва един, общ за българския народ девиз. Той изобразява как между сънародниците му се извършва невиждан дотогава мащабен обмен на идеи, който спомага за извисяването на историческия им ръст.
