За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ПОД ИГОТО“
БУРЯ И БУНТ В ДУШАТА НА БЪЛГАРИНА
Художествената връзка между повестта „Чичовци” и романа „Под игото” на Иван Вазов е литературоведски факт. Разликата в българското мислене е доказателствено илюстрирана от автора още във финала на първа глава от романа „Под игото”.
Бай Марко действа, търси път за спасение на една бунтовна глава, респективно на идеята за свобода, а не се усмихва угоднически като Хаджи Смион от финала на повестта „Чичовци”.
Съзнанието на българина е готово за бунт. Вазов изразява метафорично психологичното съдържание на този национален и исторически факт. „Непроницаемата тъмнина”, за която говори във втора глава на романа, т.е. „Бурята”, очертава психокартината на робството, оковало душата на българина: „Всички врати, кепенци, прозорци бяха затворени и глухи. Никаква светлинка през резките, никакъв признак на живот. Градецът беше мъртъв!”
Но психокартината на робството е символна художествена среда, противопоставена на „бурята”, носеща бунта в душата на българина. Засега тази „буря”, която „кърши клонове”, както би казал Ботев, е в душата на малцина. Но това са големите исторически личности, предопределени да заменят мрака на робството със светлата очистителна стихия на бунта. Сред героите с „разлюлени” от „бурята” на бунта и свободата души е и Бойчо Огнянов - Иван Краличът от „Под игото” на Вазов. Чрез картината на бурята във втора глава на романа авторът внушава контрастното метафорично присъствие на бурята и бунта в природата и човешкото съзнание. Синхронно те се вливат в общо художествено послание, носещо идеята за свободата.
Образът на бурята като символ на бунт и пожелана свобода идва от поезията на Ботев. Вазов превръща поетичния образ-символ - бурята, в знак на променено, готвещо се за близък, предстоящ бунт, национално съзнание.
Започва подготовката за реалния исторически прелом чрез романтичната еуфория и неовладян патриотичен патос в действията и поведението на героите.
Доказателство, че „семето” на бунта е вече покълнало в душата на българина, са думите на дядо Стоян от финала на втора глава от романа: „ Ти си народен човек, господине, и за такива братя аз душата си давам.”
В художественото пространство на манастира (трета глава) е извършено покръстването на българина в името на свободата.
Нова вяра - вярата в бунта и победата - изисква времето. И човекът се покръства в купела на бунта, за да извоюва свободата си. Търси име за своята героична жертва. Човекът-българин Иван Краличът се превръща в революционера Бойчо Огнянов. Битката за свобода и огънят в духа назовават националноисторическата промяна в съзнанието на българина. Той е готов за своя голям човешки избор, който ще се превърне в свято национално решение. Сам назовава „бурята” на бунта за свобода чрез „огъня” на човешкия си жертвен избор. И става Бойчо Огнянов - символен знак на бунта, бурята и огъня в готовата за саможертва душа.
Вазов доказва, че българинът наистина е готов да тръгне на бой за свободата си, и чрез интимния бит на неговия семеен живот. „Ермитажьт” на Бай-Марковата къща разкрива обичаите, вярванията, естетиката и културните пристрастия на едно българско семейство. Това е свят на скрита красота, малко наивен и смешен, но безкрайно вярващ в красивото свободно бъдеще.
В четвърта глава на романа „Под игото” Вазов разкрива отношението към бунта на различни представители на българското общество в Бяла Черква: д-р Соколов - странна „епикурейска” смесица между „чичовщина” и бунт, носи и изразява с местен колорит романтизма на епохата; Иванчо Йотата - герой на повестта „Чичовци” и романа „Под игото” - въплъщава „смелостта” на предателя: „рекох си умствено: трябва да обадим на конака... „Предателството за Иванчо Йотата е несъзнателна реакция за самозащита, затова в „Чичовци” Вазов иронично го определя като „нещо”, т.е. българско, но не точно онова българско самосъзнание, което е нужно на времето преди бунта.
Финалът на четвърта глава от романа носи тайния порив за бунт и надеждата за свобода, но и характерния български скептицизъм. Думите на бай Марко: „... ние се намираме во чрево адово; само да мръднем, и ще ни изколят като овци. Отникъде помощ няма да ти доде.”
Но в този скептицизъм по особен начин живее идеята на Левски за самостоятелно извоюване на свободата, затова по-късно бай Марко жертва черешата си за топ.
Художествените послания на автора в осма глава от романа - „У чорбаджи Юрдана” - са поднесени чрез паралела между атмосферата и настроенията на двете представителни за българския национален живот - семейства: на бай Марко и чорбаджи Юрдан. Вазов разкрива цялостно контраста в отношението към бунта. За това допринасят индивидуалните характеристики на десет типови категории обществено съзнание, представени чрез гостите в дома на чорбаджи Юрдан:
1. Кака Гинка (дъщеря на чорбаджи Юрдан) - меси пексимет за юнаците и подкрепя бунта;
2. Г-жа Хаджи Ровоама (сестра на чорбаджи Юрдан) - злостна сплетница, отрича бунта;
3. Хаджи Смион (зет на домовладиката) - оцеляващ „хамелеон”;
4. Хаджи Павли (сват) - мълчаливо безразличие;
5. Михалаки Алафрангата - провинциална претенция за европейска култура, но не и желание за бунт;
6. Дамянчо Глигорът - неангажиран с бунта, макар и симпатизант;
7. Мъжът на кака Гинка - без мнение и позиция;
8. Нечо Пиронков - без особени стойности, незначителен;
9. Кириак Стефчов - „с дух и отхрана чорбаджийски”; „млад човек, но с ръждиви понятия, той оставяше недостъпен за новото великодушно веяние на свободолюбивите идеи”:
10. Лалка (дъщеря на чорбаджи Юрдан) - красив осланен стрък, без право на мнение и позиция.
Това е новият кръг на „чичовците”, отричащи открито или подмолно, скрито идеята за свобода. Те противодействат на бунта и подготовката му. Но Вазов не забравя чрез двете дъщери на чорбаджи Юрдан - кака Гинка и Лалка - да изрази новото, покълнало в съзнанието на българина. Кака Гинка открито съдейства за подготовката, а Лалка е емоционално обвързана с бунта. Тя избира революцията чрез сърцето си. Обича д-р Соколов. Но свободата не й принадлежи. Единствено робството е нейно -омъжват я за Кириак Стефчов.
Христоматийно популярният годишен изпит в школото на Бяла черква се превръща в художествен критерий, измерващ националния ръст на българския дух, готов за бунт. Този сюжетен фрагмент е част от нравственото израстване на българина, готвещ се за голям исторически избор. На изпит са подложени българското самосъзнание и националната самоидентификация. Мярата за принадлежност към българското е готовността за бунт. Паралелът Бойчо Огнянов - Кириак Стефчов, изразява и отношението на Вазов към идеята за свобода. За автора тя има най-вече духовно съдържание.
За Вазов подготовката за бунт е осъзнаване на националноосвободителната идея в условия на робство. Той рисува мащабно подготовката, но отрича трагичния исторически резултат от конкретния бунт. Тоест, за Вазов красотата на бунта е в опиянението на духа, а не в реките от кръв, потекли след Април '76.
И Вазов е поднесъл своя документално-исторически коментар на събитията като очевидец в текста на глава първа - „Пробуждането”, от част трета на романа „Под игото”.
Авторът обобщава художествено трагичната съдба на българския национален характер.
Следват българските предателства - започва падението на българския дух, а за това Вазов не желае да пише. Той е българин - и в бунта, и в саможертвата, и в предателството на своите събратя. Вазов е винаги с човешкото, българското и у предателя, и у бунтовника.
