За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ПОД ИГОТО“
РОМАНЪТ „ПОД ИГОТО” В ИЗМЕРЕНИЯТА НА ГЕРОИКО-ПАТРИОТИЧНОТО
В своето развитие българската литература след Освобождението, а дори и до средата на XX век, изпитва силното влияние на героико-патриотичните модели, утвърдени още през Възраждането. За тяхното формиране способстват не само обективните исторически обстоятелства, но и фолклорната традиция, особено онази част от нея, която е базирана на така наречените юнашки и хайдушки „песни”.
В тях водещо и категорично наложено е епическото начало, което се основава, от една страна, на стремежа да се съхранят националните ценности, свързани с понятието „българско”, с родолюбието, а от друга - на формирането и утвърждаването на такива личностни модели (главно мъжки), които са изцяло ориентирани към героическото, което пък от своя страна има пряко отношение към съпротивата срещу чуждото национално господство. През първата половина на XIX век тя прераства в ясно изразено освободително движение. Преминавайки през различни фази, то генерира нееднородни по своята ориентация ценностни, личностни и дори идеологически модели. Голяма част от тях пряко се интерпретират в изкуството, в частност и в литературата. Особено в нея присъствието на героико-патриотичните модели е своеобразна традиция. За нейното налагане несъмнено значение има творчеството на Иван Вазов и особено някои негови произведения, които са свързани и по темите, и по идеите, както и по нравствено-ценностните модели, които се утвърждават в тях. На тази основа се обединяват: романът „Под игото”, одическият цикъл „Епопея на забравените”, повестта „Немили-недраги”, разказът „Една българка”, както и много други произведения. Общото между тях, почти независимо от времето, в което са написани, и от обществените обстоятелства, към които са ориентирани, остава героико-патриотичното. Неговата доминираща роля довежда дори до известно митотворчество от страна на автора, но то не е самоцелно, а до голяма степен е обусловено и от историческите обстоятелства непосредствено след Освобождението, и от фолклорната традиция, както и от естетическите модели на романтизма като литературно направление. Именно неговото влияние е особено силно и ясно изразено в произведенията на Вазов, писани през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век и пряко свързани с темата за така нареченото „близко минало”. Въпреки стремежа на твореца да въвежда и критико-реалистични елементи, те не доминират, а напротив - смесват се с романтичните, които пък от своя страна носят и героизацията, и митологизацията.
По този начин, особено в романа „Под игото”, се получава един сложен модел от идейно-естетически представи и оценъчни позиции, които обаче не нарушават основната епическа линия на повествование в творбата. Тя, от своя страна, също не е монопластова. В нея, без да влизат в противоречие, присъстват модели, пряко свързани с възрожденския възглед за патриотичното, които в този исторически момент, непосредствено преди Априлското въстание, естествено се трансформират в едно качествено ново състояние на националната народопсихология, имащо много допирни точки с понятието героическо. Съобразно текста на романа, то може да се идентифицира с приемането на девиза на освободителното движение: „Свобода-или смърт!”. Тъй като неговата пряка реализация готовността за саможертва, не се постига напълно и изцяло, поне за по-голямата част от персонажите, може да се приеме, че героическото остава по-скоро като една нереализирана, но присъстваща и в индивидуалното, и в общественото съзнание на българина, възможност за бъдещо развитие. Самото нейно „появяване” е нещо, граничещо с подвига, защото тя е знак, че постепенно започва онова духовно пробуждане, без което е невъзможно отхвърлянето на чуждото национално господство. Така в романа „Под игото”, като доминиращ от повествователна гледна точка, остава патриотичният елемент. Той обхваща, от една страна, представата за българското, а от друга - интерпретира и личностния модел на българина от онова време. За тази насоченост на творбата способстват много фактори. Един от тях, несъмнено, е историческата истина, която, според мнението на самия Вазов, изразено пряко в авторовото лирическо встъпление към одата „Кочо” от цикъла „Епопея на забравените”, носи героическото, но с него се смесва тъмното начало, дори и срамът. Действително, Априлското въстание може до голяма степен да се приема не като знак за възхода на духа български, а като белег за непреодоляното робско съзнание, но същевременно то, като исторически факт, е и основната предпоставки за освобождаването на България. В случая не става въпрос само за предизвиканата намеса на Русия, а за нещо друго, за това, че този, макар и неуспял бунт, изпълнява ролята на национален нравствен катарзис. В него се реализиране само изпитанието с „огън и меч”, с насилие и кръв, но намират израз и онези аспекти на народопсихологията, които могат да бъдат назовани малодушие, страх, робско съзнание, дори и национално предателство. След тяхното проявяване през април 1876, те сякаш започват постепенно да изчезват, а на тяхното място се утвърждава истинският патриотизъм. Знак за това е не само участието на българите в Освободителната война (1877-1878 г.), а в последвалите я събития, довели до създаването на самостоятелна и суверенна българска държава в началото на XX век.
Вазов и като творец, и като гражданин е активен участник в обществено-политическия живот на страната. На този етап от нейното развитие от изключително значение е постигането на национално единение. То се базира преди всичко на патриотизма. Затова и голяма част от произведенията на автора носят именно такава насоченост - да формират в съзнанието на своите съвременници онази гордост, от която зависи и обединяването на българските територии, а и буквално оцеляването на новосъздадената българска държава. За постигането на тази своя цел творецът се стреми към утвърждаването в народната памет на героическите модели на личностно поведение, идващи от близкото историческо минало, като ги съчетава с възрожденските нравствени ценности. Сред тях водещо е родолюбието. Така патриотичното става неотделима част от представата за героическото, а то същевременно се свързва и с всичко, което от гледна точка на Вазов може да бъде наречено българско.
На тази авторова представа е подчинена още първата глава в романа „Под игото”, озаглавена „Гост”. Нейната функция, спрямо текста на цялата творба, не е само въвеждаща, не е само свързана със завръзката на сюжетното действие. На нейния, подчинен на битоописанието, фон се разгръща авторовата представа за разрешаването на един много важен проблем, който е значим за всяко общество - как да бъдат възпитавани децата, младите хора така, че те да станат достойни граждани. Съобразно историческия момент, в основата на този процес, наред с нравствените ценности, е поставен и патриотизмът. Разбира се, той не е подчинен на външната декларативност, но по същество онова, на което чорбаджи Марко „учи” своята невръстна челяд, е как да бъдат „добри” българи. Към това е насочено дори и подчертаното от писателя отклонение от родово-патриархалните норми: „въпреки обичая на повечето бащи по онова време - додето обядват, да държат прави децата си, уж да ги научат на почит към старите - Марко винаги туряше своите на софрата. Също и кога имаше гости, той викаше синовете си да присъстват.” Това явно нарушаване на традицията не е случайно въведено от писателя. То цели да подчертае, че в този типичен като художествен образ български дом са налице нови, характерни за Възраждането отношения не само между бащи и деца, но и нещо значително по-голямо. Марко се стреми да възпитава своите синове така, че те да имат чувство за собствено достойнство като личности, да изпитват отговорност за своите действия и съзнателно да се стремят към онези ценности, които могат да бъдат наречени не само национални, а и съобразно историческия момент-дори и патриотични. На първо място сред тях Вазов поставя християнството. В случая не става въпрос за някаква крайна религиозност, а за нещо друго - в исторически план принадлежността към християнската църква се явява като първия национален идентификатор на българите, който ги отличава от останалите етноси в Османската империя и същевременно е и знак за тяхното единение в духовен план. Без него и в светското пространство е невъзможно да се осъществи този процес. Без него всъщност е неосъществимо и цялото Национално възраждане, както и постигането на главната цел -освобождението. Като следваща ценност за формирането на българското самосъзнание авторът, чрез повествованието затова как Марко се отнася към „ония, които изоставяха училището”, въвежда стремежа към образование от светски тип, като изрично подчертава „практическата облага, която можеше знанието да донесе на тоя народ от земеделци, занаятчии и търговци”, като добавя, че „в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света”. Заедно с това Вазов категорично определя познаването на историята, особено тази, която има пряко отношение към българите, като задължителен елемент от образоваността на всеки. На тази база като ценност е поставено и отношението към Русия (същият модел е разгърнат детайлно вече в обществен план в главата „Радини вълнения”). Постепенно този своеобразен битово-патриотичен модел, макар и под външно непретенциозна форма, дава своя краен резултат - готовност за героизъм. Това намира израз в репликата на малкия Василчо: „... аз кога пораста, и бачо Васил, и бачо Георги, ще вземем нашата калъчка и ще изколим всички турци!”. Въпреки подчертания наивитет, тези думи съдържат не само преодоляването на страха от турците, но и назряващата в народопсихологията готовност за борба. Тя все още не е напълно осъзната и затова много често неин изразител в „Под игото” са персонажи, които са деца (и Събка в „Радини вълнения) или са пияни в пряк и в преносен смисъл. Вазов свързва този модел с опиянението от патриотичните идеали, с онова възторжено „затъмняване' на здравия разум, с онази лудост, която чорбаджи Марко прославя в своята нова молитва („Новата молитва на Марка”). Много показателно е поведението, както и репликите на пияния Безпортев. Те отново са ситуирани на фона на битова сцена - сватбарското хоро, която маркира не само българското, но съдържа в себе си и пряката алюзия за предстоящото въстание, както и за наближаване на времето, в което героизмът ще бъде единствената мярка за патриотизъм. За да разкрие тази своя представа (в главата „Новата молитва на Марка”, както и за предпоставки в смислов план в следващата - „Пиянството на един народ”) авторът въвежда в разгърнат вид репликите на пияния редактор Безпортев. Те са съчетани с гледната точка на чорбаджи Марко, с прекия коментар на повествователя, който е и портретно описание на Безпортев: „По бялото му длъгнесто, кокалесто лице, с малки черни мустаци и сини играещи очи, беше отпечатана някаква свирепа радост и животински възторг, който произвежда пиянството, пиянство, предизвикано от някоя безумна съкрушающа тревога на душата.” Тази част от романа е въведена не случайно. Нейните функции са няколко. От една страна, тя предава с голяма степен на автентичност настроенията на обикновените българи, същевременно пряко отъждествява патриотичните чувства с пиянството, с опиянението от идеалите - свързани със свободата на Отечеството. В края на същата тази глава, посредством образа на бай Марко, Вазов надгражда нови модели над вече генерираната представа - представата за лудостта, обхванала всички - и стари, и млади, и бедни, и богати. На този фундамент се осъществява семантизацията на героическото, но на базата не на дълга към Родината, а преди всичко на основата на емоцията, на настроенията на живеещите в малките градчета и в селата. Целият този комплекс се обединява и синтезира от писателя в главата „Пиянството на един народ”, която същевременно е и отклонение от сюжетното действие (авторово отстъпление). В нея е заложена и личната гледна точка, както и оценката на Вазов за промените, които настъпват в народопсихологически план, промени, които, макар и емоционални, макар и на границата на неосъзнатото, имат своя значима, епическа стойност за прехода от свобода към несвобода. Този процес е „странен”, защото е по-скоро външен, отколкото Вътрешен; по-скоро настроение, отколкото траен мотив за поведение, закрепен и в общественото, и в индивидуалното съзнание. За да наложи именно такава оценка, авторът категорично заявява, коментирайки състоянието на българското общество непосредствено преди Априлското въстание: „ще се удивлява потомството - що казвам? И ние сами, съвременниците на описуемата епоха - отрезнели вече от цял ред исторически примери, - ще се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви за борба с една страшна империя, с велики още военни сили?... Историята рядко ни дава примери за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е издигал до такава висота и надали ще се издигне друг път...” Тази явно дистанцирана във времето, реалистична и максимално близка до историческата истина оценка на целия процес на национално освобождение, който Вазов обобщава чрез понятието „епоха”, съдържа в себе си подчертано изразен героико-патриотичен модел. Той доминира над елементите на негативност, свързани с фактически не неуспялото, а несъстоялото се въстание („Историята на един невъстанал град”, „Продължение на историята” и др. глави), елементи, генерирани и от неосъществения процес на преодоляване на робското съзнание (особено финалната сцена на романа). Това „противоречие” е наложено, защото писателят се стреми да даде на своите съвременници след Освобождението един до голяма степен, и трагичен, но и романтично извисен, подчертано граждански ориентиран еталон за служене на идеалите на Отечеството.
Изхождайки от позицията на своето актуално време, авторът въвежда вярната оценка на позитивното в процеса на подготовка на Априлското въстание. Това е явната промяна в народопсихологията на българина. Въпреки че тя не се реализира пряко, нейните основни параметри остават като потенция, а това е изключително важно, защото без тази потенция след Трети март 1878 година не би било възможно истинското освобождаване на България, нито създаването на самостоятелна, суверенна държава. Затова и заключителният елемент, съдържащ в синтезиран вид виждането на Вазов в главата „Пиянството на един народ”, след подчертано критическата оценка, е несъмнено героико-патриотичен: „И в няколко деня, тайно и полева, народът порасте на няколко века...”
В случая, тази пряка текстова отправка към одическия цикъл „Епопея на забравените” не е толкова функционална, защото е променена смисловата й натовареност. В тия „няколко века” вече влиза, от гледна точка на автора, и времето след Освобождението, когато наистина се реализира това, условно наречено, „израстване” на народа. Неговото пряко потвърждение са събитията от периода 1882-1885, както и други, които Вазов не е имал предвид в романа „Под игото”. Те са реалната основа, на която се базира героико-патриотичното като белег на самосъзнанието на българина, но вече в следосвобожденска България (напр. стихосбирката „Сливница”). Априлското въстание, като етап от целия процес на отхвърляне на чуждото национално господство, е една своеобразна репетиция, един неиздържан успешно „изпит” по родолюбив и готов-ност за саможертва на целия народ. Дори може да се приеме, ако се изхожда от контекста на романа, че събитията от 1876 година сякаш са фазата на изживяване на детството (по подобие на малкия Василчо от главата „Гост”) в народопсихологически план, когато се „прекрачва” границата на емоцията. Колкото страшна, кървава, дори позорна да е тази „граница”, без нейното прекрачване е невъзможно да се премине към фаза „можете”, т. е. - да се достигне до фактическата реализация на националните идеали. Те могат да бъдат осъществени само от всички българи, ако те, в своето развитие като народонаселение, са достигнали нивото, което, от социологическа гледна точка, се назовава народ. Неговата база е единението. Именно непосредствено преди и по време на Априлското въстание започва реализирането на тази фаза от генезиса на българите в исторически и в народопсихологически план. Този бунт е следствие не само от натрупаната вековна омраза, не е само емоция, а е и първият видим белег на постепенното преодоляване на робското съзнание и заменянето му с осъзнатия граждански и патриотичен дълг.
В романа „Под игото” само образът на чорбаджи Марко притежава подобни параметри. За този персонаж патриотичното е естествен елемент от личностното му съзнание, затова героическото, като емоционален подтик за поведение, му е неприсъщо. Не така обаче е при мотивацията в поведението на много от останалите персонажи - Бойчо Огнянов, доктор Соколов, Кандов, а дори и Боримечката. За тях героическото е своеобразна мярка за патриотизъм. Колкото и това да е близко до историческата истина, то е по-скоро „пиянство”, опиянение от идеала свобода, отколкото изпълнение на осъзнат дълг към Родината. Поради реалните факти, на които се базира сюжетното действие, противоречие между осъзнатия патриотизъм и личния, емоционалния героизъм не се появява, но несъмнено такава колизия е вложена в смисловия пласт на творбата. Не случайно, когато отново настъпва времето на кириак Стефчов и Юрдан Диамандиев, когато главата на Бойчо Огнянов е побита на кол, единствено лудият Мунчо е този „човек, който се осмелява да протестира”. Вазов преднамерено завършва романа именно по този начин. Така се усилва противопоставянето на граничещия с налудничавото опиянение идеализъм, който при първото по-сериозно изпитание преминава в страх и малодушие, на патриотизма. Между тях стои героическото, защото то е знакът за истински свободния човек, а той, за да бъде такъв, трябва да приеме смъртта. Ако в „Под игото” това е присъщо само за чорбаджи Марко, то в творби, където героическото и патриотичното се сливат в едно цяло, Вазов разгръща своето виждане за служенето на Отечеството като неотделим елемент от народопсихологията на българина.
