За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ПОД ИГОТО“
ЛИЧНОСТНАТА ПРОЕКЦИЯ НА ЧОВЕКА ВЪРХУ ФОНА НА РАЗДЕЛНОТО ВРЕМЕ В РОМАНА „ПОД ИГОТО” НА ИВАН ВАЗОВ
Иван Вазов твори както по време на турското робство, така и в годините, когато България е вече свободна и е изправена пред проблема за своето културно строителство. В това отношение на литературата се „пада” голяма част от разрешаването на този проблем. В какво именно се състои той и защо уводът на този текст поставя акцент върху него?
Когато през 1878 година се слага край на петвековното турско владичество в българските земи, обикновеният, анонимен българин се сблъсква с проблема за своята свобода и културна идентичност. Той вече е свободен, получил е свободата си след края на Руско-турската война и трябва да се идентифицира като част от някакъв етнически колектив, разбира се - българския. За разлика от останалите европейски култури обаче, българската е изживяла застой за период от петстотин години. Ето защо освободеният български етнос след 1878 г. се оказва пред проблема за своето културно строителство, което да му даде необходимото съчувствие и основа за по-нататъшното му развитие като народ. В този исторически момент анонимният, търсещ своята идентификация в цялото, българин изживява травмата, породена от неговата „подарена” свобода. Дори в самото наименование на освободителната война - Руско-турска, не присъства българското. То е лишено от правото да бъде субект, а не обект на собствената си история. Това неизменно води до пораждането на травма у българския етнос, която трябва да бъде неутрализирана и тъкмо в тази неутрализация (или в опита за нея) ще видим Базовия роман „Под игото”.
Позовавайки се на казаното дотук, у нас възниква въпросът: Как и доколко личностната проекция на човека върху фона на разделното време в романа „Под игото” на Иван Вазов се вписва в процеса на неутрализация, който е определящ в първите следосвобожденски десетилетия?
Нека започнем разсъжденията си по този проблем с определяне на разделното време в романа. Базовият роман „Под игото” описва робския живот в Бяла Черква, като този град е представителен за българските градове по време на робството - „Такива бяха всички...”, малки, провинциални градове според писателя. Когато там пристига Краличът обаче, нещата започват бавно, но сигурно да се променят. Започва подготовката на Априлското въстание. Парадоксално, но е факт, че когато се очаква изграждането на образ на българския народ, представящ го като деен субект на своята история, Вазов не описва такова грандиозно и мащабно (в рамките на България) събитие като Освободителната война, а едно въстание, чиито граници са твърде тесни. То е акцент в неговия не по-малко грандиозен роман и чрез него писателят се стреми да постигне вече споменатата неутрализация, породена от травмата на „подарената” свобода.
Описвайки подготовката на това събитие, Вазов реализира личностната проекция на човека върху фона на разделното време в романа. Той ни представя своите герои в ситуация, в която новото авантюрно, бунтовническото навлиза в улегналото и стриктно регламентирано робско пространство и го проблематизира, поставяйки на изпитание неговата стабилност. А кои всъщност са личностите във Базовия роман? Известни на всички ни са Бойчо Огнянов, доктор Соколов, Рада, бай Марко, Кочо -слепецът и лудият Мунчо. Не бива да забравяме и Стефчов, и чорбаджи Юрдан. С вече изброените имена обаче, не се изчерпва списъкът на героите в „Под игото” и тъкмо тук ние условно ще ги разделим. Границата, която ще поставим, видяна в своята условност, ще бъде между личността и не-личността. Основата, от която правим това условно разделение, е в своята същност следната: под личност в романа ще разбираме герой, на когото са приписани определени (позитивни или негативни) качества, чийто художествен характер е развит от гледна точка на действието и поведението на героя, които го определят като такъв. Съответно не-личности са тези художествени герои, които не са разгърнати „напълно” и със заявената условност ще определим като герои, които оформят масата в романа - жителите на Бяла черква и Клисура. Правим това разделяне, което само ни се предлага в романа, защото на основа на него ще видим личностната проекция на човека на фона на разделното време в романа.
Масата, като художествен конструкт в „Под игото”, се вписва в разделното време (в романа) чрез своята цялост, изградена от „парчета” анонимност, в лицето на всеки отделен жител на цялото - Бяла черква (съответно Клисура). Тъкмо такава, тя е носител на традиционното и улегнало робско живеене. Подчинена на- властта на господаря, който регламентира робското пространство и санкционира отклонилите се от общото индивиди.
Обратно, личностите в романа по някакъв начин са обособени, отделени от масата. Позитивните герои, ако ги определим така, Огнянов, Соколов, Рада въплъщават в своите образи новото, различното, авантюрното. Още с идването на Кралича тази авантюрност нахлува в поробеното българско пространство и започва да го напряга и проблематизира. Целта е да се постигне едно осмисляне на действителността от робите, тъкмо като робска и те да получат просветлението, че бунтът се налага, той е необходим, че промяната на петвековното статукво е възможна. Тъкмо тези характеристики на героите ги обособяват и определят върху фона на общото, върху фона на разделното време в романа - те са различни и това е тяхната проекция.
Различни са не само Огнянов, Рада и Соколов като конструкти, въплътили борбата и вярата в българското, в свободата, в промяната. Различни са и Колчо, и Мунчо, и Милка Тодоричкина. Основата, от която ги определяме като такива, е някаква характерна за образите им черта, която Вазов е вложил. Колчо е сляп, Мунчо е луд, а Милка е градската „курва”. По тази линия романът сам ги извежда като маргинални герои, т.е. герои, които обитават периферията на социалното пространство, а не центъра му, в който живее масата, както и Огнянов, Соколов, Рада. Изведнъж, тъкмо като периферни, на тях им е дадена възможност да се „реализират” като личности чрез поведението и действията си. Лишен от зрение, Колчо единствен успява да предупреди Огнянов за предстоящото „покушение”срещу него. Пак Колчо търси в края на романа Рада, за да й каже: „Бойчо бил жив!”, „Слепецът беше турил там един фес, едно дълго сетре и панталони от си В шаяк.Добрата му душа беше предвидила още две работи, ... там беше прибавена и едня пита хляб и стотина гроша, турени В един от джобовете. „С тези свои действия Колчо-слепецът, Колчо - различният се откроява не само на основата на своя физически недъг, но и чрез своята нравственост. Същото бихме могли да кажем и за лудия Мунчо, който освен чрез своята лудост, се откроява и с това, че единствено той в публичното пространство артикулира това, което никой друг не би посмял да изрече. Романът завършва със следното изречение: „Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.” От тази гледна точка стигаме до извода, че човекът в „Под игото”, този, който не е анонимната част от цялото, едва ли не трябва да бъде луд, за да се осмели да е различен.
Определяйки личностната проекция на човека върху фона на разделното време в романа, нека обърнем внимание и на третия периферен образ - Милка Тодоричкина. Социално изолирана, благодарение на факта, че е градската уличница, тя парадоксално се оказва безнравствената нравственица. Ето какво казва в тринадесета глава за нея доктор Соколов: „Да, Бойчо, Милка - една блудница!...” Провидението тоя път приема образа на Милка Тодоричкина, на пропадналата, на отхвърлената, на позорната Милка, която спасява доктора, когато никой друг не би го направил. Тази отхвърлена жена се оказва единствената, която поставя чуждия човешки живот над своя комфорт и защитеност. Една морална безнравственица.
В края на наблюдението нека се върнем към питането, с което започнахме разсъжденията си - как и доколко личната проекция на човека върху фона на разделното време в романа „Под игото” на Иван Вазов се вписва в процеса на неутрализация, който е определящ за българската литература и култура в първите следосвобожденски десетилетия. Ето как - в романа си Иван Вазов изгражда художествени образи, които задават българското като дейно и борещо се. Въпреки че Бяла черква не въстава, писателят ни показва, че е имало неколцина българи, които са престанали да бъдат роби и са пожелали да станат свободен народ. Мотивът на действието, подготовката на въстанието е важен момент в романа. Негова цел е не да ни описва борбата, както сам Вазов казва, а да ни покаже, че осмислянето на ситуацията от героите е постигнато в . някаква степен и тя е видяна тъкмо като робска , ненормална, „неправилна”. Идеята за свобода се е появила в съзнанието на този петвековен роб, покълнала е, случила се е, защото свободата прави човека. Както беше казал знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча: „Свободата, Санчо, е най-ценното от всички блага, за нея, както и за честта, може и трябва да се жертва животът.”
Разработката е от Олимпиадата по български език и литература - регионален кръг, 1998 г.
