За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
НЯКОИ АСПЕКТИ НА НАЦИОНАЛНОИСТОРИЧЕСКОТО, ИНТЕРПРЕТИРАНИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ИВАН ВАЗОВ
(ОДАТА „ЛЕВСКИ” И ДРУГИ ТВОРБИ)
Иван Вазов е един от типичните представители на българската литература през първите две десетилетия след Освобождението, когато националните идеали, свързани с неколковековната борба срещу чуждото иго, са все още действен елемент от самосъзнанието както на твореца, така и на неговите съвременници. По този начин актуалните за деветдесетте години на XIX в. исторически, политически и народопсихологически проблеми, които започват своя генезис още в последните етапи на Възраждането, съвсем естествено намират своето място като водещи в литературната традиция. Същевременно тяхната интерпретация се приема като своеобразна мярка за изпълнение на патриотичен и граждански дълг за авторите, даващи облика на целия културен процес, непосредствено след 1878. Първото десетилетие, в което фактически само една малка част от България е наистина „независима”, особено остро поставя въпроса за обединяването на всички територии в етнически обособена държавна формация. Сложността и многоаспектността на този въпрос намира своята реализация във Вазовото творчество (след завръщането му от Румъния) под формата на една конкретна тематична структура - националноосвободителната борба като източник на патриотизъм и стремеж към реализация на идеалите, обединяващи всички българи. Причините за тази насоченост на много от произведенията на твореца, от една страна, са свързани с противопоставянето му и като писател, и като гражданин на опитите на някои страни, преследващи свои интереси - преди всичко териториални, да омаловажат приноса на българите за тяхното собствено освобождение, а от друга - със социалното и политическото развитие на Нова България, където идеалите на възрожденците, техният възторжен и чист патриотизъм бързо изгубват своята стойност. Те се заменят от грубия прагматизъм и личния интерес, които доминират в обществото като цяло. На ограничеността и грубостта на българските следосвобожденски „нрави”, Вазов противопоставя ценностите и епическата извисеност на великомъчениците, на поборниците, които имат един идеал - свободата на Отечеството. Тази бинарна структура, съчетаваща близко, а и по-далечно историческо минало с актуална, съвременна за автора политическа и социална реалност, е насочена към една точно определена цел - да съхрани ценното в народопсихологията на българите и да го адаптира към новите обществени обстоятелства. На тази основа в творби като: „Епопея на забравените” (одически цикъл), „Под игото”, „Немили-недраги”, а и в много други, имащи различна жанрова специфика произведения - лирически текстове, разкази, пътеписи, публицистика и драматургия, Вазов търси възможността, чрез един граждански ангажиран „диалог” със своите съвременници, да ги приобщи към своето виждане за националноисторическото, но не толкова като конкретни събития и факти, а преди всичко като процес. Неговият генезис, от гледна точка на автора, не се прекъсва с Освобождението, а напротив - то дава възможност да се запазят и доразвият възрожденските идеали и ценности. Същевременно те са и връзката между предци и съвременници, те са онова звено, което обединява всички българи в едно цяло, условно наречено народ. От своя страна, то е призвано да изгради Нова България, буквално казано - да я „строи”. Като всяко съзиждане, и това е преди всичко духовен, а не физически акт. За неговото осъществяване са нужни най-вече такива устои, които са едновременно и исторически, и чисто национални. От тази гледна точка, доминиращо място заема идеалът за свобода, но вече не като отвлечена категория, така както това е през Възраждането до осемдесетте години, а неговата конкретна реализация не само като обединение на всички български етнически територии, а и като център на националното единение.
Следвайки своя стремеж да сведе идеалното до нещо реално и събитийно в своето творчество, Иван Вазов следва и „логиката” на своя съвременен читател. За него, ако е съхранил националните ценности, е характерна пряка свързаност с историческите процеси преди Освободителната война и висока степен на ангажираност към проблемите, възникнали след Берлинския конгрес. Същевременно неговото съзнание не е свикнало да възприема сложни и философски насочени литературни текстове. Подчинявайки се на този „вкус”, авторът се стреми към своеобразно реставриране на вече останали назад във времето ценностни модели, които обаче за някои от обикновените българи не само са все още актуални, но са и основата на тяхното самосъзнание. Неотделима част от него е споменът за чуждото национално господство и борбата за неговото отхвърляне. Нещо повече, за голяма част от гражданите на Княжество България то е елемент от патриотизма, а за живеещите в Източна Румелия и Македония - обективна историческа реалност. Следвайки обаче и каноните на изкуството, поне в повечето от своите чисто художествени текстове, Вазов почти не прибягва до пряка политизация на творбите. На нейно място той въвежда ясно очертан нравствено-ценностен модел. В него минало и съвременност, подчертано доминирани от националното в синхронен и в диахронен план, определят онези аспекти, които, според виждането на твореца, трябва да формират и индивидуалното, и общественото съзнание на всички българи. Техен дълг е не само да съхранят паметта за близкото героично „преминало” на своето Отечество, но и да изграждат своето настояще според идеалите на Левски и на всички поборници, оставили като пример за своите потомци безсмъртния подвиг на доброволната саможертва за свободата на Родината. Този нравствен максимализъм до голяма степен е пряко следствие от многовековната липса на национална свобода, която, въпреки всичко, не е сломила стремежа към свобода.
Именно към тази хипотетична даденост в народопсихологията на българина Вазов се обръща в своя одически цикъл, многозначително озаглавен „Епопея на забравените”. Като негово начало неслучайно е поставена одата „Левски”. Тя изпълнява до голяма степен функцията не само на програмна творба, но и на естетически манифест. В нея се съдържат в синтезиран вид водещите елементи в идейните пластове, разгърнати в останалите произведения, но е заложена и първична оценъчна позиция за националноисторическото. Макар и изведено чрез една, подчертано индивидуализирана персонификация - Левски, при нейното моделиране Вазов влага онова, което постепенно сякаш ще се наложи като типично за народопсихологията на българина, особено през седемдесетте години на XIX в. То може в синтезиран вид да бъде сведено до максимата, която в нравствен план дава представата за духовната същност на цялото Възраждане - „На ползу роду!”. Централният персонаж в произведението - Левски, следвайки в личностен план нейната реализация, достига до трансформирането й от чиста ценност в практическо действие. Всъщност това е новото, това са онези „думи”, които той „казва” на тези, които „влачат рабските окови”. В тези негови слова, в които доминират категориите „бунт” и „борба”, е вложено и още нещо - изпитанието на духа български. По този начин авторът пряко интерпретира най-важния процес в рамките на националноисторическото - ставането, пробуждането, преходът от натрупаната във времето несвобода към готовността, не просто всеки да стане „участник във подвига свят”, а да осъзнае като нравствен императив идеала - свобода, и чрез неговото приемане да стане част от категорията народ. Вазов се спира на този процес не толкова психологически, колкото в коментарен план, защото Левски и като персонаж, а и като историческа фигура, съдържа в себе си всичко, което дава в завършен вид представата не само за Апостола на свободата, но и за свободния човек въобще. Като личностен модел той е истинското значимо явление в рамките на българската реалия и е пряк и краен продукт на всички процеси на генезис в национално-исторически план. Неговата конкретна рамка е освободителното движение и свързаната с него идея, че бунтът, революцията е единственият път не само към избавлението на България, но и към оцеляването на българите. Крайната цел - отхвърлянето на чуждото национално господство, е осъществима единствено, ако голямото цяло - народът, не само участва пряко нейното реализиране, но я приеме и като свят личностен, патриотичен, дори граждански дълг. Този процес се осъществява най-напред чрез достигането до личната свобода, тъй като тя не зависи директно от обществената, а е по-скоро пряка реакция на липсата на свобода в социален, политически и национален аспект. Поради тази причина, одата „Левски” представата за свободата в индивидуален план е моделирана на основата непримирението. То обаче не носи елементите романтичния спонтанен бунт, а е свързано с националноисторическото, и то на ниво утвърждаване на нов личностен модел, като същевременно определя неговото място и в обществото, и във времето.
Лирическият монолог на Левски от Вазовата ода пряко разкрива процеса на ставане във вътрешно душевния свят на българина и конкретно - в психологическия модел на персонажа. Той по същество не е даден в развитие, а е фиксиран в кратката си фаза, функцията му в рамките на целия текст е точно определена - да маркира измерителна единица, посредством която ще се реализира своеобразното „измерване” на всички българи. На тях им предстои от раи да станат народ. (Моделът в други творби от одическия цикъл е неколкократно интерпретиран и е пряко синтезиран в „Опълченците на Шипка”, където се реализира под формата на действие.) Важен елемент от този преход е преодоляването на отчуждението, на разединението, които са характерни белези за робското съзнание. Затова и художественото пространство в одата „Левски” моделира представата за откъснатостта на индивида от света и от обществото в частност. Като неин абсолютен знак функционира манастирът. Той е и пряка алюзия за робството, макар и в чисто субективен план, но не се отделя от националноисторическото, защото като обосновка на „затварянето” на персонажа зад неговите стени е изведен същият стремеж, който мотивира и отказа му от монашеството - стремежът бъде полезен, да поведе своя „ближен”, своя брат - човекът, респективно - всички българи, по пътя на спасението. Той не преминава през покаянието, нито през молитвеното причестяване с бога, нито през изкуплението, а само през жертвоприношението. То няма параметрите на сакрален акт, а на индивидуална потребност, която, макар и да е свързана със саможертвата, носи елементите преди всичко на граждански и патриотичен дълг, наложен от времето.
По този начин в одата се образуват два семантични пласта - единият, свързан с Левски като персонаж, и другият - подчинен на авторовите гледни точки, които са генерирани в отстъпленията. Така получилата се полифоничност съдържа в себе си елементи на реалистично, дори биографично, когато се изгражда образът на централното действащо лице, и романтично, дори апологетично, когато се реализира неговата възхвала. Същевременно Вазов директно е наложил в текста своите оценки за националноисторическите процеси. Те са обхванати не само на базата на миналото, а и на актуалното съвремие на поета. Не става въпрос само за отношението му към това, че „един поп” не е наказан, а за нещо много по-значимо от националноисторическа гледна точка - неизживяността на онези „дни мрачни”, които с подчертана условност авторът назовава „робство”. Именно то е онзи елемент, който продължава да съществува в общественото съзнание на българите и след Освобождението. (Моделът е пряко разгърнат в одата „1876”.) На неговата основа пак се реализират като факт разединението, и отчуждението, и безразличието, и егоцентризмът, присъщи на базовото съвремие. Като отправна точка при изграждането на тяхната антитеза, авторът отново въвежда манастира, който маркира не само отказа от светското, но и отделянето на индивида от другите, като целта не е свързана само с „бягство от действителността”, а и с постигане на личното спасение. Поетът, стремейки се да наложи своето виждане за доминирането на обществения дълг над индивидуалните интереси и потребности - проблем, актуален за следосвобожденска България, въвежда в одата „Левски” неговия националноисторически паралел - служенето на идеалите на поробеното Отечество. По същество тези явления не се различават особено, защото те преминават през индивидуалния избор. В неговата основа, независимо от времето, почти винаги стои отговорът на въпроса за противоречието между индивида и обществото, между отделната личност и социално диференцираното пространство, което тя обитава. Във Базовото творчество това пространство е допълнително ограничено със знака българско. Това дава възможност на автора непрекъснато да осъществява пряка съпоставка между елементи от своето настояще и сходни с тях проявления от близкото или по-далечното минало.
Липсата на историческа диференциация е преднамерена, защото не само дава възможност за актуализация на една вече отминала историческа реалност, а и защото създава предпоставки за усилена публицистичност на текстовете. В рамките на цялата „Епопея на забравените” това се осъществява не само в преките авторови коментари, похват, много често използван от Вазов, но и посредством сюжетното действие, както и чрез персонажите. В одата „Левски” този модел е въведен и утвърден. На тази база, характеристиките на централната персонификация се налагат като нравствена мярка, еднаква и за българите преди, и за българите след Освобождението. На преден план е изведен отново общественият дълг на индивида. Историческият елемент в него е повече белег за реалистичност, за истинност на отразяваните факти и събития. Що се отнася обаче до националното, то остава като траен знак и се свързва непосредствено с гражданското съзнание. Този сложен модел Вазов свежда отново до една опростена дихотомия - „Тъмен герой” и условно казано - светъл герой. Първият е въплъщение на авторовата представа за неговия съвременник, а вторият - разкрива виждането на твореца за това какъв трябва да бъде този негов съвременник, за да е в състояние да „строи” Нова България. Образът на Левски е изключително подходящ, за да може да се разгърне и реализира тази авторова концептуална схема. В националноисторически план той, реалната личност, се е утвърдил като антитеза на всички тъмни страни от народопсихологията на българина и същевременно се е наложил като образец за човешко и гражданско, за патриотизъм и саможертва. Това са безспорните параметри на явлението Левски. С него обаче се свързват и други факти, които могат да бъдат „оспорвани”. Сред тях е и болезнената истина, че българите не са станали, не са дораснали духом до идеите и идеалите на Апостола на свободата. Дори може да се каже, че той е изкупителната жертва, която е „дадена” не толкова за спасението, колкото за оправдаването на непреодоляното робско начало в националната народопсихология.
В своята ода Вазов, за разлика от Христо Ботев и неговата елегия „Обесването на Васил Левски”, не стига до крайни и драстични оценки за българите и тяхното съзнание въобще. Полемиката е със съвременника и антитезите са базирани на неговите обществени поведенчески модели. (Не такива са оценъчните позиции на Вазов например в одата „Каблешков”, „1876”, в главите „Пиянството на един народ” и „Историята на един невъстанал град” от романа „Под игото”.) Те са основани на обществения, дори на националния нихилизъм, както и на поставянето на личния интерес над обществения. На този краен индивидуализъм поетът противопоставя линията на поведение на Левски като персонаж от одата и особено на наложените чрез неговия монолог гледни точки за отношението между отделната личност и обществото. Те са съотносими с представата за необходимостта от промяна в поведението и ценностната ориентация на всички българи, на целия народ. В основата на този процес на трансформация е емоционалният бунт на индивида. Макар и при Левски да отсъства, то спонтанната реакция несъмнено е един от основните белези в психологически план за обикновените членове на обществото. Нещо повече, Вазов явно счита, че това е необходимост, породена от историческите обстоятелства в национален план. Тази гледна точка е въведена пряко в монолога на Бойчо Огнянов („Под игото”, главата „Победителите угощават победените”): „Българинът пет века е бил овца - звяр да бъде е по-добре.” Неслучайно именно този персонаж дава такава оценка. Той е своеобразно продължение на Левски. Връзката между тях, в чисто художествен план, е много силна. При структурирането и на двата образа авторът влага и героически, и апостолически елементи. Разликата произтича от факта, че като прототип на Бойчо Огнянов до известна степен е използван Васил Иванов Кунчев, както и други дейци на освободителното движение. Това придава на образа му повече елементи на типичен представител на личности и явления, които са съществували в обективната реалност. Така се получава изграждане на друга, нова гледна точка за националноисторическите процеси, непосредствено преди Априлското въстание, но и за предходните етапи от общественото развитие. Ако Левски е идеологът, то Бойчо Огнянов е по-скоро пряко свързан с обикновените участници в подготвяния бунт. Затова и той предава или по-точно синтезира тяхната емоционална нагласа. Тя е подчинена на отрицателната емоция, на гнева и омразата, които идват на мястото на до известна степен преодоления страх от турците, но в никакъв случай не са знак за вътрешната свобода.
Вазов, без да противопоставя тази представа на следвания от него модел в много произведения („Под игото”, „Епопея на забравените” и др.) на героизация и до голяма степен идеализация на българския народ, залага непреодоляното напълно робско начало като една от причините, поради които не успява Априлското въстание. Без да коментира излишно фактологическата страна на събитията и пораждащите ги психологически предпоставки, авторът, посредством чисто сюжетни конструкции, категорично налага доминиращата в народопсихологията неувереност в собствените сили и способности. Това е част от „инстинкта на роба”, който не е в състояние сам да оцени вярно ситуацията, в която е поставен по силата на независещи пряко от него, главно исторически и националнополитически предпоставки. Такъв смислов пласт преминава не само в романа „Под игото”, където той е до известна степен „прикрит” от една от водещите сюжетни линии - ставането на българите в хода на подготовката за въстанието, а и в повестта „Чичовци”. В тази своя творба, макар и чрез хумора и незлобливата ирония, Вазов генерира опозицията свобода и несвобода. Всъщност, това произведение може да се схваща като прелюдия към „Под игото”, защото много от действащите лица и някои сюжетни елементи от повестта формират основата на бито-описателния пласт в романа. Може би и заради това авторът не детайлизира този проблем в по-голямата епическа жанрова форма. Все пак и в нея присъства синтезираната представа за непреодоляното робско съзнание, което е маркирано на текстово равнище чрез интерпретацията на почти магическата формулировка: „Турция ке падне”. Този словесен израз определя годината на Априлското въстание. До голяма степен фактът от историческата реалност отразява пряко и националната специфика в народопсихологически план. Тя не е адекватна на онова изпитание, на което, според текста на одата „Левски”, я подлага дякон Игнатий, който сякаш единствен от своите съотечественици е осъзнал доминантите на времето, което налага на всеки и на всички да станат част от неговия поток. Преобладаващата част от българите не са дорасли духом, за да могат да приемат подобен нравствен императив. По-голямата част от тях си остават винаги и навсякъде „чичовци”, които предпочитат думите пред делата и преклонената глава - пред острата сабя. Макар и иносказателно, макар и чрез смешното и пародийното, без да достига до крайни отрицания, Вазов въвежда своето виждане и оценка за страха и малодушието, за разединението и егоизма на своите съотечественици. Показателни в това отношение са много сюжетни елементи от „Чичовци”, „Под игото” и други творби. Достатъчно е обаче да се вземе предвид паралелът между персонажи от различни произведения - Колчо - слепецът от „Под игото” и слепият старец от „Дядо Йоцо гледа”, за да се изведе авторовото виждане, че само незрящите, буквално физически, могат искрено да вярват в българското, в националните ценности. Сходен паралел е налице и между „лудите”. Те се появяват в новата молитва на чорбаджи Марко, луда бива наречена баба Илийца от калугера („Една българка”), такъв е Павле фертигьт от едноименния разказ и най-вече Мунчо от „Под игото”. Тези образи явно сочат, че добротата, безкористността, смелостта, служенето на обществените идеали се възприема от повечето българи като отклонение от нормалния начин на мислене. Обаче, именно такъв тип личности в националноисторически план не само първи преодоляват страха и-малодушието, но са и тези, които дават пример на своите съвременници и до голяма степен предпоставят Освобождението. Затова, пак без пряк коментар, дори ко-гато моделира образи, които са героически, Вазов много често ги поставя в ситуации, които съдържат в себе си не само екстремност, но и известна патологичност. Нещо повече, дори поведението и репликите на персонажите могат да бъдат определени като не съвсем „нормални”. Такава е финалната сцена в одата „Кочо”, много части от разгърнатото описание на сражението на „Опълченците на Шипка”, както и доброволният избор на хъшовете, пряко формулиран в речта на Странджата („Немили-недраги”) - да бъдат мъченици за свободата на Отечеството, защото народ, който няма мъченици, „не е народ”. В случая не става въпрос за паралелизирането на трагическото и героическото като неотделима част от национално-историческото, за сложния и противоречив процес на ставане, а за нещо, което остава някак си в „сянката” на тези обхватни явления - личностните психологически модели, противопоставянето между тъмното и светлото. Разбира се, в повечето случаи Вазов не изгражда изцяло и докрай персонификации, които рязко се диференцират от цялото, от народа, а ги въвежда като действащи лица, натоварени с една или няколко, точно определена функции. Въпреки тази тяхна художествена ограниченост, те притежават известна индивидуализация, която почти винаги се обосновава на великата лудост, наречена идеализъм, наречена човешка нравственост. Именно тези личностни качества Вазов не открива у своите съвременници. За тях патологията на мисленето и на поведението не само че е присъща, но дори е и обществена норма. Това обаче е нещо друго и няма нищо общо с идеализма и нравствеността. Точно обратното - то е истинската лудост на личния интерес, нихилизма, героизма, социалната и политическата мимикрия. На пръв поглед тези явления сякаш са нови за националноисторическото развитие, но всъщност те съществуват, макар и до голяма степен в латентна форма, столетия наред. Възраждането и особено освободителното движение успяват да преодолеят една част от тях, но главната предпоставка - липсата на вътрешна свобода, като основен елемент, и на човешкото достойнство, на патриотизма и на гражданския дълг, почти изцяло остават. Затова и творби като „Кандидат за Хамама”, „От оралото до урата”, „Травмата”, „Тъмен герой” и други социалнокритически произведения, всъщност са пряко продължение на интерпретирането на същностните явления в националноисторически план, защото обществената реалност в България след Освобождението, личностните поведенчески модели, които се утвърждават в този период, са следствие от предходните етапи в развитието на народопсихологията, особено що се отнася до характерните за тях грубост, агресивност и незачитане на най-обикновените човешки нравствени ценности.
Така Вазовото творчество, въпреки че не носи в съдържателен план ясно изразен синтез на всички причини, които пораждат тази деградация, нито сочи насоката на тяхното развитие в онзи вид, в който те биха прекрачили границата на художествения факт, „подготвя” читателския вкус, за да може той да възприеме публицистиката на Алеко Константинов и особено на онова, което съдържа като анализ на националноисторическото в рамките на българската реалия - творбата му „Бай Ганьо”.
