След радостта от настъпилата свобода се активизират нови реалности в обществените отношения, в жизнената философия на българите, пробиват си път нови граждански и политически контакти, които рефлектират и върху поета Иван Вазов. В лирата му зазвучават нови тонове, по-гъвкави, по-многогласни, с повече вариации. Единствено непроменена остава силната му любов към България и българския народ. Чистият извор на неговата вяра в бъдещето, в идеалите за чест, търпимост, напредък във всечовешки план вдъхновяват таланта му и се срастват естествено във всекидневния му бит, зреят и дават плодове дори когато животът става непоносим. Обърнал гръб на лични неблагополучия и горести, той получава енергия за оптимизма си от вярата в добродетелите, че те ще светлеят по пътя като лична съдба - негова и на неговия народ в дни на изпитания и исторически неправди. С фанатично постоянство писателят поддържа идеалите от Възраждането и след като България става свободна държава, и след като златният венец на славата краси царствената му муза. Не пресъхва изворът на неговата вяра в бъдещето на народа ни, нито на оптимизма му, подхранващ тази вяра. В творчеството му не звучат грозни тонове за човекоунищожение - силата на духовността е неговото вдъхновение. Воден от хуманната си философия, Вазов поставя на високо място дълга на твореца да бъде достоен гражданин, здраво свързан с родната земя в дни на беди и празници, на победи и поражения, заедно с нея да посреща исторически сюрпризи. Творецът, според него, няма право да дава тон за песимизъм, когато от плач се тресе страната и горест я залива. На бодра муза жрец, той е длъжен да задушава скръбта и да предава на идващите поколения високи идеали, чувствата за достойнство и чест („Защото си поет”, „Песен моя, възвиши се”, „Вярата ми”, „Поет”) Това не означава, че поетът не трябва да реагира като чувствителна струна на всички външни влияния. Неговите митове имат непреходен характер - това са вечният образ на майката, на родолюбието, на християнския морал с великото милосърдие, трудът, напредъкът, знанието... Горещата му вяра в подобни общочовешки добродетели не отклонява перото му далеч от проблемите на светските отношения, от злото като проява на деградация на нравствеността. В подобни случаи езикът му жигосва, проклина, отрича, заплашва с възмездие виновните. Иван Вазов „пие” от най-чистите и свети извори на възрожденската любов към човека и свободата. От тях черпи виталност и вяра в духовността. Когато хармонията бъде нарушена, поетът е гневен. Негативните промени резонират у него, особено когато засягат вродената добродетелност на българите, психиката и нравите им под напора на псевдомодернизацията. Заедно с ядовитите тонове, които идват от стиховете му, готови за двубой чрез словото, не изчезват предишните мисли и светлата вяра („Не, не вярвам, че до край”, „В минути на тъга и злъчка”, „Певец”) Горд като личност със строга индивидуална нагласа, Иван Вазов се чувства притеснен, когато условията в новоосвободена България му подхвърлят неприятни изненади и разочарования. Той жадува за криле, за ширине, за идеални светове, за полет, за истини, като в мечтите му:
Простор! Простор! О, оставете
душата волна, без юзда,
у нази всичко прах е клети,
душата само е звезда.
(„Поет”)
Миниатюрата „Що е душата на поета” също е отговор, който дава представа за автора. Тя е:
Опната звънлива струна,
що от нищо затрептява,
на всеки удар и фортуна
с една песен отвешава...
Издигнал мисията на поета и изкуството до необятни висини, Иван Вазов избира идеята, че словото не е за „бедно дъвчене на фрази модни”, то е там, където има чувство и всяка скръб е песен, то е в прекрасното, доброто, в любовта и човешката природа, защото „творчеството се не учи/и поетът се не прави...” Заклел се да бъде рицар на музата на поезията, сред злобното кипене на страстите („Сред смътний шум”), апологет на „станалите празни думи”: напредък, правда, чест, свобода („Не се отчайвай”), той се вижда месия, вдъхновител на народа ни, пазител на светли кумири („Борец”, „Кумир”). Тревожен за бъдещето, той пише своите „Ямби” в осем части (1895 г.), набирайки нова мощ от чистотата на природата - храм на прекрасното, става по-мъдър, по-благ, по-вдъхновен за нови песни („Молитва в планината”).
Наблюдавайки едно непознато нему настъпление на злото - бездействие, апатия, безсилие, непочтеност, огорчен от моралната погибел, от тържеството на престъпността, Иван Вазов споделя тежките си размисли в стихотворения като „Линее наш-то поколение”, „Двайсети век”, „Елате ни вижте”, „Планинци”, „Апатия”, „Отечество любезно”, „И често мисля си печално”, „В минути на тъга и злъчка”, „Разлюляха се нашите надежди”..., но, пронизан от мисълта, че никоя свята жертва не пада безсмислено, че „черното” е само временно състояние на духовете и времето, резултат от историческото изкривяване на общественото (у нас и в Европа) настроение, че борбата между добро и зло е вечна, променяща само външните си изяви през вековете и че страданията и жертвите са неизбежни, той вижда у народите възможности за победа на Великата доброта, на хуманизма, на неизчезващата способност за нежност, милост, добротворство. Вярва, че те се връщат, след като човечеството ги е изкупило чрез страдания като митичния Прометей, като светия Христос, като мъдрия Сократ, като жертвения Хус... Благодарение на тяхната доброволна обреченост, човечеството се издига над нищожното. Оптимизъм и филантропия са източник за добрата енергия, която извежда поета от лоното на песимизма („Апатията”):
Не, не вярвам, че до край
жертва ти ще си на злото.
Твоят ден ще засияй,
ще порасне теб крилото...
Може би е съвсем достатъчно всеки да пожелае да бъде носител на висока нравственост, с която да разбива спънките в живота, да разбива у себе си и у другите до него апатията, да презира клюкарства, подлости, интриги. Личната воля е най-чистата билка - лек и оръжие срещу нашепването на „практическия” човек, чиито средства за съществуване са смешни и социално опасни („Практическият человек”, „Средство да нямаш врагове”, „Светските условия”, „Прогресист”, „Визитите в Пловдив”, цикъл „Горчиви песни” - стихотворението „Пустота”, „Борба и борци”). Иван Вазов намира отговора на въпросите във финала -поанта на стихотворението „Старата икона”:
Блуждаем без олтар, без бог, без вяра, в гърди без обич, ледни кат мермера, в лъжата светска роби на Мамона, и наший дух, що отрицанье трови, не вярва ни в кумирите си нови, ни в старата икона...
Основният лад в този тип стихотворения се преплита с друг, също така постоянен, звучащ в сложен дисонанс - изненадващия оптимизъм, така хармоничен с душевната нагласа на поета. Вярата и оптимизмът са негово верую в дни на покруса („Световната война”), на национална горест поради историческите неправди и житейските неволи („Жив си народе непостигнат”). Основа на това „верую” е надеждата, че чест, правда, свобода, дълг, любов и труд за ползу рода ще надмогнат злото. Условието е: да има търпимост, опазване на висшите идеали и принципите на морала („Живото да диша, светлото да грей”). Те са, които дават простор на делата, волята и мисълта („Напред, не се отчайвай”). Те откриват пътя на съвестта към доброто („Борец”). Иван Вазов е завещал цяло съзвездие от стихотворения с морални внушения, от които се излъчват светлините на надеждата. ТРУДЪТ е начало на всички добродетели и залог за благоденствие, златен плод в народното съзнание. Призивните стихотворения „Сейте сеячи”, „Да работим”, „Трудът” са предназначени да достигнат до чувствата на всеки българин, да пробудят мислите, да мобилизират силите. Те наистина вдъхват смелост, провокират ума, разширяват естественото човешко стремление към свобода и напредък. Трудът сплотява, дава нова мощ, за да може да устои срещу теглата, срещу противопоставянето на живота. Като използва библейската представа за Ноевия ковчег, спасил човешкия род от изчезване, Иван Вазов посочва делото, деятелността като начин за спасение в „морето бясно на световните злини”. У Иван Вазов понятието „труд” има множество въг лъщения - в пряк и преносен смисъл - като избавление на Родината, като осъзнаване на обществото, трудът, чрез който се оплодява земята-хранилница, трудът, облагородяващ човека въобще. Стихотворенията са апология на трудещия се във всяка благородна мисия („Трудът”, „Поет”, „Нивата”, „Орачу”, „Чети говедарче”, „Учителят”). В скоропоговорка изрича:
Бъди горд във бедата, бъди твърд в радостта; не блуждай в тъмнината, не слепей в светлостта... Моралното право на труд, според автора, е внушено от бога на мъдреците, а поетът ги препраща към младежта на България, към бъдещето. Да бъде постигнато ЗНАНИЕТО, също е труд, който води към преуспяване, осмисля житието, прогонва мрака и неволята. Прослава на просветата и знанието, на прогреса са стихотворения като „Не се гаси туй, що не гасне”, „Керванът”, „Напред”, „Великата мисъл”, „Мисълта”. Въпреки проповеднически? тон, тези творби имат непреходен характер - те живеят в съзнанието на много българи от всички исторически времена. Иван Вазов слави божествения феномен - ВЯРАТА - опора на човека.
Лириката му извежда от световната история и от нашето велико минало имената на страдалци за прогрес. Читателите са посрещнати от сенките на неповторимия Дякон, на героите от Априлското въстание и чудесата на Българското възраждане, на Данте и Торквато Тасо, Ян Хус и Прометей, Волтер и Жан-Жак Русо, Хайне и Шилер, Юго и Байрон, Мойсей и Христос... Ключ за метафората от „Керванът” е даден от самия автор, а той гласи: „Напредък се зове” и „...се напредва керванът на Духът”. Увеличаването на повелителните форми е с цел да се посочи „върхът” - стъпало повече по пътя на познанието, което няма край, вечно в безсмъртното време. Всяка поанта уверява, че „върхът” се постига с воля, упорство, усилия, вяра - с тях и чрез тях светът постига невероятното („Напред”). Иван Вазов признава, че приема естетизираните и емоционално възславените реалности чрез личния си оптимизъм и вяра. От живота той набира сили и вдъхновение, мъдрост и упование, защото иска да внуши на съвременниците си и на поколенията моралните ценности. Той премахва границата между своя народ и човечеството, вярвайки във възможността да има хармония между хората и народите. Ентусиазиран от подобни прозрения, поетът достига до благородни общочовешки идеи.
Изтънчеността на Иван Вазов като поет и човек е осветена от тихата му смиреност, от християнската му вяра в състраданието към „страждущи род человечески”. Молитвено звучи шепотът му пред иконата на Христос да вдъхне „своята любов и търпение” на всички земни люде („В храма”, „Старата икона”).
Верен на заветите на Възраждането и на българския морал, но и вечен съвременник по дух и мъдрост, Иван Вазов издига в култ разума и съвестта, прославя добротата, прекланя се пред истината и светлината на просветата. С оптимизъм и вяра са наситени стиховете му. Те са божи струни, които звънят за всечовешка земна любов.
