За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов

 

ИВАН ВАЗОВ - „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“

КРАТЪК КОМЕНТАР

 

Пред Иван Шишманов Иван Вазов обяснява как се ражда идеята за написване на творбите от „Епопея на забравените”, като изтъква ролята на множество условия и фактори. Той посочва чуждото въздействие върху собственото си вдъхновение, върху емоционалните си подбуди, а също така върху проблематиката и стила на произведе-нията си. Но заедно с това подчертава и влиянието на българските обстоятелства и автори, даже ги поставя на първо място, нарича ги „най-прям повод” за работа и всеотдаване. Преплитат се имената на Захари Стоянов - главно с неговите свидетелства за героичния край на голяма част от нашите родолюбци, борци за национална независимост и за политическа свобода. Отделено е и достойно внимание на писателския пример на Виктор Юго, чието перо има видимо отражение върху гражданско-творческия развой на Иван Вазов. Споменава се дори шведският поет Рунеберг, за чиито патриотични оди класикът ни бил прочел в някаква руска книга.

Тези разнообразни причини, обвързани в едно цяло като стимул за създаването на „Епопея на забравените”, дават основание, а до известна степен и като че ли задължават Иван Вазов да се вижда като подражател на външни образци, пък и да оп-ределя директно някои от стихотворенията си едва ли не за „реминисценции”. На подобно признание сме длъжни да гледаме с голям и обоснован фактологически и научен скептицизъм, тъй като Базовите оди звучат с дълбок национално-исторически, социален и психологически автентизъм дори и когато поводът за тяхното появяване на бял свят може би е дошъл отвън. Самото съдържание на написаното, същността на образите, на героите, на събитията, на обобщенията, на емоционалните изблици, на пос-тигнатата лирическа атмосфера - всичко е глъбинно българско, патосно като изживяване, достоверно като „случка” и патриотично като внушение...

Иван Вазов съчетава романтичния възторг с реалистичните основания и благодарение на тази идейно-естетическа сплав той постига ярко художествено изображение на значимите личности, конфликти, последствия. И така жъне трайни обществено-творчески завоевания. Той пише затова, което познава отлично - било чрез непосредствен опит и живо участие, било чрез прочетено, чуто, премислено и преценено, ала също така от сигурен източник и от внимателен прочит. Затова можем да кажем, че ИСТОРИЧЕСКАТА ИСТИНА е живецът, емоционално-събитийният стожер на одите в „Епопея на забравените”. Когато някои критикари го упрекват, че Кочо Честименски погубил фамилията и себе си вместо да стреля срещу поробителите, пат-риархът на българската литература възкликва: „Гледай ти ум. Ами че това е история...”

Ако проследим някои важни мотиви, които Вазов е разработвал и влагал в книгите си до „Епопея на забравените”, ще се уверим, че тя нито е плод на „реминисценции”, нито пък следствие от някакъв страничен тласък, помогнал да се зачене и да се предостави на българския читател едно от най-вдъхновените и разтърсващи патриотични превъплъщения и осмисляния. Имало е натрупване на впечатления, гледища, оценки, съпоставки, анализи, докато се стигне до тази великолепна героично-емоционална, образна и патосна стихия. Иван Вазов още на 30 юли 1876 година пише стихотворението „Триумфът на турчина”. И там, чрез устата на самия тиранин, говори за „страшната мъст”, за „черната кръв”, за плячкосаната рая, за гаврата с българските жени, за оставения след въстанието всеобщ „пущинак”. Споменават се и славните с подвига си селища, които авторът ще включи по-късно в своята „Епопея на забравени-те”:

Ваште хубави градища
днес са страшен пущинак
и въз техни пепелища
гарваните грачат! Вижте
Перущица и Батак!

И още нещо трябва да изтъкнем, което е много показателно за позицията на писателя: Вазовият критерий за патриотично поведение в ония „дни мрачни, що робство се викат”, е пределно ясен. Мерилото е категорично: на везните се турят мъжеството, героизмът, достойнството, борбата, личният и колективен принос в името на общото благо и най-вече за освобождението на народа от вековната робия. Търпението, позорът, дребният егоистичен интерес, примиряването, предателството - всичко това е срамен отпечатък върху националното и индивидуалното деяние. То пада в калта, служи за назидание, предизвиква укорните слова на поета. Неговият глас величае голямото, великото, славното, извисяващото се в решителния момент на драматичния сблъсък, на върховото изпитание за волята и за куража. Тогава никой не гледа каква диплома носиш в джоба си, за какъв се мислиш и представяш ти самият, а кому служиш в борбата, на чия страна си в битката и как се държиш на барикадата. Изглежда, че такава дилема е занимавала често и дълго Иван Вазов и като лично предизвикателство, на което той посвещава стихотворението си „Дипломираните”. И аз го цитирам тук, защото в него са щрихирани образите на Ботев и Левски, откроено е Базовото отношение към подвига им. И Апостолът на свободата се е образовал само по „черковния канон”, ала името му „грее”ъ нашата история! И Ботев няма университетски ценз, но е герой и велик патриот; „Тоз мрачния певец” не пожали себе си, а „умря в Балкана кат борец”...

Както се знае, в „Епопея на забравените” няма ода за Христо Ботев, но Вазов е изпитвал към него чувство на преклонение и не е подминавал удобен случай да го възвеличава, да го посочва за пример, да изтъква заслугите му пред отечеството. В сти-хотворението си „Подъл ли е българския народ?”, писано на 31 август 1876 година, в което поетът блестящо защитава българския характер, жаждата за независимост и свобода, десетилетните усилия да бъде смъкнато непоносимото робство, той отново дава за пример личността и подвига на Христо Ботев. И тъй като е много интригуващо гледището на Вазов за истините и легендите около Ботевия героизъм и юнашката му смърт, а и защото стилово-емоционално казаното се родее с познатите ни оди от „Епопея на забравените”, ще си позволя за нагледност един по-дълъг цитат, който ще потвърди висотата на поета-революционер в преценката на съвременника му:

О, Ботев храбри, душа велика!
Къде се скиташ с момците твои?
В кои долини? В кои усои?
Дали там, дето Витоша вене?
Ил там, де Янтра тъжовно стене?
Или ти падна в бой ужасен,
Във кръв душманска кат лев оквасен,
с чело сърдито, с угроза люта?
Стани, о, Ботев, и разсърди се!
И ти, Балканьо! Я намръщи се
и с вихри, бури ведно ревнете
и гръмогласно така кажете:
народ, кой дава таквиз герои,
не подъл, низък, а храбър той е!
Язици лоши тогаз ще млъкнат,
клевети злобни ще в миг заглъхнат.

Иван Вазов изпитва респект и към поетическата сила на Христо Ботев. Той изповядва пред Иван Шишманов, че в „Епопеята” не е засегнал образа на Хаджи Димитър, тъй като съществува едноименната балада - „Ботйов го беше възпял вече”. И все пак Вазов не устоява пред легендарния подвиг на героя и говори за него в откровенията си, посветени на Караджата. Двамата са наречени братя и съратници, еднакво млади и храбри, водени в борбата рамо до рамо от чувства „велики” и под едно и също знаме:

Един бе главата, другият -умът,
един беше вожда, другият - кърмачът,
към смъртта готови еднакво да крачат.

В „Епопея на забравените” срещаме разгърнати картини от живота на народа по време на робството, а и покъртителни сцени от неговата епична борба за свобода. Иван Вазов не се придържа строго и тясно само към конкретната личност и към размерите на описваното събитие. Той дава свобода на въображението си, струпва на едно място аргументи, възторзи, сравнения, паралели, обяснения. По този начин още повече се разраства мащабът на претворяваните конфликти, дава им се логическата мотивировка, предизвиква се у читателя уважение и почит към дейците на революцията и към историческите процеси. Направените някога обобщения имат своята валидност и сега, доколкото все още ярки събития се подлагат на превратни тълкувания. Срещу ругателите на Априлското въстание и привържениците на някаква си „еволюционна” теория, според която не била нужна и освободителната Руско-турска война, Иван Вазов многократно издига своето убеждение, неопровержимо и днес. В стихотворението „1876” той посочва причината за разгрома на родолюбците:

Борба страховита! В която числото
надви на възторга - таз плява, тоз дим!
Ударът бе тежък и неотразим.
Бунтът се удави в паника ужасна,
де всичко високо падна и угасна.
Същата идея е подчертана и в „Караджата”:
Бунтът бе помазан. В горските усои
паднаха убити всичките герои.
Сам Хаджи Димитър между них оста,
защото числото надви храбростта.

Следователно, потребна е друга сила, още по-могъща от робската, за да бъде превит вратът на тиранина, да бъдат счупени оковите, да бъде премахнато робството. И затова Иван Вазов така патосно, вдъхновено, свойски, от сърце прослави руските воини-освободители, защитниците на своя по-малък славянски брат („Здраствуйте, братушки!”). В „Епопея на забравените” звучат народопсихологически разсъждения, открояват се антитезни обществено-морални категории, подлагат се на преценка човешките чувства и постъпки. От една страна, това са предателството, страхът, малодушието, предизвикващи презрение. А от друга - смелостта, мъжеството, жертвоготовността, спечелващи възхищението и възхвалата на поета. Има една подроб-ност, на която все още историци, философи, литератори, политици, социолози не са направили достатъчно дълбок анализ и не я поставят често в научните си доводи като солиден факт. Според Иван Вазов, „теглото - и то е пиянство”, което мъти разума на народа, превръща злото едва ли не в добродетел, поддържа робската дрямка и създава скотско равнодушие. Страшно е, когато навикът на прекланянето побеждава жаждата за лична и за всеобща независимост:

Яремът му беше и родствен, и мил,
понеже се беше със него родил;
от люлката с него в живота бе тръгнал
и на труда беше като вол обръгнал.

И затова е радостно всяко пробуждане, предизвиква патриотичен възторг поривът народен за борба, блестят ликовете на вождовете, светлина пронизва тъмния мрак, щом като във времето „тайно и полека”пораства съзнанието за свобода и се развихря патриотичният устрем към нови исторически хоризонти. Тогава поетът е неспирен в апологията на подема и на всеобщата победна опияненост:

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
взимаше участье в това предприятье:
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът...

На тоя патриотичен фон, изграден от всенародната освободителна реч, се извисява и образът на Левски, който, „за да е полезен, дал си бе животът!”. Вазов обича да рисува антиподни картини, състояния и действия, чрез които величае родолюбивото чувство, превърнато в подвиг, и отрича грозното предателство. Робският позор го угнетява, издайничеството в неговите очи заприличва на черно петно, което не се изтрива с векове. Щом се преодолее сковаващият страх, тогава се променя всичко:

...сърцата стеснени сетиха завчас,
че стават големи и тупат по-силно
от някакво чувство велико, умилно;
и рабското иго стана изведнъж
несносно и страшно. - Всякой стана мъж!

Такъв е резултатът от магическото влияние на Каблешков, който с делото и словото си преобръща обществените пластове. Неговият бунтовен дух „навред профърча и всякоя възраст, пол, класа, душа, размърда, разбуди като гора спяща, що тихият Вятър Внезапно разклаща”. Поетът не се плаши от повторения на метафори, аналогии, художествени подходи към изобразяваните събития и личности.

Важното е да се получи желаното внушение, да се постигне впечатление за масово движение, в което всеки патриот намира своето място и работи за всенародното благо.

Иван Вазов, който е подигравай, че не е придобил високо образование, а и като противовес на подмятанията иронично нарича себе си „саморасляк див”, използва богатството на българския език, образната му експресивност, всичките му граматически, лексикални, фонетични, стилови предимства и възможности. Макар че на пръв поглед събраните в един общ сборник патриотични оди звучат като че ли еднакво или близко по интонация, по историческа фактологичност, по идейно-естетическа измеримост, всъщ-ност оригиналността им е очевидна и всяка творба се възприема по строго специфичен емоционален и мисловен път. Авторът им ги счита за лирически по иманентната им характеристика. И затова ги включва в лирическия раздел на избраните си произведения. Тази жанрова определеност на одите ни задължава да ги разглеждаме именно като плод на дълбоко вдъхновение, макар че има различия в тяхната композиция и епическото въздействие произтича от революционно-освободителните мащаби на събитията и на личностите, които ги пораждат и ръководят. Тук е изворът и на родолюбивия патос. На това обстоятелство се дължи също така и възрожденско-демократичният възторг на твореца.