За ученика / Теми литература 11 клас / Иван Вазов
ИВАН ВАЗОВ - „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“
ВЪЗРОЖДЕНСКИЯТ ПОДВИГ НА МОНАХА
Това стихотворение няма типичния одически характер, какъвто притежават преобладаващата част от произведенията в „Епопея на забравените”. До голяма степен също така е редуциран и неговият „чисто” лирически патос. То е сътворено по-скоро върху една документално-аналитична и дидактично-родолюбива гордост, произтичаща от създаването на забележителната „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски. От нея Иван Вазов използва като епиграф към творбата си сърцевината на възрожденския укор, а и на родолюбивия девиз, пронизващ целта и предназначението на тази книга: „О, неразумни юроде! Поради что се срамиш.да се наречеш Болгарин?... Или не са имали Болгаре царство и господарство? Ти, Болгарино, не прелщайся, знай свой род и язик...”
Още от самото начало авторът посочва тези „Сто и двайсет годин”, които разделят „написването на „Царственика” от Паисия (1762) и написването на настоящето стихотворение (1882)”. Това е хронологически детайл, който сякаш отваря вратите, за да погледнем откровено и подкупващо в ония „ Тъмнини дълбоки”, за които ще разказва отец Паисий в своя историко-романтичен труд. С един загадъчен и увлекателен похват Иван Вазов забулва неговия образ и ни повежда из неясната, предполагаема, но и достатъчно интригуваща с потайността си обстановка, в която се ражда нещо небивало, ярко, полезно - като че ли дадено за вечни времена. Всичко става „Тамо вдън горите атонски високи”, в „скромна килийка, потънала в сън”. Такава е конкретната обстановка. Още по-мистични са личността и заниманията на този „монах тъмен, непознат и бледен”, който „пред лампа жумяща пишеше наведен”. Интересът ни вече е събуден. Любопитството е тласнато в определена посока. И по-нататък ще се търси обяснението на загадката. Поетът си позволява да подхвърли дори един леко пренебрежителен израз от недотам висок естетически разряд, който може да се определи като битово-разговорно средство: „Що драскаше той там умислен, един? Житие ли ново, нов ли дамаскин...?”
Задъханото повествование е препълнено с питания, с предположения, с възможни отговори, продиктувани от поетовото въображение, а и подбудени от необичайността на цялостната картина. Вниманието ни е концентрирано и върху онзи, който върши тайнствената си дейност - кой е той? Какъв е? философ някой, съсредоточил мислите си към непознатата идея? Луд ли, преследващ натрапчиви хрумвания? Или пък изпълнява повелите на тежък и неотменим канон? По този реторичен път - като предполага, наслагва съмнения, поражда отговори, авторът сам ги разпръсква, замествайки ги с други. Вазов държи в напрежение породилото ни се желание по-бързо да узнаем всичко, да разплетем съмненията, да стъпим на ясна позиция. . Усещайки сякаш това наше нетърпение, поетът на части задоволява бликналата жажда:
Най-после отдъхна и рече: „ Конец!
На житие ново аз турих венец.”
Сега вече в центъра на възторга е делото, сътворено чрез перото на монаха. То е поставено в големия фокус на интереса какво представлява написаното, защо е погълнало всички усърдия на пишещия, какво се преследва с туреното начало и с неговия сполучлив край? И тук вече авторът не пести превъзходните характеристики, за да изтъкне същността на това, което е било достойно да се увенчае с блестящ завършек:
погълнал безшумно полвина живот -
житие велико! Заради което
той забрави всичко, дори и небето!
Неудържимо привлекателно е да се преразказват стиховете, които съдържат емоционален и гордостта-патриотичен унес, а се отличават и с покоряваща образност. Докато преценяваме важността на написаното, извикало бурния възторг в гърдите на поета, ние минаваме през множество паралели, сравнения, намеци, аналогии, за да усетим извънредния мащаб на създадената ценност. Иван Вазов, така да се каже, влиза в изповедта на самия творец. И от негово име, посредством собствения си апологетичен тон, продължава да величае оня плод на мисълта, на познанията, на всеотдайността, на грижата и любовта, който заслужава да бъде поставен на преден план и да бъде изместено по-назад всичко друго - даже и самото небе, към което е устремен погледът на всеки божи служител. А в случая това „житие велико!” е привлякло суперлативите, защото е победеносен финал на десетилетни усилия:
Нивга майка нежна първенеца свой
Тъй не е гледала, ни младий герой
първите си лаври, ни поетът мрачен
своят идеал нов, чуден, светлозрачен!
Ясно е, че става дума за извънредно положение, за нещо изключително: родило се е забележително творение. И то е провъзгласено чрез устата на самия му създател. Той го хвали с цяло гърло пред всички заинтригувани, чакащи, петимни да разберат смисъла на подвига. Иван Вазов едва ли не само преповтаря, подпомага разпространението на голямата новост:
„ От днеска нататък българският род
история има и става народ!”
Това е великото нещо, родило се в тези „тъмнини дълбоки”, заради което си е струвало да бъде подминато, заобиколено, пренебрегнато всичко-дребното, неудобното, болезненото. Защото чрез книгата на светогореца българският народ се пробужда от сън. Осъзнава се. Завързва скъсаната историческа нишка с миналото си. Открива се като неделима, жива част от своя далечен корен, подкопан, дори някъде пресечен, от вековното робство. Сега отново по него ще тръгнат соковете на себеуважението, на гордостта, на борбата за независимост, свобода, себепроявление и духовен разцвет...
Не спира потокът от обосновки, доводи, примери, заклинания и поръчения, пронизващи директния призив на монаха-историк, патриот и будител: нужно е да знаем кои сме, какви сме били, къде сме отишли, какво сме изградили, как сме изглеждали някога или доскоро в очите на другите народи. Никога да не падаме ниско пред чужденците, защото „сме имали царства и столици, и от нашта рода светци и патрици”. И още - „че и ний сме дали нещо на светът и на вси словене книга да четат.” Оттук произтича и срамът за тези, които се поддават на чужди внушения, отричат се от себе си, не тачат славното си потекло, стават отцепредатели, майцеругатели, убийци на родовата и народностната памет, сквернят „бащини си кости”. Този възрожденски, пламенен, бих го нарекъл неистов повик е валиден и днес. И то с нова сила, защото чуждопоклонството става епидемично, нихилизмът към българското придобива пагубни размери.
В стихотворението си „Паисий”, посредством монолога на монаха-светогорец, Иван Вазов внушава народолюбив. И това му дава право да има обосновани претенции към нас - великото житие, съкровено вложено в „История славянобългарска”, трябва да се чете, да се преписва, да се множи, да се разпространява. Сега то се превръща в упование, в житейско-духовна преграда сред чуждата наглост, то прераства в завет, в целебен извор на обич, познания и гордост:
Четете и знайте, що съм аз писал,
от много сказанья и книги събрал,
четете, о, братя, да ви се не смеят
и вам чужденците да не се гордеят...
На ви мойта книга, тя е вам завет,
нека се преписва и множи без чет
и пръска по всички поля и долини,
де българин страда, въздиша и гине.
Тя е откровенье, божа благодат
- младий прави мъдър, а стария
- млад, който я прочита няма да се кае,
който знае нея, много ще да знае.
Може да се твърди, че без тези думи на поета, вложени в монолога на Паисий Хилендарски; без лирическия патос, без истините и без хиперболизираните обобщения едва ли щеше така ярко и дълголетие да блести в нашето съзнание делото на първия велик възрожденец. Иван Вазов го уголемява и разширява в глъбините на времето, пришива му криле за полет, преобразява го като чудо, определя историческото му значение, обезсмъртява го чрез могъщите средства на словесното художествено изкуство. Няма задръжки пред възторга на писателя. Нищо не спира изблика на емоциите. Метафорите са мащабни, звучат в унисон с извършения от Светогореца подвиг, фразите са ударни, сгъстени, като че ли няма покой за вдъхновението, което извира на талази: римите насищат изображението, динамиката на стиха увлича цялата ни човешка и българска ангажираност. Ние сме преродени, защото ставаме съучастници чрез поетовата всеотдайност на едно величаво събитие. Иван Вазов се отправя ту към съдържанието на това „житие велико”, ту към личността и преживяванията на създателя му. Паисий е разкрит и представен главно чрез монолога си, а и чрез казаното за него по косвен начин. Поетът е двигателят на заслужената апология за извършения свят труд. Лирикът като че ли на всяка стъпка следи поведението на отеца и ни подготвя за дълбокото и гордо възприемане на това, което се очертава пред нашия взор. И ни уверява, че другояче не може да бъде, че произтичащите сцени са единствените възможни, а и напълно естествени:
Тъй мълвеше тоз мъж в килията скрит,
със поглед умислен, в бъдещето впит,
който много бденья, утринни пропусна,
но пачето перо нивга не изпусна и против
канонът и черковний звън - работи без отдих,
почива без сън.
Тъй мълвеше преди сто и двайсет годин
тоз див Светогорец - за рая негоден,
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.
В композицията на стихотворението няма пауза, липсва придиханието. Наслагват се плътно аргументи. Всичко се слива и тече като неспирна сила, за да се докаже величието и целта на сътвореното: Паисий е създал „житие велико”! Същевременно то се нуждае от възхвала, не е достатъчно самото му обективно съществувание. И поетът го подема на вълните на своя въз-романтичната, езиково-метафоричната пищност и внушителност на подхода към събитието, към неговата значимост, а се и обосновава потребността от популяризирането му. Всяка фраза е повик, пропаганда, тласък за премахване на вековната тъма. Разкъсан е мракът непрогледен. Вече развиделява. Блеснал е първият светъл лъч в нощта на мъртвилото. По-нататък не може да бъде търпян робският покой, защото стресът е настанал, отчаянието е превъзмогнато. Идва сепването и на ума, и на емоциите и съзнанието заработва по друг образец. Прокарана е разделителната бразда между народопродажниците и ония, които няма да се примирят повече с жестокото статукво на робията...
Всичко в стихотворението като изразни средства, като поетически стил, като полезна „дидактика”, като идейно-психологическа задълбоченост е подчинено на мисълта за българския патриотизъм, за някогашното ни славно минало, за бъдещето, което предстои да осени народа ни. Лирическият слог включва и патосни интонации, и убеждаващи сравнения, и „отклонения” от главния емоционален устрем. Ала всяко нещо в общата изобразителна система допринася за възвеличаване на монашеския родолюбив подвиг, фактите са претоварени, ала не утежняват възприеманите картини.
Обясненията са необходими и логични. Даже и поличби срещаме в романтичния изказ на Иван Вазов. Той хармонизира собственото си перо с делото на Паисий Хилендарски. Някъде гласовете на двамата се сливат, уеднаквяват се страданията и радостите, надеждите и усилията стават общи. Така чрез словото и на Светогореца, и на сопотчанина-класик на българската литература, се извисява един историко-творчески подвиг, който дава първия знак за народностното пробуждане и за предстоящата епична борба за национална и политическа свобода.
